Клайв Къслър
Да извадим „Титаник“ (43)

40.

От ранно утро вятърът духаше неизменно от североизток. В късния следобед той се усили и премина в буря със скорост трийсет и пет морски възела; тя на свой ред надигна огромни вълни, които заподмятаха спасителните кораби като картонени чаши в машина за миене на съдове. Бушуващият вятър донесе със себе си сковаващ студ от пустеещите земи над Полярния кръг. Мъжете не смееха да излязат на заледените палуби. Не беше тайна, че най-голямата пречка за запазване на топлината беше вятърът. Човек се чувства много по-премалял от студ и отчаян при температура шест градуса над нулата и вятър със скорост трийсет и пет възела, отколкото при шест градуса под нулата без вятър. Вятърът ограбва топлината на тялото със същата бързина, с която тя се произвежда — противно състояние, познато като фактор на охлаждането.

Джоуел Фаркуър, метеорологът на „Каприкорн“, нает от Управлението на федералните метеорологични служби, не изглеждаше обезпокоен от бурята, която плющеше вън от оперативното помещение, и спокойно наблюдаваше апаратурата, която бе свързана с националните метеорологични сателити и на всеки двайсет и четири часа излъчваше по четири космически снимки на Северноатлантическия океан.

— Как вижда малкото ти вещаещо мозъче нашето бъдеще? — попита Пит, стягайки тялото си срещу клатушкането.

— Бурята ще почне да отслабва след един час — отвърна Фаркуър. — Утре до изгрев-слънце тя ще стихне до десет възела.

Фаркуър не вдигна поглед, докато говореше. Той беше прилежен, дребен човек с рижава коса, без никакво чувство за хумор и дружеска сърдечност. Въпреки това всички мъже, включени в операцията по изваждането на кораба, го уважаваха заради пълното му отдаване на работата и факта, че предвижданията му бяха необикновено точни.

— Най-добре съставените планове… — смотолеви неопределено Пит. — Още един загубен ден. Вече за четвърти път през тази седмица потегляме и задържаме въздухопровода над повърхността.

— Единствен Господ може да предизвика буря — равнодушно отбеляза Фаркуър и посочи с глава двата телевизионни монитора, които заемаха предната преградна стена на оперативното помещение на „Каприкорн“. — Те поне не се влияят от нея.

Пит погледна екраните; на тях се виждаха подводниците, работещи спокойно до потъналия параход на близо четири хиляди метра под безмилостното море. Тяхната независимост от повърхността беше спасителна благодат за проекта. С изключение на „Сий Слъг“, която имаше времетраене под водата само осемнайсет часа и сега се намираше здраво вързана върху палубата на „Модок“, другите три подводници бяха в състояние да издържат пет дни без прекъсване край „Титаник“, преди да се върнат на повърхността за смяна на екипажа. Пит се обърна към Джордино, който се бе надвесил над една маса с голяма морска карта.

— Как са разположени надводните кораби?

Джордино посочи към мъничките петсантиметрови модели, пръснати върху картата.

— „Каприкорн“ държи обичайната си позиция в средата. „Модок“ е много напред, а „Бомбърджър“ се влачи на три мили отзад.

Пит се загледа в модела на „Бомбърджър“. Плавателният съд беше нов и специално построен за дълбоководни спасителни операции.

— Съобщи на капитана да скъси разстоянието до една миля.

Джордино кимна към плешивия радист, който се бе вързал здраво за наклонения плот пред апарата си.

— Нали чу какво каза колегата, Кърли. Съобщи на „Бомбърджър“ да стои назад на една миля разстояние.

— А какво е положението със снабдителните кораби? — попита Пит.

— С тях нямаме проблеми. За такива грамадни, десеттонни съдове като тях бурното море е нищо работа. „Алхамбра“ е заел позиция наляво, а „Монтъри Парк“ си е точно така, както се очаква да бъде — обърнат надясно.

Пит посочи с брадичка малък червен модел.

— Както виждам, нашите руски приятели са все още с нас.

— „Михаил Курков“ ли? — Джордино взе един модел на военен кораб в син цвят и го постави редом до червения. — Да, ама той няма да може да се наслади на играта. „Джюно“, крейсерът с управляеми ракети на Военноморските сили, се е лепнал за него като гербова марка.

— Ами сигналната система на потъналия параход?

— Спокойно пиука на двайсет и четири метра под този грохот — отвърна Джордино. — Намира се на хиляда метра — плюс-минус, курс нула-пет-девет югозападно.

— Слава богу, че не бяхме изтласкани от района — въздъхна Пит.

— Спокойно — усмихна му се окуражително Джордино. — Държиш се като майка, която трепери за щерка си всеки път, когато е излязла на среднощна среща, а навън духа лек ветрец.

— Комплексът ми на квачка се изостря все повече с приближаването ни към обекта — призна си Пит. — Само още десет дни, Ал. Имаме ли десет спокойни дни, можем да се надяваме на успех.

— Това зависи от оракула на бурите. — Джордино се обърна към Фаркуър. — Какво ще кажеш, о, велики гадателю на метеорологичната мъдрост?

— От мен можете да получите прогноза само за дванайсет часа напред — измърмори Фаркуър, без да вдига поглед. — Това е Северноатлантическият океан. Тук рядко има ден еднакъв с друг. Виж, ако вашият ценен „Титаник“ беше потънал в Индийския океан, можех да ви дам прогноза за десет дни напред с точност до осемдесет процента.

— Това са само извинения — отвърна Джордино. — Обзалагам се, че когато се любиш с жена, влизайки в нея, ти й казваш, че вероятността да й бъде хубаво е петдесет процента.

