Клайв Къслър
Да извадим „Титаник“ (69)

66.

Пит замръзна на място в крачка като някакво неописуемо видение, излязло от дълбините на воден пъкъл. Беше вир-вода от главата до петите, черната му коса бе прилепнала по окървавеното му чело, устните му — извити в сатанинска усмивка. Капчици вода проблясваха на светлината на лампите, докато се процеждаха от мокрите му дрехи и се пръсваха на пода.

Лицето на Превлов стана като восъчна маска. Той спокойно извади цигара от златната си табакера и изпусна дим с дълга въздишка.

— Как ви е името? Да предположа ли, че се казвате Дърк Пит?

— Точно така е написано с дребни печатни букви на акта за раждането ми.

— Струвате ми се необикновено издръжлив човек, господин Пит. Бях разбрал, че сте мъртъв.

— Това показва само, че не бива да се осланяте на клюките, които се носят на борда.

Пит свали шубата си и внимателно я наметна върху раменете на Дана.

— Съжалявам, мила моя, но това е единственото, което мога да сторя в момента. — После се обърна към Превлов. — Някакви възражения?

Превлов поклати глава. Безцеремонното държане на Пит го обърка. Той го огледа като шлифовач на диаманти, но не откри нищо зад булото на морскозелените му очи.

Превлов направи знак на един от хората си и последният се приближи до Пит.

— Просто предохранително претърсване, господин Пит. Някакви възражения?

Пит любезно сви рамене и вдигна ръце. Охранителят бързо и сръчно прокара ръце от горе до долу по дрехите на Пит, после отстъпи назад и поклати глава.

— Никакво оръжие — отбеляза Превлов. — Много разумно от ваша страна, но не съм и очаквал нещо друго от човек с вашата слава.

— Съжалявам, че не мога да отвърна на любезността ви — каза мило Пит, — но вие не сте точно от типа червеи, които бих желал за приятел.

Превлов пристъпи две крачки и удари с всичка сила Пит през лицето с опакото на ръката.

Пит залитна крачка назад и остана на място, от ъгълчето на все още усмихващата му се уста потече тънка струйка кръв.

— Виж ти! — рече той с пресипнал глас. — Видният Андре Превлов най-накрая загуби самообладание.

Превлов се наклони напред и присви очи с бдително подозрение.

— Как? — почти шепнешком изговори той. — Знаете името ми?

— Правото си е право — отвърна Пит. — Знам за вас толкова, колкото и вие за мен.

— Дори сте и по-умен, отколкото ми бяха внушили да смятам — каза Превлов. — Разкрихте самоличността ми — силно развита проницателност. Заслужавате похвала. Но не е нужно да блъфирате с познания, които не притежавате. Освен името ми нищо друго не знаете.

— Съмнявам се. Може би ще мога да ви осветля с още малко местен фолклор.

— Не ми се слушат приказки — рече Превлов и кимна към моряка с ножа. — Ще ви бъда много признателен, ако вече можем да продължим работата си, с цел да накараме адмирал Сандекър да насърчи екипа ви по изпомпването към действие.

Охранителят — висок мъж, чието лице беше все още скрито под шала — закрачи още веднъж към Дана. Беше извадил ножа си. Острието му проблесна на светлината на не повече от десетина сантиметра от лявата й гърда. Тя се загърна по-плътно с шубата на Пит и загледа ножа, вцепенена от страх.

— Колко жалко, че не си падате по приказките — разговорливо подхвана Пит. — Тази, която исках да ви разкажа, щеше да ви хареса. В нея се разправя за двама непохватни герои — Злато и Сребро.

Превлов го погледна, поколеба се за миг, после кимна на охранителя да отстъпи назад.

— На вашето внимание, господин Пит. Давам ви пет минути да докажете твърдението си.

