Метаданни
Данни
- Серия
- Приключенията на Дърк Пит (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Raise the Titanic!, 1976 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мария Неделева, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 16 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2016)
Издание:
Клайв Къслър. Да извадим „Титаник“
ИК „Димант“, Бургас
Редактор: Тодор Димов
Коректор: Росица Спасова
Художник на корицата: Буян Филчев
ISBN: 954-8472-38-4
История
- — Добавяне
70.
— Свършено е с нас — каза Спенсър толкова тихо, че Пит не беше сигурен дали го е чул.
— Какво каза?
— Свършено е с нас — повтори той с отпуснати устни. Лицето му беше изцапано с машинно масло и ръждива кал. — Безнадеждно е. Запушихме повечето от дупките, които Дръмър направи с горелката си, но морето така жестоко е повредило корпуса, че старчето поема вода по-бързо и от решето.
— Трябва да го задържим на повърхността, докато се върнат влекачите — каза Пит. — Ако могат да включат и техните помпи заедно с нашите, ще сме с една крачка пред течовете и ще имаме време да закърпим дупките.
— Цяло чудо е, че не е отишъл на дъното преди часове.
— Колко време? — настоя Пит.
Спенсър уморено погледна надолу към водата, плискаща се около глезените му.
— В момента помпите работят с пълна пара. Когато резервоарите с гориво бъдат изчерпани докрай, помпите ще замлъкнат. Жесток, неминуем, тъжен факт. — Той погледна Пит в лицето. — Час, може би час и половина. Не мога да обещая нищо повече от това след спирането на помпите.
— А ако имаш достатъчно гориво за двигателите?
— Вероятно бих могъл да го задържа на повърхността без чужда помощ до обед — отвърна Спенсър.
— Колко гориво ти трябва?
— Двеста галона ще свършат чудесна работа.
И двамата погледнаха към Джордино, който се спусна по една стълба и зашляпа през водата, покриваща пода на котелно отделение №4.
— Ето това е да си безсилен — изпъшка той. — Ей там горе осем самолета кръжат над кораба. Шест военноморски изтребителя и два радарни разузнавателни самолета. Опитах какво ли не, само дето не се изправих на глава и не си свалих гащите, а единственото, което те направиха, беше да ми махат всеки път, когато прелитаха.
Пит поклати глава с тъжна насмешка.
— Напомни ми никога да не играя шарада с твоя отбор.
— Приемам всякакви предложения — каза Джордино. — Сигурно ще можеш да ми кажеш как да осведомя някой, който лети с шестстотин и петдесет километра в час, че имаме нужда от помощ, и то голяма?
Пит се почеса по брадичката.
— Би трябвало да има някакво практично разрешение.
— Сигурно — насмешливо отбеляза Джордино. — Просто звънни на Автомобилния клуб да дойдат да те обслужат.
Пит и Спенсър се погледнаха с широко отворени очи. И на двамата едновременно им беше хрумнала една и съща мисъл.
— Гениално! — възкликна Спенсър. — Направо гениално!
— След като не можем да отидем до сервиза — ухили се Пит, — тогава сервизът ще дойде при нас.
Джордино изпадна в недоумение.
— Умората е размекнала мозъците ви — каза той. — Къде ще намерите телефонна кабина? Какво ще използвате вместо радио? Руснаците унищожиха нашето, онова в хеликоптера е прогизнало, а предавателят на Превлов бе улучен в суматохата от два куршума. — Той поклати глава. — Колкото до онези летящи над нас момчета, отпишете ги. Без четка и кофа с боя, няма начин да изпратим съобщение до техните нетърпеливи, малки мозъчета.
— В това ти е проблемът — високомерно отбеляза Спенсър. — Все се размотаваш с глава нагоре, вместо да гледаш надолу.
Пит се наведе и вдигна един тежък ковашки чук, който лежеше в купчината с инструменти.
— Ето с това ще направим фокуса — заяви небрежно той и замахна с чука към една от плоскостите на корпуса на „Титаник“, котелното помещение се изпълни с какофония от ехото.
Спенсър се отпусна изморено върху една издутина на котела.
— Няма да ни повярват.
