Клайв Къслър
Да извадим „Титаник“ (36)

34.

Дана Сийграм стоеше пред гардероба си, обзета от присъщото женско колебание с какво да се облече, когато на вратата на спалнята се почука.

— Дана? Готова ли си?

— Влез, Мари.

Мари Шелдън отвори вратата и надникна в стаята.

— Мили боже, душичке, та ти дори не си облечена!

Гласът на Мари излизаше дълбоко от гърлото й. Тя беше дребна, слаба жизнена жена с живи сини очи, малък вирнат нос и огромна изрусена коса, оформена на рошави кичури. Мари щеше да е много предизвикателна, ако не беше квадратната й челюст.

— Всяка сутрин съм на тоя хал — сприхаво каза Дана. — Де да можех да бъда по-организирана и да си подреждам нещата от вечерта, а аз винаги оставям всичко за последния момент.

Мари се приближи до нея.

— Какво ще кажеш за синята пола?

Дана изхлузи полата от закачалката, после я захвърли на килима.

— По дяволите! Дадох подходящата към нея блуза на химическо чистене.

— Внимавай, защото още малко и от устата ти ще почне да излиза пяна.

— Не мога да се въздържам. Напоследък като че ли нищо не върви както трябва.

— Искаш да кажеш, откакто се раздели със съпруга си.

— Последното нещо, от което имам нужда, е конско.

— Успокой се, миличка… Ако искаш да си излееш на някого гнева, застани пред огледало.

Дана се изправи, напрегната като кукла, чиито пружини са навити докрай. Мари видя как сълзите й напират от повишена емоционална възбуда и би стратегически отбой.

— Отпусни се. Не бързай. Аз ще сляза долу да загрея колата.

Дана изчака, докато стъпките на Мари заглъхнаха, после влезе в банята и погълна две капсули либриум. Щом успокоителното средство започна да действа, тя спокойно облече тюркоазна ленена рокля, оправи косата си, нахлузи ниски обувки и тръгна надолу.

По пътя за щаба на НЮМА Дана изглеждаше весела и бодра и си тактуваше с крак в ритъма на музиката от радиото на колата.

— Едно хапче ли, или две? — попита равнодушно Мари.

— Мм?

— Попитах едно хапче ли взе, или две? Повече от сигурно е, че когато мигновено се превърнеш от зла кучка в госпожица Гуди Двете обувки^[1], значи си му друснала хапчета.

— Имах предвид конското.

— Добре, но те предупреждавам, уважаема съквартирантке. Ако някоя тъмна нощ те заваря просната на пода от предозиране, тихо ще си събера партакешите и мълчаливо ще изчезна в нощта.

— Преувеличаваш.

Мари я погледна.

— Така ли? Ти почна да лапаш тия боклуци, както някой смахнат на тема здраве се тъпче с витамини.

— Нищо ми няма — дръзко рече Дана.

— Нищо ти няма, друг път! Ти си класически случай на емоционално депресирана и разстроена жена. И то, ще добавя, от най-тежкия вид.

— Нужно е време, за да се притъпят някои чувства.

— Някои чувства ли? Глупости. Искаш да кажеш да притъпиш вината си.

— Няма да се самозалъгвам, че съм направила най-доброто нещо, като напуснах Джийн. Но съм убедена, че направих най-правилното.

— Не ти ли минава през ума, че той има нужда от теб?

— Надявах се да ми протегне ръка, но всеки път, когато бивахме заедно, се сдърпвахме като улични котки. Той ме довърши, Мари. Все същата стара изтъркана история. Когато мъж като Джийн стане роб на работата си, той издига стена, която не може да се пробие. И глупавата причина, невероятно глупавата причина е, че той си въобразява, че като споделя проблемите си, автоматически ще хвърли и мен на бойната линия. Мъжът приема неблагодарната тежест на отговорността. Докато ние, жените, не. За нас животът е игра, която играем ден за ден. Ние никога не планираме напред като мъжете. — Лицето на Дана помръкна и се изопна. — Мога единствено да чакам и да се върна, след като Джийн се нарани в личната си битка. Тогава, и само тогава, ще съм сигурна, че той ще посрещне радушно завръщането на компанията ми.

— Може да бъде много късно — отбеляза Мари. — От твоите описания, Джийн, изглежда, е неоспорим кандидат за душевно разстройство или за коронарна тромбоза. Ако ти имаше капка воля, щеше да издържиш с него.

Дана поклати глава.

— Не мога да се справям с човек, който ме отхвърля. Докато не успеем да заживеем отново в мир, аз ще водя друг живот.

— Това ще включва ли други мъже?

— Само платоническа любов. — Дана се насили да се усмихне. — Нямам намерение да се правя на освободена жена и да скачам на всеки пенис, който се изпречи на пътя ми.

Мари се усмихна дяволито.

— Едно е да бъдеш придирчив и да се заричаш да бъдеш взискателен, но съвсем друго е на практика. Забравяш, че тук е Вашингтон, окръг Колумбия. Ние превъзхождаме числено мъжете в съотношение осем към едно. Те са щастливците, които могат да си позволят да бъдат взискателни.

— Ако има нещо да се случи, то ще се случи. Няма да тръгна да търся някоя авантюра. Освен това съм и отвикнала. Вече забравих как се флиртува.

— Прелъстяването на мъж е като карането на велосипед — каза Мари през смях. — Веднъж научиш ли се, не се забравя.

Тя паркира на просторния открит паркинг на щаба на НЮМА. Двете изкачиха стълбите, водещи към фоайето, където се вляха в потока от други служители, които бързаха по коридорите и изпълваха асансьорите на път за работните си места.

— Искаш ли да обядваме заедно? — предложи Мари.

— Дадено.

— Ще доведа неколцина приятели мъже за теб, за да поупражниш латентния си чар.

Преди Дана да успее да възрази, Мари изчезна в тълпата. Докато се качваше с асансьора, Дана установи със странно чувство на безпристрастно удоволствие, че сърцето й се разтуптя.