Клайв Къслър
Да извадим „Титаник“ (4)

2.

Сид Коплин беше сигурен, че умира. Лежеше със затворени очи, а кръвта му се стичаше от хълбока и багреше белия сняг. Докато бавно идваше на себе си, в съзнанието му избухна взрив от светлина, повдигна му се и той неудържимо заповръща. Веднъж ли бе прострелян или два пъти? Не беше сигурен.

Коплин отвори очи, извъртя се и се надигна на ръце и колене. В главата му сякаш биеше пневматичен чук. Притисна ръка в нея и напипа дълбока съсирена рана, която бе сцепила черепа над лявото слепоочие. Но освен главоболие, той не чувстваше никакви други болки; студът ги бе притъпил. Не беше притъпил обаче мъчителното парене в лявата му страна, точно под гръдния кош, където бе заседнал вторият куршум и той усещаше как гъстата като сироп кръв се стича под дрехите му и по бедрата чак до петите.

От планината се разнесе залп от автоматично оръжие. Коплин се огледа наоколо, но не видя нищо друго, освен надигналата се от бушуващия арктически вятър вихрушка от бял сняг. Нов пукот раздра ледения въздух. Според Коплин стрелбата идваше от разстояние на повече от стотина метра. Вероятно съветският патрул стреляше напосоки във фъртуната с тайната надежда да го улучи още веднъж.

Изпари му се всяка мисъл за бягство. Свършено беше. В никакъв случай нямаше да може да се добере до заливчето, където бе завързал едномачтовия си платноход. А и не беше в състояние да управлява малкия, дванайсетметров съд, за да измине петдесетте мили в открито море до мястото на срещата с американския океанографски кораб.

Коплин отново се отпусна в снега. Кървенето бе изцедило и последните му сили. Руснаците не биваше да го открият. Това беше част от уговорката със секцията „Мета“. В случай че умре, трупът му също не трябваше да бъде намерен.

Стискайки зъби от болка, той започна да загребва сняг и да го група върху себе си. След малко щеше да се превърне в малка бяла могила върху пустеещ склон на планината Бедная и щеше да остане заровен завинаги под вечно дебелата ледена покривка.

В един момент той спря и се ослуша. Чуваше единствено собственото си тежко дишане и воя на вятъра. Сложи длани зад уши и още повече напрегна слух. Сред шума от виелицата дочу лай на куче.

— О, боже! — тихо изстена той.

Докато тялото му е топло, чувствителните ноздри на кучето положително щяха да надушат миризмата му. Почувства се напълно сразен. Не му оставаше нищо друго, освен да легне по гръб и да остави животът му бавно да го напусне.

Ала дълбоко в него една искрица отказваше да избледнее и угасне. Милостиви Боже, промълви в унес раненият, не биваше просто да лежи и да чака руснаците да го заловят. Та той е само един професор по минералогия, а не обучен таен агент. Психиката и четирийсетгодишното му тяло не бяха калени да издържат на настойчив разпит. Ако го хванеха жив, в порядъка само на няколко часа те щяха да изтръгнат от него цялата истина. Той затвори очи, тъй като парещата мисъл за провал надделя над физическата болка.

Когато отново повдигна клепки, полезрението му бе изпълнено от главата на огромно куче. Това беше комондор, истинско страшилище, чийто гръден кош стигаше до осемдесет сантиметра, а козината му беше бяла и гъста като кече. Звярът свирепо се озъби и ако облечената в ръкавица ръка на съветския войник не го бе възпряла, като нищо щеше да прегризе гърлото на Коплин. По лицето на войника бе изписано пълно равнодушие. Той просто стоеше и оглеждаше безпомощната си плячка; лявата му ръка държеше здраво каишката на кучето, а дясната — автоматична пушка. Изглеждаше страшен с огромния си шинел, дълъг до глезените на ботушите му, а в безизразните му очи нямаше нито капка съжаление към раните на Коплин. Руснакът нарами оръжието си, наведе се и изправи Коплин на крака. После, без да каже дума, завлачи ранения американец към караулката на острова.

Коплин почти изпадна в несвяст от болка. Имаше чувството, че го влачат с километри, а всъщност нямаше и петдесетина метра. Малко преди да стигнат караулката, от виелицата изникна неясен силует. Той почти се сливаше със стената от бяла вихрушка. На прага пред припадъка Коплин почувства със замъгленото си съзнание, че войникът се закова на място.

Едно тихо „плоп“ проряза шума на вятъра и огромният комондор безшумно тупна на една страна върху снега. Руснакът пусна Коплин и като обезумял се опита да вдигне оръжието си, но странният звук отново долетя и в средата на челото на войника мигновено се появи дупка, от която бликна кръв. Войникът изцъкли очи и се строполи до кучето.

Тук имаше нещо ужасно нередно; това не биваше да се случва, помисли си Коплин, но съзнанието му беше прекалено изтощено, за да стигне до някакво обосновано заключение. Той се свлече на колене и загледа високия мъж в сив шинел, който излезе от бялата мъгла и погледна към кучето.

— Колко жалко! — отбеляза той кратко.

Мъжът имаше внушителна външност. Кафеникавият тен на лицето му изглеждаше някак непривичен за критика. Чертите му бяха строги, почти груби. Но това, което порази Коплин, бяха очите му. Никога не бе виждал такива очи — тъмнозелени, които излъчваха особена топлота и бяха в пълно несъответствие с дълбоките бръчки, прорязващи лицето.

Мъжът се обърна към Коплин и се усмихна.

— Доктор Коплин, ако не греша? — Тонът му беше мек и плавен.

Непознатият пъхна пистолета със заглушител в джоба си, коленичи и закима при вида на просмукалата се в шинела на Коплин кръв.

— По-добре първо да ви закарам там, където ще мога да се погрижа за раните ви.

Той вдигна Коплин на ръце като малко дете и закрачи тежко към брега.

— Кой сте вие? — прошепна Коплин.

— Казвам се Пит. Дърк Пит.

— Интересно… как попаднахте тук?

Коплин така и не чу отговора. Точно тогава го обгърна черното було на безсъзнанието и той блажено се отпусна под него.