Клайв Къслър
Да извадим „Титаник“ (79)

76.

Замислена, със замечтани очи Дана стоеше пред голямо огледало и внимателно се оглеждаше. Раната на главата й беше умело прикрита от новата й прическа и като се изключат няколкото избледняващи синини, тялото й изглеждаше стегнато и съвършено както винаги. Определено минаваше проверката. Тя се взря в очите отсреща. Около тях нямаше допълнителни бръчици, нито новопоявили се торбички. Липсваше митичното изражение на пропадналата жена. Напротив, те като че ли дори блестяха от трепетно очакване, което преди го нямаше. Прераждането й в една освободена светска жена се оказа напълно успешно.

— Ще закусваш ли? — долетя гласът на Мари Шелдън откъм стълбите.

Дана се загърна в мек, дантелен халат.

— Само кафе, благодаря — отвърна тя. — Колко е часът?

— Минава девет.

Минута по-късно Дана влезе в кухнята и завари Мари да налива кафето.

— Какво е на дневен ред днес? — попита Мари.

— Нещо типично женско — мисля да отида на пазар, да обядвам сама в някоя задушевна чайна, а после да прескоча до клуба на НЮМА и да си потърся партньор за час, час и нещо тенис.

— Звучи очарователно — отбеляза сухо Мари, — но ти предлагам да престанеш да си играеш на госпожа Богата Кучка, каквато не си и да почнеш да се държиш като жена с отговорности, каквато си.

— Какъв смисъл има?

Мари разпери вбесена ръце.

— Какъв смисъл ли? Първото, миличка, ти си злободневната жена. В случай че не си забелязала, телефонът прегря от звънене през последните три дни. Всяко женско списание в страната иска да узнае твоята изключителна история, а аз съм приела поне осем молби за твое участие в телевизионни интервюта. Харесва ти или не, ти си голямата новина. Не смяташ ли, че е вече време да слезеш отново на земята и да посрещнеш яростната атака с вдигнато чело?

— Какво толкова има за разправяне? Че бях единствената жена между двайсет мъже на борда на стар, клатушкащ се разбит кораб? Голяма работа!

— Ти едва не загина в океана, а се отнасяш към целия епизод все едно, че е било някакво пътуване с разкошна лодка на Клеопатра по Нил. Това, че си била заобиколена от мъже, които са угаждали на прищевките ти, явно ти е размътило мозъка.

Само ако Мари знаеше цялата истина! Но Уорън Никълсън беше заклел Дана и всички останали на борда да пазят тайна. Опитът за нападение на руснаците трябваше да бъде погребан и забравен от всички. Но Дана изпитваше някакъв извратен вид задоволство от мисълта, че театърът, който разигра на „Титаник“ през онази студена бурна нощ щеше да остане в спомените на мъжете, които присъстваха, през целия им живот.

— Там се случиха много неща — въздъхна Дана. — Аз вече не съм същият човек.

— Как да го разбирам?

— Като начало, ще подам документи за развод с Джийн.

— Дотам ли се стигна?

— Дотам — отвърна твърдо Дана. — Също така ще си взема отпуска от НЮМА и ще го ударя на живот. Докато съм най-известната жена на годината, ще се опитам да извлека полза от това. Личните ми истории, появяванията ми по телевизията ще спомогнат да направя всичко, за което мечтае всяко момиче през целия си живот.

— Което е?

— Да харча пари и да се наслаждавам на това, което правя.

Мари тъжно поклати глава.

— Започвам да си мисля, че помогнах за създаването на чудовище.

Дана я хвана нежно за ръката.

— Не и ти, мила приятелко. Трябваше да ме докосне смъртта, за да осъзная, че съм се обрекла на едно съществуване, което не води до никъде… Предполагам, че всичко започна от детството ми. — Гласът на Дана заглъхна, когато ужасните спомени замъждукаха отново. — Детството ми беше един кошмар и аз нося цял живот последиците му. Заразих дори и брака си с тази болест. Джийн разпозна симптомите и се ожени за мен по-скоро от съжаление, отколкото от дълбока любов. Несъзнателно се отнасяше с мен като баща, а не като любовник. Сега не мога да се насиля и да се върна. Чувствата, необходими за изграждането и поддържането на една продължителна връзка, просто вече не съществуват в мен. Аз съм един самотник, Мари, сега съм наясно по този въпрос. Прекалено голям егоист съм в привързаността си към другите, албатросът кацна на рамото ми. Отсега нататък ще се оправям сама. По този начин няма да наранявам повече никого.

Мари я погледна, очите й бяха пълни със сълзи.

— Е добре, изглежда, двете ще бъдем квит. Ти слагаш край на брака си и започваш отново да живееш сама, а пък аз се отърсвам от синдрома на елиминираните играчи и се присъединявам към голямата членска маса на почтените домакини.