— Петдесет процента е по-добре от николко — равнодушно подхвърли Фаркуър.

Пит зърна жест от страна на хидролокаторния оператор и се приближи до него.

— Какво улови?

— Странното свистене от усилвателя — отвърна операторът. Той беше бледолик човек, с ръст и телосложение на горила. — От два месеца насам то ту се появява, ту изчезва. Странен звук, сякаш някой изпраща съобщения.

— Успя ли да разбереш нещо?

— Не, господине. Накарах и Кърли да се вслуша, но той твърди, че били пълни безсмислици.

— Твърде вероятно е някакъв предмет на кораба долу да почуква, полюшван от течението.

— А може и да е някой призрак — каза операторът.

— Ти не вярваш в призраци, ама се страхуваш от тях, така ли?

— Хиляда и петстотин човешки души са потънали с „Титаник“ — отвърна мъжът. — Нищо чудно поне една да се е върнала да преследва кораба.

— Единственият дух, който ме интересува — обади се Джордино от масата с морската карта, — е духът от бутилката пред теб…

— Току-що екранът на телевизионната камера в кабината на „Сафо II“ се затъмни. — Гласът беше на мъжа със светла като пясък коса, който следеше телевизионните монитори.

Пит мигом се озова зад гърба му и се вгледа в тъмния монитор.

— От наша страна ли е неизправността?

— Не, господине. Всички вериги тук и на предавателния панел на буя действат. Проблемът трябва да е в „Сафо II“. Изглежда точно така, сякаш някой овеси парче плат върху обектива на камерата.

Пит се извърна с лице към радиста.

— Кърли, свържи се със „Сафо II“ и им кажи да проверят вътрешната си телевизионна камера.

Джордино взе подложка със защипан за нея лист и провери графика на екипажа.

— В тази смяна „Сафо II“ се командва от Омар Удсън.

Кърли натисна бутона за предаване.

— „Сафо II“, здравей, „Сафо II“, тук е „Каприкорн“. Моля, отговори. — След това радистът се наведе напред и притисна по-силно слушалките на ушите си. — Връзката е слаба, господине. Има много смущения. Думите се накъсват. Не мога да ги разбера.

— Включи високоговорителя — нареди му Пит.

В оперативното помещение задърдори глас, приглушен от статична вълна.

— Нещо заглушава предаването — каза Кърли. — Релейното устройство на буя би трябвало да улавя думите ясно и високо.

— Завърти бутона за звука докрай. Може и да хванем някакъв смисъл в отговора на Удсън.

— „Сафо II“, моля да повториш. Не те разбираме. Край.

В мига, в който Кърли включи високоговорителя, гръмна оглушително пукане и всички подскочиха.

— … корн. Ние… ви… ваме… рай.

Пит грабна микрофона.

— Омар, тук е Пит. Вашата вътрешна телевизионна камера е в неизправност. Можете ли да я оправите? Чакаме отговора ви. Край.

Всички погледи в оперативното помещение бяха заковани във високоговорителя, сякаш той беше живо същество. Пет безкрайни минути минаха в очакване на съобщението на Удсън. После отново накъсаният глас на Удсън се разнесе през високоговорителя като удари на чук.

— Хен… Мънк… … каме раз… … ние … на пов…

Джордино изкриви лице озадачен.

— Нещо за Хенри Мънк. Останалото е доста неясно, за да се разбере.

— Отново се показаха на монитора. — Явно, не всички погледи бяха насочени към високоговорителя, младият мъж при мониторите не бе откъсвал очи от екрана на „Сафо II“. — Като че ли целият екипаж се е струпал около някого, който лежи на пода.

Като зрители на тенис мач всички глави се обърнаха едновременно към телевизионния монитор. Пред телевизионната камера се движеха насам-натам фигури, а на заден план се виждаше как трима мъже са се навели над нечие тяло, проснато някак неестествено на тесния под на кабината на подводницата.

— Омар, чуй ме — заговори Пит в микрофона. — Не разбираме съобщенията ти. Вие отново се появихте на телевизионния монитор. Повтарям, вие отново се появихте на телевизионния монитор. Напиши съобщението си и го покажи пред камерата. Край.

Те видяха как една от фигурите се отдели от останалите и се наведе да пише върху една маса, после се приближи до телевизионната камера. Това беше Удсън. Той държеше парче хартия, с набързо изписани думи: „Хенри Мънк мъртъв. Искаме разрешение за издигане на повърхността“.

— Мили боже! — Лицето на Джордино изразяваше пълно изумление. — Хенри Мънк мъртъв? Не може да бъде.

— Омар Удсън не минава за шегаджия — рече навъсен Пит, после започна отново да предава. — Отговорът е отрицателен, Омар. Не може да се издигнете на повърхността. Там вилнее буря с трийсет и пет морски възела. Повтарям, никакво издигане на повърхността.

Удсън кимна, че е разбрал. След това пак започна да пише нещо, като междувременно току поглеждаше крадешком през рамо. Бележката гласеше: „Подозирам, че Мънк е бил убит!“.

Дори лицето на Фаркуър, обикновено непроницаемо, сега пребледня.

— Ще трябва да им разрешите да излязат на повърхността — прошепна той.

— Ще правя това, което е наложително — решително поклати глава Пит. — Чувствата ми трябва да са насочени другаде. В „Сафо II“ все още има мъже, които са живи и дишат. Не мога да рискувам да ги пусна горе, за да ги изгубя всички под някоя деветметрова вълна. Не, господа, длъжни сме просто да изчакаме изгрева на слънцето, за да видим какво става в „Сафо II“.