Клайв Къслър
Да извадим „Титаник“ (72)

69.

На зазоряване „Титаник“ беше все още жив. Продължаваше да съществува напук на всякаква логика. Безпомощно подмятан от вълните и вятъра, той беше попаднал в капана на вълнението, надигнало се след отминаващия ураган.

Подобно на зашеметен боксьор, който увиснал на въжетата, продължава да понася страхотни удари, корабът се надигаше върху деветметровите вълни, отблъскваше странично всяка от тях, в отговор поемаше солени пръски върху лодъчната си палуба, но после се отскубваше и макар и мъчително, успяваше някак навреме да се изправи за следващата атака.

Според капитан Пароткин, който го наблюдаваше през бинокъла си, „Титаник“ беше обречен кораб. Ръждясалите плочи на стария му корпус бяха подложени на натиск, надвишаващ многократно натиска, който биха могли да издържат. Той ясно виждаше напуканата обшивка и зейналите шевове и предполагаше, че на стотици места по корпуса има пробойни. Онова, което не можеше да види, бяха изтощените мъже от спасителната група, Тюлените и мъжете от военните влекачи, които работеха рамо до рамо дълбоко в тъмния ад под водолинията и полагаха отчаяни усилия да задържат лайнера върху водата.

От гледна точка на Пароткин, който се намираше на сигурно място в кормилната рубка на „Михаил Курков“, фактът, че „Титаник“ не беше изчезнал през нощта, беше едно малко чудо. Но той продължаваше да се вкопчва в живота, въпреки че беше потънал с още шест метра откъм носа и се беше наклонил на трийсет градуса към дясната си страна.

— Някаква вест от капитан Превлов? — попита той, без да отмества очи от бинокъла.

— Не, капитане — отвърна първият офицер.

— Опасявам се, че се е случило най-лошото — каза Пароткин. — Не забелязвам никакъв знак, че Превлов е превзел лайнера.

— Вижте, капитане — посочи първият офицер, — върху останките на задната мачта. Прилича на руски флаг.

Пароткин разгледа през бинокъла малкото, оръфано парче плат, което се вееше на вятъра.

— За съжаление онази звезда е бяла, а не червена, както е на нашия съветски флаг. — Той въздъхна. — Ще трябва да приема, че задачата за качване на борда на „Титаник“ не е успяла.

— Може би другарят Превлов не е имал време да докладва за положението.

— Вече няма за кога. Само след час тук ще бъдат американските самолети за издирване. — Пароткин удари раздразнено с юмрук по плота на мостика. — Дяволите да го вземат този Превлов! — промърмори той гневно. — „Да се надяваме, че няма да се наложи да прибегнем до крайния ни вариант“ — това бяха точните му думи. Извади голям късмет. Той може вече и да е мъртъв, а аз съм този, който ще трябва да поеме отговорността за унищожението на „Титаник“ и на онези, които са останали на борда му.

Лицето на първия офицер пребледня и той се скова.

— Няма ли друга възможност, капитане?

Пароткин поклати глава.

— Заповедите бяха ясни. По-скоро да унищожим кораба, но не и да го оставим да попадне в ръцете на американците.

Пароткин извади от джоба ленена носна кърпа и изтри очите си.

— Екипажът да се приготви за изстрелване на ядрена ракета и да държи курс десет мили северно от „Титаник“ в позиция за изстрелване.

За един дълъг момент първият офицер остана втренчен в Пароткин, после се обърна и отиде до радиотелефона, за да нареди на кормчията да промени курса на петнайсет градуса на север.

Трийсет минути по-късно всичко беше в готовност. „Михаил Курков“ забиваше нос в големите вълни, заел позиция за изстрелване на ракетата, а Пароткин, застанал зад оператора на радара, попита:

— Нещо обезпокояващо?

— Осем реактивни самолета, на сто и двайсет мили западно, които се приближават бързо.

— Надводни морски съдове?

— Два малки кораба на координати две-четири-пет, на двайсет и една мили югозападно.

— Вероятно са влекачите, които се връщат — предположи първият офицер.

Пароткин кимна.

— Самолетите ме безпокоят. След десет минути ще са над нас. Ядрената глава заредена ли е?