Устните на Дана се разтегнаха в широка усмивка.

— Ти и Мел?

— Аз и Мел.

— Кога?

— Колкото по-скоро, толкоз по-добре, иначе ще се наложи да си поръчам сватбения тоалет от магазина за бременни.

— И си бременна?

— Това дето бухва в пещта ми не е сладкиш на „Бети Крокър“.

Дана заобиколи масата и прегърна Мари.

— Ти с бебе! Не мога да го повярвам.

— По-добре повярвай. Опитаха дишане уста в уста и голяма доза адреналин, но напразно. Жабата все пак умря.

— Искаш да кажеш заека.

— Ти откъде падаш? Много отдавна отхвърлиха зайците.

— О, Мари, толкова се радвам за теб. И двете започваме съвсем нов живот. Не се ли вълнуваш?

— О, и още как! — отвърна Мари със сух тон. — Далеч съм от мисълта да започвам с гръм и трясък.

— Няма ли друг начин?

— Аз ще мина по по-лекия път, миличка. — Мари целуна леко Дана по бузата. — Безпокоя се за теб. Гледай да не отидеш на бърза ръка много далече, за да не стигнеш до дълбокото.

— На дълбокото е цялото удоволствие.

— Послушай съвета ми. Научи се да плуваш в плитчините.

— Прекалено безинтересно. — Очите на Дана добиха замислен израз. — Ще започна от самия връх на вълната.

— И как точно смяташ да извършиш този малък подвиг?

Дана посрещна спокойно погледа на Мари.

— Всичко, което е необходимо, е едно кратко телефонно обаждане.

 

 

Президентът заобиколи бюрото си в Овалния кабинет и поздрави сърдечно лидера на мнозинството в Сената, Джон Бърдик.

— Джон, радвам се да те видя. Как са Джоси и децата?

Бърдик, висок, слаб мъж, с буйна черна коса, която рядко виждаше гребен, сви добродушно рамене.

— Джоси е добре. А знаете какви са децата. За тях добрият стар татко не е нищо друго, освен машина за пари.

След като седнаха, разговорът се насочи към различията им по бюджетната програма. Въпреки че двамата мъже бяха лидери на опозиционни партии и се заяждаха при всеки удобен случай пред хората, зад закрити врати те бяха близки, сърдечни приятели.

— Конгресът започва да мисли, че сте полудял, господин президент. През последните шест месеца сте сложили вето на всеки законопроект, свързан с финансиране, изпратен до Белия дом от Хълма.

— И смятам да продължа да поставям вето до деня, в който за последен път изляза през тази врата. — Президентът замълча, за да си запали тънка цигара. — Нека погледнем студената, гола истина, Джон. Правителството на САЩ е разорено и така е било от края на Втората световна война, но никой не иска да го признае. Ние си я караме весело по пътя си, натрупваме все по-голям национален дълг, неподлежащ на разбиране, и разчитаме, че в даден момент нещастникът, който ни победи на следващите избори, ще плати на гайдаря за шумните гуляи през последните петдесет години.

— Какво очаквате от Конгреса да направи? Да обяви банкрут ли?

— Може и да се наложи, рано или късно.

— Последиците ще са немислими. Националният дълг е поет от половината застрахователни компании, от спестяванията и заемите и от националните банки. Те ще бъдат заличени за една нощ.

— Тогава какво е новото?

Бърдик поклати глава.

— Отказвам да го приема.

— По дяволите, Джон, не можеш просто да го пъхнеш под килима. Замислял ли си се някога, че всеки данъкоплатец под петдесет години може изобщо да не види чек от социалното осигуряване. След още дванайсет години ще бъде напълно невъзможно да плащаме дори и на една трета от хората, които подлежат на социална издръжка. Това е още една причина, поради която ще бия тревога. Със съжаление трябва да призная, че това ще бъде слаб глас в пустиня. Но независимо от това през следващите няколко месеца, които ми остават от мандата, ще тръбя за гибелното положение при всяка възможност, която ми се удаде.

— Американският народ не обича да чува тъжни вести. Няма да бъдете много популярен.

— Не ми пука. Не давам и пукната пара за онова, което мислят другите. Състезанията за популярност са за егоистите. Само след няколко месеца ще бъда на своя кеч, ще плавам кротко някъде на юг от Фиджи, а правителството, ако иска да се продъни в ада.

— Съжалявам, че чувам тези думи, господин президент. Вие сте добър човек. Дори и най-заклетите ви врагове ще го признаят.

Но президентът не можеше да спре.

— За известно време имахме велика република, Джон, но ти и аз, и всички останали пълномощници я провалихме. Управлението е голяма работа и не бива адвокатите да се допускат до властта. Счетоводители и търговци — сред тия хора трябва да се избират конгресмените и президентът.

