Клайв Къслър
Да извадим „Титаник“ (38)

36.

Подводницата „Сий Слъг“ отвън изглеждаше изчистена и гладка от гледна точка на аеродинамиката, но за Пит, който едва сгъна сто осемдесет и осем сантиметровото си телосложение на лоцманската седалка, вътрешността й бе клаустрофобичен кошмар от хидравличен водопровод и електрическа схема. Плавателният съд беше дълъг шест метра, с цилиндрична форма и със заоблени краища като летаргичния й съименник^[1]. Беше боядисан в жълто-бяло и имаше четири широки отвора, разположени по два на носа му, а в горната му част, като малки радарни свода, бяха монтирани две мощни, високоинтензивни лампи.

Пит попълни контролния лист и се обърна към Джордино, който седеше на мястото вдясно от него.

— Да се потопяваме ли?

По устните му цъфна широка усмивка.

— Да, давай.

— Какво ще кажеш, Руди?

Гън вдигна поглед, както бе наведен пред по-долните люкове и кимна.

— Ако сте готови.

Пит заговори в микрофона и впери взор към малкия телевизионен екран над командното табло, когато на него се показа как дерик-кранът на „Модок“ повдига „Сий Слъг“ от люлката на палубата му и внимателно я спуска през борда във водата. Веднага щом един водолаз откачи въжето на крана, Пит натисна клапата на баласта и подводницата започна бавно да потъва под ленивите, с дълбоки бразди вълни.

— Устройството за поддържане на жизнените функции включено — съобщи Джордино. — Един час до дъното, десет часа за претърсване, два часа за изкачване на повърхността, като ни оставя резервни пет часа за всеки случай.

— Ще използваме резервното време за претърсване — допълни Пит.

Джордино бе добре запознат с истинското положение. Ако се случеше немислимото при премеждие на близо четири хиляди метра под водата, нямаше никаква надежда за спасение. Бърза смърт — това щеше да е единствената молитва срещу неописуемото страдание от бавното задушаване. Той се улови, че всъщност го развеселява мисълта да се озове отново на борда на „Сафо I“, и да се наслаждава на чувството за простор и на сигурността, която вдъхва нейната система за поддържане на жизнените функции в порядъка на осем седмици. Той се облегна назад и загледа как потъмнява водата. Докато „Сий Слъг“ потапяше корпуса си в дълбините, мислите му се отплеснаха към загадъчния мъж, който управляваше плавателния съд.

Джордино се върна към гимназиалните си години с Пит, когато двамата конструираха и караха автомобили с форсирани двигатели по самотните селски пътища зад Нюпорт Бийч, Калифорния. Той познаваше Пит по-добре от всеки друг, от всяка жена всъщност. В известен смисъл Пит носеше в себе си две отделни личности, като едната не беше пряко свързана с другата. Едната беше приятният Дърк Пит, който рядко се отклоняваше от средата на пътя, и беше шеговит, непретенциозен и предразполагаше към бързо сприятеляване всеки, когото срещнеше. Редом с тази личност съществуваше другият Дърк Пит — равнодушната продуктивна машина — която почти не допускаше грешка, често се вглъбяваше в себе си и ставаше далечен и непристъпен. Ако имаше ключ, който да отключи вратата между тези две личности, на Джордино все още му предстоеше да го открие.

Джордино отново насочи вниманието си към дълбокомера. Стрелката му сочеше триста и шейсет метра. След малко тя премина указанието на шестстотин метра и те навлязоха в свят на вечен мрак. От тази точка нататък, доколкото се отнасяше до човешки поглед, съществуваше само пълна чернота. Джордино натисна един бутон и външните светлини блеснаха и прорязаха тъмнината с пътека, вдъхваща успокоение.

— Според теб какви са шансовете да го открием от първия опит? — попита той.

— Ако компютърните данни, които ни изпрати адмирал Сандекър, са верни, „Титаник“ трябва да лежи някъде в дъга от сто и десет градуса, на хиляда и двеста метра югоизточно от мястото, на което сте намерили корнета.

— О, страхотно! — измърмори язвително Джордино. — Това ни стеснява района. Вместо да търсим нокът от пръст на крак в пясъците на Кони Айланд, ще се взираме за житоядец албинос в памукова плантация.

— Ето го, пак почва — обади се Гън. — Не може да не изкаже негативните си мисли за деня.

— Може би, ако не му обръщаме внимание — засмя се Пит, — той ще вземе да си тръгне.

Джордино направи гримаса и посочи с ръка към водното пространство.

— О, и още как! Просто ме хвърлете на съседния ъгъл.