— Да, капитане.

— Тогава започвайте броенето.

Първият офицер предаде заповедта по телефона, след което двамата излязоха отвън, застанаха от дясната страна на мостика и започнаха да наблюдават как предният люк на трюма плавно се измества и „Стоски“, осемметровата ракета земя-земя, бавно се издига във влажния утринен въздух.

— Една минута до изстрелване — прозвуча от високоговорителя на мостика гласът на техника, отговарящ за ракетата.

Пароткин насочи бинокъла към „Титаник“ в далечината. Можеше да различи само контурите му на фона на събраните на хоризонта сиви облаци. По тялото му премина едва забележима тръпка. Очите му придобиха леко тъжно изражение. Знаеше, че моряците щяха завинаги да го прокълнат и запомнят като капитана, изпратил безпомощния и възкръснал океански лайнер обратно в неговия гроб на дъното на морето. Беше се стегнал в очакване на рева от двигателя на ракетата и голямата експлозия, която щеше да превърне „Титаник“ в хиляди миниатюрни частици, когато чу звука на тичащи стъпки откъм рубката и радистът нахълта в мостика.

— Капитане! — изломоти той. — Спешен сигнал от американска подводница!

— Трийсет секунди до изстрелване — разнесе се гласът от интеркома.

Докато подаваше съобщението на Пароткин, в очите на радиста се четеше неприкрита паника. То гласеше:

КОРАБ НА СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ ДРАГЪНФИШ ДО МИХАИЛ КУРКОВ НА СССР КОРАБОКРУШИРАЛИЯТ МОРСКИ СЪД КРАЛСКИЯТ ПОЩЕНСКИ КОРАБ ТИТАНИК ПОД ЗАЩИТА НА ВОЕННОМОРСКИТЕ СИЛИ НА СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ ВСЕКИ ОТКРИТ АКТ НА АГРЕСИЯ ОТ ВАША СТРАНА ЩЕ ПРЕДИЗВИКА НЕЗАБАВНА ПОВТАРЯМ НЕЗАБАВНА ОТВЕТНА АТАКА

ПОДПИС КАПИТАН НА КОРАБ НА САЩ ДРАГЪНФИШ

— Десет секунди и започвам обратно броене — разнесе се кухият глас на ракетния техник. — Седем… шест…

Изражението на Пароткин беше като на човек получил току-що един милион рубли по пощата.

— … пет… четири… три…

— Преустановете броенето — нареди той с ясен глас, така че да нямаше недочули и неразбрали.

— Преустановете броенето — повтори първият офицер по телефона в мостика. По лицето му се стичаше пот. — И закрепете ракетата.

— Добре — рязко каза Пароткин. — На лицето му се появи усмивка. — Не е точно каквото ми бяха казали да направя, но мисля, че началниците на Съветските военноморски сили ще ме разберат. Все пак, „Михаил Курков“ е най-добрият кораб от този вид в целия свят. Ние не бихме искали да го унищожим само заради безразсъдната и глупава заповед на един човек, който без съмнение е мъртъв, нали?

— Напълно съм съгласен. — Първият офицер се усмихна в отговор. — Освен това нашите началници ще се заинтересуват как, независимо от цялата ни сложна техника за откриване, не сме успели да забележим присъствието на вражеска подводница буквално под носа ни. Изглежда, че американците много са напреднали в методите за подводно проникване.

— Сигурен съм, че на американците ще им стане много интересно като научат, че нашите океанографски научноизследователски морски съдове тайно носят на борда си ракети.

— Заповедите ви, капитане?

Пароткин наблюдаваше ракетата Стоски, която бавно се прибираше в маскировъчната капсула.

— Курс към родината. — Той се обърна и погледна над морето по посока на „Титаник“. Какво ли се беше случило с Превлов и хората му? Живи ли бяха или мъртви? Щеше ли някога да узнае истината?

Над него облаците започнаха да променят цвета си от сив в бял, а вятърът премина в ободряващ бриз. Самотна чайка се спусна от просветляващото се небе и започна да кръжи над съветския кораб. После, като че ли дочула по-настойчив зов от юг, размаха криле и отлетя към „Титаник“.