— И това е много — отвърна Пит. Той млъкна, за да разтърка окото си, което се бе затворило от засъхващата кръв. — И тъй, имало едно време двама канадски инженери, които открили, че шпионирането може да бъде доходно странично занимание. И те се отърсили от всякакви угризения и станали професионални шпиони в пълния смисъл на думата, като съсредоточили дарбата си върху събирането на поверителни данни за американските океанографски програми, които изпращали по тайни канали в Москва. Злато и Сребро печелели пари, не допускали никакви грешки. От две години насам нямало нито един проект на НЮМА, за който руснаците да не знаели до най-малката подробност. После, когато дошъл момента за изваждането на „Титаник“, Управлението за чуждо разузнаване към Съветските военноморски сили — вашето управление, Превлов — извадило неочакван късмет. Без ни най-малка степен на шикалкавене вие изведнъж се оказвате с не един, а двама души, наети от вас, които се намират в прекрасното положение да получават и предават данни за най-напредналата американска технология по дълбоководни спасителни операции. Имало е, разбира се, и друг фактор от жизненоважно значение, но дори вие тогава не сте го знаели.

— Злато и Сребро — продължи Пит — изпращали редовно доклади, свързани с изваждането на корабокруширалия параход по доста находчив начин. Използвали бръмчащо устройство с акумулаторно захранване, уред, който предава подводни звукови вълни, подобни на хидролокаторните. Трябваше да ги засека, когато операторът на хидролокатора улови предаванията, но тогава ги взех за звуци, причинени от свободно плаващи останки, които се удрят в „Титаник“ от дълбоководното течение. Изобщо не ми дойде наум, че някой може да изпраща кодирани съобщения. Никой не си направи труда да дешифрира тези произволни шумове. Никой, освен човека, който е седял със слушалки на хидротелефонния апарат на борда на „Михаил Курков“.

Пит замълча и огледа присъстващите в салона за хранене. Беше привлякъл вниманието на всички.

— Не подозирахме нищо, докато Хенри Мънк не избра лош момент, за да откликне на физиологическата си нужда. На връщане, докато вървял към задната част на „Сафо II“, той чул бръмчащия уред в действие и решил да го издири — хванал един от агентите на местопрестъплението. Вашият човек вероятно се е опитал да се измъкне с лъжа, но Хенри Мънк беше специалист по уредите. Той е разпознал уреда за свръзка още щом го е зърнал и веднага е разбрал играта. Неговото беше случаят с любопитната сврака. На Мънк е трябвало да му се запуши устата и му е била запушена с удар в основата на черепа с един от фотографските стативи на Удсън. Това поставило в неизгодно положение убиеца, затова той фраснал главата на Мънк в кожуха на генератора, за да изглежда като нещастен случай. Рибата обаче не захапала въдицата. Удсън се усъмнил, аз се усъмних и на всичкото отгоре доктор Бейли откри раната на врата на Мънк. Но тъй като нямаше начин да се докаже кой е убиецът, аз реших да се залъгвам с версията за нещастен случай, докато изровя достатъчно доказателства, за да насоча обвиняващ пръст. По-късно се върнах и претърсих подводницата. Открих един малко употребяван и много извит фотографски статив и бръмчащото устройство, които нашият дружелюбен шпионин до нас беше скрил с цялата си подигравка в личното шкафче на Мънк. Убеден, че щеше да е губене на време да ги дам за проверка на отпечатъците, като слезем на суша — не ми трябваше гръм от ясно небе, за да ме осветли, че си имам работа с професионалист — оставих статива и уреда там, където ги намерих. Използвах случая, че щеше да е само въпрос на време, преди агентът ви да се почувства самодоволен и да започне отново да се свързва с „Михаил Курков“. И зачаках.

— Изумителна история — обади се Превлов. — Но много несъществена. Невъзможно е да са се явили неопровержими доказателства.

Пит се усмихна загадъчно и продължи:

— Доказателството дойде по способа на отхвърлянето. Бях относително сигурен, че убиецът трябва да е един от тримата мъже на борда на подводницата, които по общото мнение са спели след смяната си. Тогава започнах да сменям графика на екипажа на „Сафо II“ през няколко дни така, че двама от тях да изпълняват задълженията си на повърхността, докато третият се гмурка под нея върху корабокруширалия лайнер. Когато нашият оператор на хидролокатора улови следващото предаване от бръмчащия уред, аз открих убиеца на Мънк.

— Кой е той, Пит? — попита мрачно Спенсър. — Ние сме общо десет. Кой от нас е?

Пит кръстоса за миг поглед с Превлов, после изведнъж се обърна и кимна към един от изтощените мъже, свит под лампите.

