Клайв Къслър
Да извадим „Титаник“ (70)

67.

Морският тюлен обикновено се описва като воден месояден бозайник с ципести плавници и мека козина, но призрачните фантоми, които изведнъж се появиха около Превлов и проснатите на пода охранители, имаха съвсем бегла прилика с техните съименници. Тюлените на Военноморските сили на Съединените щати бяха членове на изключително елитна бойна група, обучена за всяка фаза на дадена битка — от подводно унищожаване до война в джунгла.

Те бяха петима, облечени с катраненочерни гумирани леководолазни костюми, качулки и тесни ботуши с равни подметки. Целите им лица бяха оцветени в черен като абанос цвят и беше невъзможно да се определи докъде свършваха костюмите им и откъде започваше плътта. Четирима мъже носеха автоматични пушки М-24 със сгъваема дървена част, а петият стискаше здраво „Стоунър“ — грозно на вид оръжие с двойна цев. Единият от Тюлените се отдели от групата и помогна на Пит и Дана да се изправят на крака.

— О, боже! — изстена Дана. — Сега цял месец ще бъда в синини. — В продължение на пет шеметни секунди тя разтри натъртеното си тяло, забравила напълно, че шубата на Пит се е разтворила. Когато го осъзна и когато видя мъжете от охраната проснати в уродливи смъртни пози, гласът й спадна до шепот.

— О, каква гадост… каква гадост…

— По моему спокойно може да се каже, че дамата оцеля — каза Пит с полуусмивка. Той се ръкува с Тюлена, после го представи на Сандекър, който се бе хванал за опора за рамото на Джордино.

— Адмирал Сандекър, разрешете да ви представя нашия спасител, лейтенант Фъргъс от Тюлените на Военноморските сили на Съединените щати.

Сандекър отвърна на енергичния поздрав на Фъргъс с любезно кимване, пусна рамото на Джордино и изопна тяло като бастун.

— А кораба, лейтенант, кой командва кораба?

— Ако не бъркам, сър, вие…

Думите на Фъргъс бяха прекъснати от нови отекващи изстрели някъде от дълбокото дъно на кораба.

— Последното упорито протакане — усмихна се Фъргъс. Белите му зъби блестяха като неонова реклама в среднощен час. — Корабът е в безопасност, сър. Твърдо ви го гарантирам.

— А екипажът по изпомпването?

— Той е жив и здрав и отново си върши работата.

— Колко души са под ваше ръководство?

— Две бойни единици, адмирале. Общо десет души заедно с мен.

— Само десет ли казахте? — повдигна вежди Сандекър.

— Обикновено за нападение от този род — заговори делово Фъргъс — сме използвали и само една бойна единица, но адмирал Кемпър реши за по-сигурно да удвоим силата си.

— Военноморските сили бележат напредък, откакто съм на служба — рече замислено Сандекър.

— Някакви произшествия? — поинтересува се Пит.

— Допреди пет минути имаме двама ранени, но не сериозно и един липсва.

— Откъде изникнахте? — Въпросът излезе от устата на Мъркър, който, обърнат през рамо, гледаше с неприязън към един изтощен Тюлен. — В района няма кораб, не се видя и самолет. Как…?

Фъргъс погледна въпросително Пит. Последният кимна.

— Разрешавам ви да уведомите нашия бивш колега за обстоятелствата в живота, лейтенант. Той може да размишлява над отговорите ви, докато седи в килия на смъртта.

— Трудно се качихме на борда — прие да поясни Фъргъс. — Минахме на петнайсет метра под повърхността на океана през торпедните апарати на ядрена подводница. Тъкмо тогава загубих единия от хората си. Морето беше ужасно бурно. Вероятно някоя вълна го е блъснала в корпуса на „Титаник“, докато ние се редувахме да се качваме на борда по стълбите, пуснати от Пит.

— Странно, че никой не ви е видял да се качвате — смънка Спенсър.

— Няма нищо странно — рече Пит. — Докато помагах на лейтенант Фъргъс и групата му да прехвърлят преградите на задната товарна палуба, а после да ги скрия в някогашната каюта на главния стюард на палуба В, вие се бяхте събрали в гимнастическия салон и очаквахте сърцераздирателната ми реч за личното пожертвувание.

Спенсър поклати глава.

— Да ни будалкаш всички от толкова време.

— Не мога да не ти го призная — обади се Гън. — Наистина успя да ни заблудиш.

— При това руснаците за малко не откраднаха играта. Не ги очаквахме преди стихването на бурята. Да се качиш на борда по време на затишие в центъра на урагана, е отличен ход. И той почти успя. Ако Джордино или адмиралът, или аз не бяхме предупредили лейтенанта, а само ние тримата бяхме осведомени за присъствието на Тюлените, Фъргъс нямаше да може да знае кога да атакува.

— Нямам нищо против да си призная — каза Сандекър. — В един момент наистина си помислих, че с нас е свършено. Джордино и аз — пленници на Превлов, а Пит — мъртъв.

— Кой знае — рече Пит, — ако вертолетът не се беше заклещил на палубата за разходки, сега щях да спя някъде в дълбините.

— Господин Пит обаче — отбеляза Фъргъс — изглеждаше крайно разпален, когато влезе в каютата на главния стюард. Смел човек е той. За малко да се удави, със сцепена глава, той въпреки това настоя да преведе групата ми през този плаващ музей, докато открием вашите съветски гости.

Дана гледаше Пит по особен начин.

— Колко време се кри в тъмнината, преди да се появиш с цялото си величие?

Пит вяло се усмихна.

— Минута преди да почнеш стриптийза.

— Негодник такъв! Стоял си и си ме оставил да стана за посмешище — кипна тя. — Оставил си ме да ме ползват като парче говеждо във витрина на месарница.