— Да, но адвокатите управляват законодателната власт.

Президентът сви уморено рамене.

— Каква е ползата? Каквато и стратегия да приема, нищо няма да се промени. — После се изправи и се усмихна. — Приеми извиненията ми, Джон, ти едва ли си дошъл тук, за да слушаш речите ми. Какво има?

— Законопроектът за медицинското обслужване на непривилегированите деца. — Бърдик настойчиво погледна президента. — И на него ли ще сложите вето?

Президентът се облегна назад и огледа цигара си.

— Да — просто отвърна той.

— Това е мой законопроект — каза тихо Бърдик. — Аз го прокарах през парламента и през сената.

— Знам.

— Как можете да поставяте вето на законопроект за деца, чиито родители не могат да си позволят да им осигурят нужното медицинско обслужване?

— По същата причина, по която поставих вето на добавките за гражданите над осемдесет години, на федералните програми за стипендии за обучение на малцинствата и на още поне десет законопроекта за благосъстоянието. Някой трябва да плаща за тях. А работещата класа, която поддържа тази страна, беше притисната до стената с данъци, които през последните десет години нараснаха с петстотин процента.

— Заради любовта към човечността, господин президент.

— Заради любовта към един балансиран бюджет, сенаторе. Откъде очакваш да дойдат фондовете за поддържане на твоята програма?

— Като начало можете да орежете бюджета на секцията Мета.

Това било значи. Копоите на конгреса най-после бяха пробили стените на секцията Мета. Рано или късно трябваше да се случи. Добре поне че беше по-късно.

Реши да бъде уклончив.

— Секцията Мета ли?

— Една свръхсекретна група за технологични идеи, която подкрепяте от години. Естествено, не е нужно да ви обяснявам с какво се занимава.

— Не — отвърна безстрастно президента. — Не е нужно.

Настъпи неловка тишина.

Накрая Бърдик продължи.

— Това отне месеци на проверки от страна на моите агенти — много ловко сте покрили финансовите следи — но те успяха все пак да проследят източниците на фондовете, използвани за изваждането на „Титаник“, и стигнаха до една свръхсекретна организация, действаща под името секция Мета, а оттам и до вас. Господи, господин президент, вие сте одобрили почти три четвърти милиарда долара за изваждането на една безполезно стара руина, а после излъгахте, като казахте, че това възлизало на по-малко от половината от тази сума. А аз искам само петдесет милиона, за да повиша медицинското обслужване на децата. Ако мога тъй да се изразя, сър, странното ви разбиране за приоритет е направо престъпно.

— Какво смяташ да правиш, Джон? Да ме изнудиш да подпиша законопроекта ти ли?

— За да съм напълно честен, да.

— Разбирам.

Преди разговорът да продължи, в стаята влезе секретарят на президента.

— Извинете, че ви прекъсвам, господин президент, но нали поискахте да прегледате ангажиментите си за днес следобед.

Президентът направи извинителен жест към Бърдик.

— Прощавай, Джон, това няма да отнеме и минута. — Той хвърли поглед на графика си. Спря на едно име, записано за 16:15. Погледна към секретаря с вдигнати вежди. — Госпожа Сийграм?

— Да, сър. Тя се обади и каза, че е проследила историята на онзи модел на кораб в спалнята. Помислих, че може би ще ви е интересно да чуете какво е открила, затова я вместих за няколко минути.

Президентът прекара ръка по лицето си и затвори очи.

— Обади се на госпожа Сийграм и анулирай срещата за 16:15. Покани я да заповяда на вечеря в 19:30 на борда на президентската яхта.

Секретарят си записа и излезе от стаята.

Президентът се обърна отново към Бърдик.

— А сега, Джон, ако все пак откажа да подпиша твоя законопроект, какво следва?

Бърдик разпери безпомощно ръце.

— Не ми остава друг избор, освен да надуя свирката за тайното ви използване на правителствените фондове. В случая, опасявам се, ще трябва да очаквате скандал, пред който старата бъркотия „Уотъргейт“ ще изглежда като великденска забава.

— И ще го направиш, така ли?

— Да.

Като че ли ледено спокойствие обгърна президента.

— Преди да хукнеш през вратата и да похарчиш още от доларите на данъкоплатците, за да бъдеш изслушан от конгреса за финансовите ми маневри, предлагам ти да чуеш направо от извора какво представлява секцията Мета и какво е направила тя за отбраната на страната, благодарение на което и ние двамата сме запазили доходните си служби.

— Целият съм в слух, господин президент.

— Добре.

Час по-късно, в кабинета си седеше един напълно покорен сенатор Джон Бърдик, седеше в кабинета си и внимателно пускаше своя секретен доклад относно секцията Мета в машинната за нарязване на хартия.