— Съжалявам, че единствените встъпителни фанфари, които мога да предложа, са обстрелванията на вълните в корпуса, но бъди търпелив към мен и въпреки това стани и се поклони, Дръмър. Това може да се окаже последното ти повикване на бис, преди да се изпечеш на електрическия стол.

— Бен Дръмър! — ахна Гън. — Не мога да повярвам. Той, който стои там пребит и целият в кръв заради убийството на Удсън!

— Местен колорит — отбеляза Пит. — Беше твърде рано да се вдигне завесата на самоличността му, поне докато не бъдем всички ние хвърлени в морето. Дотогава на Превлов щеше да му е нужен информатор, който да надуе свирката, в случай че на някого от нас му хрумне да превземе обратно кораба.

— Той ме измами — обади се Джордино. — Работеше по-неуморно от другите двама от смяната, за да поддържа „Титаник“ в плаващо положение.

— Наистина ли? — взе отново думата Пит. — Естествено, че даваше вид на работещ без дъх, дори успя да изкара пот на челото си и да се омърля, но ти какво видя да е свършил, откакто се качихме на борда?

Гън поклати глава.

— Но той… по-скоро аз си мислех, че работи денонощно за оцеляването на кораба.

— За оцеляването на кораба ли, глупости! Дръмър търчеше наоколо с портативна ацетиленова горелка, за да прави дупки по дъното му.

— Не ми го побира ума — каза Спенсър. — Защо ще пробива кораба, след като добрите му руски приятели искат също да го докопат.

— Отчаян риск, за да забавят влекачите — отвърна Пит. — Моментът беше критичен. Единствената възможност на руснаците да се качат на борда с известен успех, беше по време на затишието на урагана. Умно измислено. На нас не ни дойде наум. Ако влекачите бяха изтеглили корпуса без усложнения, щяхме да се разминем със затишието с трийсет мили. Но благодарение на Дръмър нестабилността на накланящия се корпус оплеска работата на влекачите. Преди да бъде срязано въжето, то се отклони от посоката си и принуди влекачите да намалят скоростта си до минимум, за да овладеят движението на корпуса. И както виждате, самото присъствие на Превлов и бандата му главорези потвърждава успеха на усилията на Дръмър.

Истината започна да излиза наяве. Наистина никой от спасителния екип не можеше да свидетелства, че Дръмър е работил робски с някоя помпа или е предложил да поеме неговия дял от тежкия труд. Излезе наяве също, че той винаги действаше сам и се показваше само за да излее безпокойството си, че не може да се справи с препятствията, които явно са му пречели на проучвателната му обиколка на кораба. Всички гледаха Дръмър, сякаш беше същество от друг свят и чакаха, надяваха се да чуят от него думи на протест и опровержение.

Не последва нито опровержение, нито сърцераздирателно оправдание за невинност, само искрица на раздразнение проблесна в очите му и изчезна бързо, както се бе появила. Преобразеността на Дръмър беше направо смайваща. Дълбокото униние в погледа му се бе изпарило, той изведнъж доби святкаща острота. Стопи се и ленивата извивка в ъгълчетата на устните му, нямаше я вече и отпуснатата поза на безразличие на тялото му. Мястото на вялата фасада зае мъж с изправени рамене и почти аристократичен вид.

— Позволи ми да ти кажа, Пит — заговори Дръмър с точно премерен тон, — че твоите наблюдателни способности биха били гордост за всеки първокласен шпионин. Ти обаче не откри нищо, което действително да промени положението.

— Я виж ти! — възкликна Пит. — Нашият бивш колега изведнъж загуби южняшкия си акцент.

— Преодолях го доста добре, не мислиш ли?

— Не само това си преодолял, Дръмър. Някъде в твоята многообещаваща кариера си успял да научиш как да се добираш до тайни и да убиваш приятели.

— Задълженията на занаята — рече Дръмър. Той се бе отделил от спасителния екип и сега стоеше до Превлов.

— Кажи ми кой от двамата си, Злато или Сребро?

— Това вече няма значение — сви рамене Дръмър. — Аз съм Злато.

— Значи Сребро е брат ти.

Самодоволният израз на Дръмър се вкамени.