— И аз те използвах, мила моя, по необходимост. След като видях в гимнастическия салон трупа на Удсън и изпотрошеното радио, не ми трябваше циганка да ми предскаже, че приятелчетата от Украйна са вече на борда. Тогава събрах Фъргъс и групата му и ги поведох към помещението за котлите, предполагайки, че руснаците вече ще охраняват екипа по изпомпването. И се оказах прав. Първостепенните задачи трябваше да вървят по реда си. Който контролира помпите, контролира лайнера. Когато разбрах, че ще се окажа повече пречка, отколкото в помощ за побеждаването на охранителите, взех един Тюлен и тръгнах да търся вас. След като пребродихме половината кораб, най-подир чух гласове от салона за хранене. Тогава наредих на Тюлена да хукне обратно долу и веднага да доведе подкрепление.

— Значи си провеждал великата тактика на разтакаването — вметна Дана.

— Точно така. Имах нужда от всяка секунда, която можех да изпрося, да взема назаем или да открадна, докато Фъргъс се появи, за да изравним сили. Затова задържах положението до последния миг, преди да се появя.

— Поел си голям риск — обади се Сандекър. — Едва не пропусна второ действие, нали?

— За мен две неща имаха значение — поясни Пит. — Едното беше съчувствието. Познавам ви, адмирале. Независимо от каменната ви като статуя външност, вие ще помогнете на възрастна жена да пресече улицата, ще нахраните и някое улично животно. Вероятно щяхте да чакате до последния момент, преди да отстъпите, но щяхте да отстъпите. — После Пит обгърна с ръка раменете на Дана и бавно извади от джоба на шубата, с която я бе наметнал, противно на вид оръжие. — Второто беше застрахователната ми полица. Фъргъс ми даде назаем това нещо, преди да е започнал купонът. Нарича се „Стоунър“. То изстрелва облак от мънички, подобни на игли флачети. Можех да покося Превлов и половината от хората му с един изстрел.

— Пък аз те помислих за кавалер — обади се Дана с изкуствена горчивина в гласа. — А ти си ме загърнал с шубата си, за да не намерят у теб оръжие, когато те претърсват.

— Трябва да признаеш, че твоето… хм… че както бе изложена на показ, послужи като съвършено отвличане на вниманието.

— Моля да ме извините, господине — намеси се Чийф Баском, но защо тази ръждясала гемия представлява такъв интерес за руснаците?

— И аз се питах това — добави Спенсър. — Какво му е толкова ценното?

— Предполагам, че то вече не е тайна — сви рамене Пит. — Руснаците не преследват самия кораб, а един рядък елемент, наречен бизаний, който е потънал с „Титаник“ през 1912 година. Правилно обработен и вкаран в усъвършенствана отбранителна система, той, както съм осведомен, ще направи междуконтиненталните балистични ракети да изглеждат старомодни като летящи динозаври.

Чийф Баском подсвирна тихо и продължително с уста.

— Искате да кажете, че това чудо е все още някъде долу?

— Да, но е затрупано под няколко тона развалини.

— Никога няма да доживеете да го видите, Пит. Никой от вас… както и никой от нас. До сутринта „Титаник“ ще бъде напълно разрушен. — По лицето на Превлов не се четеше гняв, а нещо като кротко задоволство. — Наистина ли не допускате да се случи нещо непредвидено? И че всеки провал не е подкрепен с алтернативен план? Ако ние не можем да притежаваме бизания, и вие няма да го притежавате.

Пит го погледна с известно объркване.

— Не разчитайте повече на кавалерия, или във вашия случай, на казаците, които ще се втурнат да ви спасяват, Превлов. Вие доста се потрудихте, но играехте срещу един американски идиом, познат като „измамна палуба“. Вие сте подготвили всичко, освен план на действие в случай на измамна игра. Не знам как е била изработена схемата. Трябва да е била чудо на съзидателната хитрост и вие сте приготвили въдица, въже и тежест за рибарската мрежа. Съжалявам, капитан Превлов, но плячката принадлежи на победителя.

— Бизаният принадлежи на руския народ — важно заяви Превлов. — Той е откраднат от земята ни от вашето правителство. Не ние сме крадците, а вие, Пит.

— Спорен въпрос. Ако беше историческо произведение на изкуството или национално съкровище, то нашият Държавен департамент несъмнено щеше да го върне обратно в Мурманск още със следващия кораб, но това е невъзможно, когато става дума за първостепенна съставка на стратегическо оръжие. Ако ролите ни бяха разменени, Превлов, вие също не бихте се отказали от него, и то по-твърдо от нас.

— Тогава ще се наложи да бъде унищожен.

— Грешите. Оръжие, което не отнема човешки живот, а само го закриля, никога не бива да се унищожава.

— Лицемерната ви философия потвърждава единствено, че нашите ръководители са съвсем наясно. Не можете да ни победите. Един ден, в недалечно бъдеще, драгоценният ви опит за демокрация ще последва пътя на гръцкия сенат. Ще остане като отрязък от една епоха, който ще бъде изучаван от студентите на комунизма, и нищо повече.

— Не затаявайте дъх, другарю. Такива като вас ще трябва да покажат доста повече умение, преди да са в състояние да ръководят света.

— Прочетете историята — каза Превлов със зловеща усмивка. — Народи, към които напреднали нации са се отнасяли през вековете като към варвари, накрая винаги са печелили.

Пит му се усмихна любезно в отговор, докато Тюлените поведоха Превлов, Мъркър и Дръмър по главното стълбище към една самостоятелна кабина, където щяха да бъдат затворени под засилена охрана.

Но усмивката на Пит не беше искрена. Превлов беше прав.

Накрая варварите винаги печелеха.