— Ще намерим старчето — решително заяви Пит. Той посочи светещия часовник на командното табло. — Я да видим, сега е шест и четирийсет. Аз предвиждам, че ще се метнем на палубата на „Титаник“, да речем, към единайсет часа и четирийсет минути.

Джордино хвърли на Пит поглед с крайчеца на окото.

— Великият пророк заговори.

— Малко оптимизъм никога не вреди — отбеляза Гън. Той нагласи кожусите на външните камери и включи стробоскопа. В първия миг светлината блесна ослепително, като светкавица, и отрази милионите планктонни живинки, увиснали във водата.

Четирийсет минути по-късно и на три хиляди метра Пит съобщи на „Модок“ дълбочината и температурата на водата. Тримата мъже прехласнати проследиха с поглед една малка риба — морски дявол, грозна на вид, къса и дебела, която бавно се плъзна покрай илюминаторите; малкото сияйно топче, стърчащо от горната част на главата й, блещукаше като самотен фар.

На 3762 метра дълбочина се показа дъното, създавайки впечатлението, че се повдига, за да посрещне „Сий Слъг“, която сякаш бе застинала неподвижно. Пит включи реактивните двигатели и регулира ъгъла на височината, като внимателно спря слизането на „Сий Слъг“ и я изравни хоризонтално на избеляло червената глина, която покриваше океанското дъно.

Постепенно злокобната тишина започна да се нарушава от ритмичния тих звук, идещ от електрическите двигатели на „Сий Слъг“. Отначало на Пит му беше трудно да различи плавните гънки на дъното; нямаше нищо, което да сочи триизмерна скала. Погледът му виждаше само равнина, простираща се отвъд обхвата на светлините.

Не се забелязваха признаци на живот. И все пак фактите доказваха друго. Пръснати следи от обитатели на дълбините криволичеха и се преплитаха във всички посоки по дънната утайка. Човек би предположил, че те са съвсем пресни, но морето подвеждаше. Следи от дълбоководни морски паяци, морски краставички или морски звезди можеха да бъдат оставени само преди няколко минути или преди стотици години, защото микроскопичните животни и растения, които съдържат дълбокоокеанската тиня, се филтрират от горе надолу със скорост едва един-два сантиметра на всяка хилядна година.

— Там се вижда едно прекрасно създание — посочи Джордино.

Погледът на Пит проследи пръста на колегата си и зърна странно синьо-черно животинче, което приличаше на кръстоска между сепия и октопод. Имаше осем пипала, свързани като с плавателна ципа на патешките крака, и гледаше към „Сий Слъг“ през две големи кълбовидни очи, които оформяха почти една трета от тялото му.

— Сепия вампир — поясни Гън.

— Питай я дали има роднини в Трансилвания — захили се Джордино.

— Знаеш ли — подхвърли Пит, — това нещо там ми прилича на твоята приятелка.

— Имаш предвид онази, дето е без цици ли? — включи се и Гън.

— Виждал ли си я?

— Злобей, завистлива паплач! — изломоти Джордино. — Тя е луда по мен, а баща й не престава да ме залива с качествено поркане.

— Минало покрай качеството — изсмя се Пит. — Бърбън „Олд Сеспул“, джин „Атила дъ Хън“, водка „Тиуана“. Боже мой, кой изобщо е чувал за такива марки?

През следващите няколко часа остроумия и подигравки огласяваха пространството на „Сий Слъг“. В действителност те бяха привидни — защитен механизъм да се облекчи мъчителния напор на еднообразието. За разлика от художествените романи, търсенето на останки от кораб в морските дълбочини можеше да бъде изтощителна и досадна работа. Като се добави и утежняващото неудобство от тесните помещения, високата влажност и смразяващите температури в подводницата, възникваха предпоставките за предизвикване на авария от човешка грешка, която да се окаже както скъпоструваща, така и фатална.

Ръцете на Пит бяха напълно уверени, докато боравеше с механизмите за управление, за да задържи „Сий Слъг“ само на метър и двайсет над дъното. Вниманието на Джордино бе съсредоточено върху системите за поддържане на жизнените функции, а Гън не откъсваше поглед от хидролокатора и магнитомера. Дългите часове на планиране свършиха. Беше дошъл моментът на търпението и постоянството, преплетени с онази смесица от вечен оптимизъм и любов към непознатото, споделяна от всички търсачи на съкровища.

— Пред нас има нещо като купчина скали — оповести Пит.

Джордино погледна през илюминатора.

— Те просто си стоят в тинята. Чудно ми е откъде ли са дошли.

— Вероятно е баласт, изхвърлен от някой стар търговски кораб с платна.