— Нима и това знаеш? — попита той бавно.

— След като веднъж те нацелих, предадох събраните факти, колкото и оскъдни да бяха, на ФБР. Трябва да ги връча на Превлов и другарите му в Съветското военноморско разузнаване. Те бяха скалъпили фиктивна история за теб, която беше толкова американска колкото ябълков сладкиш, или да бъда по-точен, джорджиански прасковен сладкиш, и привидно толкова истинска, колкото конфедеративния флаг. Но Федералното бюро проникна най-накрая през фалшивите документи, удостоверяващи безупречното ти разрешително за лице, непредставляващо опасност за сигурността на държавата и проследиха миналото ти до дома ти в Халифакс, Нова Шотландия, където сте родени ти и брат ти… с разлика от десет минути, ще добавя.

— Боже мой! — промълви Спенсър. — Близнаци!

— Да, но не еднояйчни. Те дори и като братя не си приличат.

— В такъв случай е много просто единият близнак да е следван от другия — отбеляза Спенсър.

— Не чак толкова — отвърна Пит. — Интелигентна двойка са Дръмър и брат му. Това не можеш им го отне. Тази е причината за основната им грешка, защото се опитах да направя паралел между двама души, които би трябвало да имат едни и същи вкусове, да делят едно и също жилище и които си другаруват. Злато и Сребро обаче играеха напълно противоположни роли. Дръмър беше еднакво общителен с всички и живееше сам. В една задънена улица. ФБР се опита да издири брата на Дръмър, докато преразглеждаше свидетелствата за надеждност на всеки член от спасителния екипаж, но никой не можа да направи определена връзка. После на сцената се появи пролука във вид почти на трагедия и историята започна да се разплита.

— Случаят с „Дийп Фадъм“ — уточни Гън, наблюдавайки Дръмър със студени, нетрепкащи очи. — Но Дръмър нямаше нищо общо с подводницата, той беше в екипажа на „Сафо II“.

— Напротив, много общо имаше. Брат му беше в „Дийп Фадъм“.

— Как позна?

— Близнаците имат особена връзка. Те мислят и чувстват като един. Вие може и да сте се правили на двама души, нямащи нищо общо помежду си, Дръмър, но и двамата сте твърде близки, за да не се разстрои единият от вас, когато другият е пред прага на смъртта. Ти си почувствал страданието на брат си до такава степен, сякаш и ти си бил хванат в капана на бездната заедно с него.

— Така е — потвърди Гън. — Тогава нервите на всички бяха опънати докрай, а Дръмър изпадна едва ли не в истерия.

— Отново дойде ред на метода на отхвърлянето между трима мъже. Този път — между Чавез, Киъл и Мъркър. Видно е, че Чавез е от мексикански произход и това не можете да го подправите. Киъл е прекалено млад — с осем години, това също не може да се подправи. Остава Сам Мъркър.

— По дяволите! — измърмори Спенсър. — Как е възможно да сме били мамени толкова дълго време?

— Не е трудно да си го представиш, като се има предвид, че ние бяхме изправени срещу най-добрия екип, който руснаците могат да съберат. — Усмивка разтегли устните на Пит. — Между другото, Спенсър, ти одеве спомена, че ние сме общо десетима. Сбърка в изчисленията — ние сме единайсет. Ти пропусна да включиш тук Джак Изкормвача. — Той се обърна към охранителя, който продължаваше да стои пред Дана, с нож, който сякаш бе сраснал с ръката му. — Защо не свалиш противната си маска, Мъркър, и не се присъединиш към компанията.

Мъжът бавно свали баретата си и отмота шала, закриващ долната половина на лицето му.

— Но това е мръсното копеле, което заби нож в Удсън — изсъска Джордино.

— Съжалявам за случилото се — каза спокойно Мъркър. — Първата грешка на Удсън беше, че ме позна. Можеше още да живее, ако не беше продумал. А втората му, и фатална грешка беше, че се нахвърли върху мен.

— Удсън ти беше приятел.

— Шпионският занаят не допуска приятелства.

— Мъркър — обади се Сандекър. — Мъркър и Дръмър. Злато и Сребро. Имах доверие и на двама ви, а вие предадохте НЮМА. От две години сте ни предавали. И то за какво? За шепа мръсни долари.

