Клайв Къслър
Да извадим „Титаник“ (56)

53.

Съветският генерален секретар Георги Антонов изпускаше чести, буйни кълба дим и гледаше замислен Превлов.

— Трябва да ви кажа, капитане, че не вярвам да излезе нещо от цялата тази работа.

— Обмислихме всички възможности и ни остана единствено тази — каза Превлов.

— Тя крие опасности. Опасявам се, че американците няма да приемат безропотно кражбата на ценния им бизаний.

— Веднъж падне ли ни в ръцете, другарю секретар, няма да има никакво значение колко високо ще се развикат американците. Вратата ще им бъде тръшната под носа.

Антонов мачкаше една друга ръцете си. На стената зад него висеше голям портрет на Ленин.

— Не бива да се допускат никакви международни последици. Пред света всичко трябва да изглежда така, сякаш ние сме изцяло в правата си.

— Този път американският президент няма да прибегне до помощ. Международното право е на наша страна.

— Това ще означава край на така наричаното разведряване — отбеляза мрачно Антонов.

— Ще означава също и началото на края на Съединените щати като суперсила.

— Ободряващо предположение, капитане, радвам се да го чуя. — Лулата му беше загаснала и той отново я запали, изпълвайки стаята със сладникав аромат. — Провалите ли се обаче, американците ще кажат същото за нас.

— Няма да се провалим.

— На думи — каза Антонов. — Един добър адвокат подготвя делото на ищеца по същия начин, както и своето. Какви мерки сте предвидили, в случай на неизбежно осуетяване?

— Ще унищожим бизания — отвърна Превлов. — Ако ние не можем да го притежаваме, тогава и американците ще бъдат лишени от него.

— Това включва ли унищожение и на „Титаник“?

— Задължително. Като унищожим „Титаник“, ще унищожим и бизания. Ще го направим така, че да не може и дума да става за повторна възстановителна операция.

Превлов се умълча, но Антонов се чувстваше удовлетворен. Беше дал съгласието си за мисията. Той внимателно огледа Превлов. Капитанът имаше вид на човек, който не допуска провали. Всяко негово движение, всеки жест изглеждаха така, сякаш бяха предварително добре обмислени. Дори в думите му се долавяше нотка на уверена предвидливост. Да, Антонов беше удовлетворен.

— Кога заминавате за Северния Атлантик? — попита той.

— С ваше разрешение, другарю секретар, веднага. На летище „Горки“ чака в готовност далекобоен разузнавателен бомбардировач. В порядъка на дванайсет часа аз с положителност ще бъда на мостика на „Михаил Курков“. Благосклонната съдба ни донесе ураган и аз докрай ще се възползвам от силата му така, че нашето напълно законно превземане на „Титаник“ да изглежда като диверсия.

— Тогава да не ви задържам. — Антонов стана и притисна Превлов в огромната си мечешка прегръдка. — Надеждите на Съветския съюз са във вас, капитан Превлов. Моля ви, не ни разочаровайте.