— Е, това не знам — успя да вметне между ударите Пит. — Телеграфът на джунглата. В Конго винаги вършеше работа.
— Джордино може би беше прав. Умората е размекнала мозъците ни.
Пит не му обърна внимание и продължи да чука. След няколко минути спря за момент, за да хване по-удобно дръжката на чука.
— Да се надяваме и да се молим някой от туземците да стои с долепено до земята ухо — каза той, пухтейки. След което продължи да удря.
На борда на „Драгънфиш“ единият от двамата оператори, които дежуреха на хидролокатора — онзи, който беше настроил системата на пасивно подслушване, се беше навел напред към таблото си, с килната на една страна глава и напрегнато се опитваше да разгадае странното думкане, което звучеше в слушалките. После кимна леко с глава и подаде слушалките на застаналия до него офицер.
— Първо помислих, че е акула чук — каза операторът. — Те предизвикват такива странни звуци, наподобяващи удари. Но тук определено се долавя звън на метал.
Офицерът притисна слушалката до едното си ухо. Очите му придобиха озадачено изражение.
— Звучи като SOS.
— И аз така го разчетох, сър. Някой отчаяно удря по корпуса.
— Откъде идва?
Операторът завъртя едно миниатюрно кормило, което активира датчиците на носа на подводницата, и огледа командното табло пред себе си.
— Източникът е на три нула седем градуса, две хиляди метра на северозапад. Това трябва да е „Титаник“, сър. След оттеглянето на „Михаил Курков“, той е единственият морски съд, останал в района.
Офицерът му подаде слушалките, излезе от хидролокаторния отсек и по широкото, извито стълбище стигна до командния пост, нервния център на „Драгънфиш“. Той се приближи до един среден на ръст мъж, с кръгло лице и сивеещи мустаци, на чиято яка се виждаха отличителните за чина командир знаци във вид на дъбови листа.
— Наистина е „Титаник“, сър. Предават с чук сигнал SOS.
— Да няма грешка?
— Не, сър. Източникът е потвърден. — Офицерът направи пауза, след което попита: — Ще се отзовем ли?
Командирът се замисли.
— Нарежданията бяха да осигурим Тюлените и да отстраним „Михаил Курков“, както и да останем незабелязани, в случай че руснаците решат да направят последен опит с някоя от техните подводници. Ще се окажем в много неизгодно положение, ако излезем на повърхността и напуснем позицията си, за да го защитим.
— При последния ни оглед той изглеждаше в доста лошо състояние. Може би потъва.
— В такъв случай екипажът му щеше да крещи за помощ по всяка възможна радиочестота… — Командирът замълча и присви очи. Направи няколко крачки до отсека за радиовръзка и надникна вътре.
— Кога беше последното съобщение, изпратено от „Титаник“?
Единият от радистите прегледа страницата в дневника.
— Минути преди осемнайсет часа вчера, командире. Поискаха последни данни за скоростта и посоката на урагана.
Командирът кимна и се обърна към офицера.
— Не са предавали повече от дванайсет часа. Може би имат повреда в радиото.
— Много е вероятно.
— Я да хвърлим един поглед — каза командирът. — Вдигни перископа.
Тръбата на перископа бавно забръмча, докато се изправяше. Командирът хвана ръчките и погледна през окуляра.
— Вижда се доста добре. Наклонил се е силно надясно и е потънал откъм носа, но не е чак толкова зле, за да го смятаме, че е в опасност. Не се развяват флагчета за помощ. На палубите няма никой… един момент, вземам си думите назад. Виждам човек на покрива на командния мостик. — Командирът засили увеличението. — Мили боже! — промълви той. — Това е жена.
Офицерът го погледна изумен.
— Жена ли казахте, сър?
— Виж сам.
Офицерът погледна. Наистина върху мостика на „Титаник“ стоеше млада жена. Размахваше нещо като сутиен.
Десет минути по-късно „Драгънфиш“ беше излязъл на повърхността и лежеше в сянката на „Титаник“.
След още трийсет минути резервното гориво от допълнителния дизелов двигател на подводницата бе насочено по извита над бурните вълни тръба и безпрепятствено потече в набързо пробития трюм в корпуса на „Титаник“.