— Съвсем не са шепа, адмирале. — Мъркър прибра ножа обратно в калъфа. — Повече от достатъчно са, за да водим с брат ми изискан начин на живот още дълго занапред.

— Я чакайте, той откъде всъщност изникна? — попита Гън. — Нали Мъркър беше в лазарета на доктор Бейли на „Каприкорн“?

— Промъкнал се е тайно във вертолета на Стърджис — поясни Пит, — като е превързал кървящата си глава с проклета носна кърпа.

— Не може да бъде! — изтърси Стърджис. — Та ти нали беше с мен, Пит, когато отворих капака на товарното отделение. Като не броим госпожа Сийграм, вертолетът беше празен.

— Мъркър е бил там със сигурност. След като се е измъкнал от доктор Бейли, той не е отишъл в своята каюта, а в каютата на брат си Дръмър, където се е преоблякъл с чисти дрехи и е обул каубойски ботуши. После се е вмъкнал незабелязано във вертолета, изхвърлил е спасителния сал и се е скрил под калъфа му. За нещастие Дана се върнала да търси чантичката си с гримове. Когато коленичила да я издърпа, погледът й паднал върху подаващите се изпод калъфа ботуши. За да не я оставя да го изпорти за бягството му, той я цапардосал по главата с чук, който явно му се е намирал подръка, завил я с мушама и отново се е пъхнал в скривалището си.

— Значи още е бил в товарното отделение, когато ние открихме госпожа Сийграм.

— Не. Дотогава е изчезнал оттам. Ако си спомняш, след като ти отвори вратата на товарното, ние изчакахме известно време, за да се ослушаме за някакво движение вътре. Такова нямаше, защото междувременно Мъркър се е бил изнизал в командната кабина, възползвайки се от шума на електродвигателите, задвижващи капака. Докато ние с теб си играехме на преследвачи и влязохме в товарното, той е спуснал стълбичката от кабината и спокойно е потънал в нощта.

— Но защо е трябвало да хвърля чук във витлата? — продължаваше да недоумява Стърджис. — Какво е целял с това?

— Понеже ти долетя с вертолет от „Каприкорн“ празен — отвърна му самият Мъркър — и нямаше да товариш нищо, не можех да рискувам да излетиш обратно, без да отвориш вратата на товарното. Ти ме беше затворил там, без да подозираш.

— След което си си плюл на ръцете — обърна се Пит към Мъркър — и си засновал из кораба, следвайки чертежа, който без съмнение ти е дал брат ти Дръмър. Първо си взел ръчното устройство за рязане на брат ти и си срязал влекателното въже, докато Чийф Баском и хората му са си почивали между контролните обиколки. После си прерязал котвените въжета на вертолета, изпълнен с огромно задоволство — убеден съм в това — знаейки, че той ще се прекатури в морето заедно с мен.

— Ами с един куршум, два заека — призна Мъркър. — Защо да отричам…

Мъркър бе прекъснат от къс приглушен изстрел от шмайзер, който долетя някъде от долните палуби. Превлов сви рамене и погледна към Сандекър.

— Опасявам се, че вашите хора долу създават главоболия. — Той извади цигарата от цигарето си и я стъпка с ботуша си. — Мисля, че този разговор продължи доста дълго. След няколко часа бурята ще стихне и „Михаил Курков“ ще се приготви за тегленето. Адмирал Сандекър, вие се погрижете вашите хора да задействат помпите. Дръмър ще ви покаже пробитите от него места под водолинията, за да може останалите от екипажа ви да заприщят течовете.

— Значи се връщаме към игрите на мъчения — каза презрително Сандекър.

— Аз приключих с игрите, адмирале. — В погледа на Превлов се четеше решителност. Той заговори на един от охранителите си — нисък мъж с груб и бандитски вид, същият, който бе смушкал Сандекър в кръста отстрани. — Това е Буски, много прям човек и се оказа най-добрият стрелец в полка си. Освен това разбира малко английски, поне дотолкова, че да превежда цифри. — Той се обърна към мъжа. — Буски, започвам да броя. Като стигна до пет, ще стреляш в дясното рамо на госпожа Сийграм. На десет, в лявото, на петнайсет, в дясното й коляно и така нататък, докато адмирал Сандекър пречупи упорството си да не ни сътрудничи.