— По-вероятно е да са от айсберг — обади се Гън. — По морето се носят много скални късове и отломки, които после падат в морето, когато айсбергите почнат да се топят… — Гън млъкна насред обяснението си. — Я чакай… Виждам силно реагиране на хидролокатора. А сега и магнитомерът го улови.

— В коя посока? — попита Пит.

— По курс едно-три-седем.

— Курс едно-три-седем — повтори Пит. Той направи плавен завой със „Сий Слъг“, сякаш тя беше самолет, и я насочи по новия курс. Джордино се взираше напрегнато над рамото на Гън в зелените кръгове светлина върху екрана на хидролокатора. Малка точица от пулсираща яркост показваше наличието на твърд предмет на около триста метра извън полезрението им.

— Не събуждайте надеждите си — тихо рече Гън. — Отчитаният обект е твърде малък, за да е кораб.

— Колко е голям според теб?

— Трудно е да го определя. Но не е дълъг повече от шест-седем метра и е на височината на два етажа. Всичко може да бъде…

— Както и един от котлите на „Титаник“ — прекъсна го Пит. — Морското дъно е осеяно с тях.

— Ти май че си отличникът на класа — каза Гън с глас, в който се долавяше вълнение. — И аз отчитам същото, държейки курс едно-едно-пет. А ето и друго показание на едно-шест-нула. Последното сочи дължина от приблизително седем метра.

— Да не се окаже един от комините — подметна Пит.

— Господи! — прошепна Гън с дрезгав глас. — Почва да отчита нещо като бунище.

Изведнъж в сумрака на периферията на чернотата се открои заоблен предмет, обкръжен с неземна светлина като грамаден надгробен камък. След малко трите чифта очи в подводницата успяха да различат решетките на пещта на огромен котел, а после и един над друг редове от нитове покрай металните шевове и остатъци от парни тръби, които, разкъсани и нащърбени, сега стърчаха като разкривени пипала.

— Не ти ли се иска да си огняр в този момент, за да нахраниш това бебе? — измънка Джордино.

— Улових още един — обади се Гън. — Не, чакайте… импулсът става все по-силен. Ето излиза и дължината… трийсет метра… четирийсет…

— Продължавай да растеш, миличко — замоли Пит.

— Сто метра… сто и петдесет… двеста… Открихме го! Открихме го!

— Какъв е курсът? — Устата на Пит беше суха като пясък.

— Курс нула-девет-седем — отвърна шепнешком Гън.

През следващите няколко минути, докато „Сий Слъг“ скъсяваше разстоянието, никой от тримата не проговори. Лицата им бяха бледи и напрегнати от очакване. Сърцето на Пит биеше болезнено в гърдите му, а в стомаха му сякаш имаше огромна желязна тежест, която някаква ръка отвън силно притискаше. Той осъзна, че е оставил подводницата да пълзи прекалено близо до тинята. Издърпа назад лостовете и насочи поглед през илюминатора. Какво ли щяха да намерят? Стар ръждясал корпус, без никаква надежда да бъде изваден? Строшен, разкъртен на парчета корпус, заровен до надстройката си в калта? В следващия миг напрегнатият му поглед улови масивна сянка, която се издигаше заплашително в мрака.

— Всемогъщи боже! — промълви с благоговение Джордино. — Ние попаднахме на него право откъм носа му.

Когато разстоянието се скъси до метър и половина, Пит намали мощността на двигателите и обърна „Сий Слъг“ успоредно на ватерлинията на злополучния лайнер. Човек можеше да онемее само като погледнеше стоманените обшивки на пострадалия кораб. Дори след близо осемдесет години потъналият плавателен съд се оказа изненадващо незасегнат от корозията; златната лента, която обточваше 270-метровия черен корпус проблясваше на силното осветление. Пит издигна подводницата покрай осемтонната котва, до ниво, на което и тримата можеха да видят ясно деветдесетсантиметровите златни букви, които все още гордо го представяха като „ТИТАНИК“.

Омагьосан, Пит взе микрофона от гнездото му и натисна предавателния бутон.

— „Модок“, „Модок“, тук е „Сий Слъг“… Чувате ли ме?

Радиотелефонистът на „Модок“ отговори почти на секундата.

— Тук е „Модок“, „Сий Слъг“. Чуваме те. Край.

Пит настрои силата на звука, за да намали остатъчните смущения.

— „Модок“, уведомете щаба на НЮМА, че открихме Големия Т. Повтарям: открихме Големия Т. Дълбочина: три хиляди седемстотин и петдесет метра. Час: единадесет и четирийсет и две.

— Единайсет и четирийсет и две? — повтори като ехо Джордино. — Ах, ти, самоуверено копеле! Не улучи само с две минути.