Клайв Къслър
Да извадим „Титаник“ (54)

51.

„Титаник“ лежеше неподвижен и мъртъв срещу безкрайната яростна атака на вълните, които се завъртаха около огромния му корпус, а после отново затваряха редици и продължаваха пътя си към някой все още неизвестен и далечен бряг.

Той лежеше и се поклащаше от течението, а от прогизналите му дървени палуби се издигаше пара под лъчите на залязващото слънце. Това беше мъртъв кораб, завърнал се сред живите. Мъртъв, но не празен кораб. Пеленгаторната кула върху издигнатата над салона на първа класа палуба беше махната, за да освободи място за вертолета и след малко стройна върволица от мъже и съоръжения заслизаха на борда, за да се заловят с трудната задача — да изправят наклона му и да го подготвят за дългото теглене до Нюйоркското пристанище.

За няколко кратки мига, след като полумъртвият екипаж на „Дийп Фадъм“ бе откаран с вертолета на борда на „Каприкорн“, Джордино се озова сам-самичък на „Титаник“. И през ума не му мина мисълта, че той е първият човек, стъпил на палубите му от седемдесет и шест години насам, и въпреки ярката дневна светлина, пак не се реши да разгледа каквото и да било от лайнера. Всеки път, когато погледнеше дългия му 270-метров корпус, Джордино имаше чувството, че надниква във влажна и тинеста крипта. Той нервно запали цигара, седна на един шпил и зачака нашествието на другите, което не закъсня.

Пит не изпита никакви притеснения, когато стъпи на борда, а по-скоро благоговение. Той отиде до капитанския мостик и застана там сам, погълнат от легендата за „Титаник“. Единствен бог знае, каза си той за сетен път, как се е чувствал капитан Едуард Дж. Смит в онази неделна нощ преди близо осем десетилетия, когато е разбрал, че славната му команда бавно и невъзвратимо потъва под краката му. Какви ли са били мислите му, след като е знаел, че спасителните лодки са могли да поберат само 1180 души, а на първото си пътуване корабът е превозвал 2200 пътници и екипаж? После Пит се запита какво ли би си казал достопочтеният стар капитан, ако знаеше, че един ден на палубите на парахода му ще се разхождат мъже, които по негово време още не са били родени.

След малко, което му се стори едва ли не часове, а в действителност не бяха минали и две минути, Пит се отърси от мечтанието си и тръгна по лодъчната палуба към кърмата, отмина радиокабината, откъдето първият радист Джон Дж. Филипс беше изпратил първото си историческо SOS; отмина празните лодбалки за спасителната лодка номер 6, с която по-късно госпожа Дж. Дж. Браун от Денвър стана известна като „Непотъваемата Моли Браун“. Оттам продължи покрай входа към голямото стълбище, където Греъм Фарли и корабният оркестър бяха свирили до края, отмина мястото, където милионерът Бенджамин Гугенхайм и секретарят му са стояли и спокойно са посрещнали смъртта, пременени във вечерните си облекла, за да потънат като джентълмени.

На Пит му беше необходим четвърт час, за да стигне до асансьорната шахта в другия край на лодъчната палуба. Той се плъзна по перилата и скочи на палубата за разходки. Тук се натъкна на кърмовата мачта, която стърчеше от прогнилата дървена облицовка като пречупен дънер, който рязко свършваше на височина два и половина метра там, където е бил отрязан от подводния режещ инструмент на „Сий Слъг“.

Пит бръкна във вътрешния джоб на якето си, извади пакета, който му бе дал капитан първи ранг Бигалоу, и го разви. Беше забравил да вземе със себе си въже или корда, но се задоволи с канапа на пакета. Когато приключи, той отстъпи назад от пъна, който някога е бил висока мачта, и се загледа в импровизираното си творение.

Вехт и избелял, червеният флаг на параходната служба „Бялата звезда“, който Бигалоу бе сграбчил от забравата преди много години, отново се развя гордо над непотъваемия „Титаник“.