— Какъв делови замисъл — обади се Пит. — И като ви свършим работата, ще ни застреляте, ще окачите нещо тежко на шиите и ще ни метнете в морето, та никой да не ни намери. После ще заявите, че ние сме изоставили кораба, качили сме се на вертолета, който, разбира се, за ваше удобство ще е катастрофирал. Ще посочите дори двама свидетели, Дръмър и Мъркър, които ще потвърдят след тяхното оцеляване като по чудо как доброжелателните руснаци са ги извадили от морето, когато те за трети път щели да потънат.

— Не виждам смисъл да удължаваме още тази агония — уморено каза Превлов. — Буски!

Буски вдигна автоматичния си пистолет и се прицели в рамото на Дана.

— Озадачавате ме, Превлов — продължи Пит. — Не проявихте никакво любопитство за това как разкрих кодовите имена на Дръмър и Мъркър, нито пък защо не ги хвърлих в брига, след като узнах самоличността им. Дори не се поинтересувахте откъде знам и вашето име.

— Да, любопитен съм, но това няма значение. Вече нищо не може да промени обстоятелствата. Нищо и никой не е в състояние да помогне на вас и приятелите ви, Пит. Не и в момента. Нито ЦРУ, нито целите Военноморски сили на Съединените щати. Зарът е хвърлен. Вече няма да има игра на думи.

Превлов кимна на Буски.

— Едно…

— Когато капитан Превлов стигне до четири, ти ще умреш, Буски.

Буски го погледна самодоволно с циничния си поглед и нищо не каза.

— Две…

— Ние знаехме за вашия план да превземете „Титаник“. Адмирал Сандекър и аз го научихме преди четирийсет и осем часа.

— Проиграхте си и последния блъф — рече Превлов. — Три.

Пит с безразличие сви рамене.

— Тогава за пролятата кръв отговаряте вие, Превлов.

— Четири…

Оглушителен пукот проехтя в салона за хранене, когато куршумът улучи Буски точно под линията на косата и между очите, като отнесе част от черепа му във вид на кървавочервена пихтиеста маса, отхвърли главата му нагоре и го просна в краката на Превлов.

Тръшната на пода, Дана нададе вик на уплаха и болка. От страна на Пит нямаше никакви извинения, задето я повали, а после изкара дъха й, като използва осемдесет и шест килограмовото си тяло като прикритие. Джордино скочи върху Сандекър и го събори с целия си напън подобно на защитник, който отчаяно се стреми да отнеме топката в полза на отбора си. Останалите от спасителния екипаж се помаяха не повече от част от секундата, преди да покажат склонността си към самозащита. Те се пръснаха и налягаха на пода като листа, подгонени от буря, следвани плътно от Дръмър и Мъркър, които паднаха едновременно като препънати.

Гърмежът в далечния край на залата още ехтеше, когато охранителите се оживиха и откриха огън с автоматите си в тъмнината към входа на салона. Това беше безсмислен ход. Първият от тях бе покосен почти мигновено и се пльосна на пода ничком. Вторият метна във въздуха оръжието си и посегна към кървавата река, която зашуртя от врата му, а третият бавно се свлече на колене, загледан тъпо в двете малки дупки, появили се ненадейно в средата на куртката му.

Превлов остана сам. Той огледа хората си, после вдигна поглед към Пит. По лицето му беше изписано примирение, примирение с поражението и смъртта. Той кимна за поздравление към Пит, после бавно извади автомата от кобура си и започна да стреля в тъмнината. Изпразни пълнителя си и остана на място в очакване на искрата от оръжие, готов да посрещна болката, която неминуемо щеше да последва. Но ответен изстрел не дойде. Залата беше притихнала. Като че ли всичко се бе уталожило. И точно тогава му проблесна прозрението. Той не беше нарочен да умре. Намираше се в капан и попадна в него също тъй наивно, както дете би влязло в бърлогата на тигър.

Едно име започна да се забива право в сърцето му и да му се присмива с безкрайното си повторение:

Марганин… Марганин… Марганин…