Клайв Къслър
Да извадим „Титаник“ (11)

9.

Август 1987

Мел Донър извърши обичайната проверка за подслушвателно устройство в стаята и включи магнетофона.

— Това е проба за силата на гласа. — Говореше без никаква интонация. — Едно, две, три — продължи той, докато настройваше тона и височината на звука, после кимна на Сийграм.

— Готови сме, Сид — вежливо заговори Сийграм. — Кажи ми, като се умориш и ще продължим утре.

Болничното легло беше повдигнато така, че Сид Коплин седеше почти изправен. Състоянието на минералога се бе подобрило значително от последната им среща. Лицето беше възвърнало цвета си, а очите му изглеждаха съвсем бистри. Единствено бинтът, омотан около плешивата му глава, издаваше, че е ранен.

— Мога да говоря до среднощ — каза той. — Готов съм на всичко, само и само да облекча скуката. Мразя болниците. Всички сестри имат ледени ръце, цветовете на проклетия телевизор непрекъснато се променят.

Сийграм се усмихна и постави микрофона в скута на Коплин.

— Хайде да започнем с отпътуването ти от Норвегия.

— Мина безпрепятствено — подхвана Коплин. — Както бе уговорено, цели двеста морски мили до Нова земя платноходът ми бе теглен от норвежкия риболовен кораб „Годхавън“. После капитанът нагости обилно с печено еленово месо, гарнирано със сос от козе сирене обречения на неизвестността човек, и му даде за из път щедро количество скандинавска ракия, накрая откачи буксира и пусна моя милост да продължи по живо, по здраво по Баренцово море.

— Имаше ли проблеми с времето?

— Никакви. Вашите метеорологични прогнози излязоха абсолютно верни. Беше по-студено от левия тестикул на полярна мечка, но иначе през цялото пътуване имах попътен вятър. — Коплин млъкна и се почеса по носа. — Прелестен беше този малък ветроход, с който ме снабдиха вашите норвежки приятели. Спасиха ли го?

Сийграм поклати глава.

— Не съм проверил, но знам, че трябваше да бъде унищожен. В никакъв случай не биваше да бъде качен на борда на изследователския кораб на НЮМА, а и не можеше да бъде оставен да се носи по течението, та да се изпречи на пътя на някой съветски кораб, нали разбираш.

Коплин тъжно кимна.

— Много жалко. Доста се бях привързал към него.

— Продължавай нататък, ако обичаш.

— Пристигнах на северния остров на Нова земя на другия ден късно следобед. Бях на щурвала повече от четирийсет часа, като ту придремвах, ту се сепвах, но по едно време почувствах, че вече не мога да си държа очите отворени. Слава богу, че имах ракийка. Само след няколко глътки стомахът ми пламваше като буен горски пожар и аз мигом се ококорвах.

— Срещна ли някакви други кораби?

— Не, хоризонтът беше съвсем чист — отвърна Коплин и продължи: — Отначало брегът ми се стори една безкрайна верига от стръмни скали. Реших, че няма смисъл да се опитвам да акостирам — беше почнало да се стъмва. Затова се насочих обратно в открито море, застанах на дрейф и си откраднах няколко часа сън. На заранта поех покрай скалите и най-сетне зърнах малко закътано заливче, пуснах спомагателния дизелов двигател и навлязох в залива.

— Къде нощува, на платнохода ли?

— Да, цели дванайсет нощи. На ден правех по два, понякога и по три проучвателни маршрута на ски, а привечер се връщах в уютната каюта, приготвях си топла храна и го удрях на сън.

— И през това време не срещна никого, така ли?

— Внимавах да не ме забележат от площадката за управляеми ракети „Келва“ и от караулката край Кама. До последния ден на мисията си не видях и следа от руснаци.

— Кой те откри?

— Един руски часовой. Изглежда, кучето му беше попаднало на моя диря и надушило миризмата ми. И нищо чудно! Не бях се къпал почти три седмици.

Сийграм се усмихна. Донър се отнасяше към разпитването по-хладнокръвно и по-нетърпеливо.

— Да се върнем към проучвателните ти маршрути. Какво откри?

— Не можех да обходя целия остров на ски, затова съсредоточих вниманието си върху предполагаемите райони, отбелязани точно на разпечатките от сателитния компютър. — Той се загледа в тавана. — Северният остров, откъснатите крайни части от Уралските и Югорските планински вериги, няколко хълмисти равнини, плата и високи хълмове — райони, повечето от които са покрити с вечен сняг. Силните ветрове там почти не стихват. Минусовите температури там бяха убийствени. Освен скален мъх друга растителност не открих. Ако е имало някакви топлокръвни животни, те са били уединени някъде.

— Говори повече за проучванията си — прекъсна го Донър — и спести пътеписите си за друг път.

— Просто излагам съществените неща. — Коплин хвърли неодобрителен поглед към Донър. Гласът му стана леден. — Възможно ли е да продължа, без да бъда прекъсван?

— Разбира се — каза Сийграм и премести стола си между леглото и Донър. — Това е твоя игра, Сид. Ние ще играем по твоите правила.

— Благодаря. — Коплин се намести по-удобно. — От географска гледна точка островът е доста интересен. Описанието на разломите и възседите на скалите, които някога са представлявали седименти, образувани под някогашно море, може да изпълни няколко тома. Докато от минераложка гледна точка, магмената парагенеза е бедна.

— Би ли го казал с прости думи?

Коплин се ухили.

— Произходът и находището на даден минерал се нарича парагенеза. Магмата, от друга страна, е източникът на цялата материя. Това е течна скална маса, нагрята при високо налягане, която се е втвърдила и е образувала вулканична скала, позната може би повече като базалт или гранит.

— Смайващо! — бездушно се обади Донър. — С една дума, искаш да кажеш, че на Нова земя няма никакви минерали.

— Ти си изненадващо схватлив, уважаеми Донър — отвърна му Коплин.

— Добре, а как откри следи от бизаний? — попита Сийграм.

— Това стана на тринайсетия ден, когато проучвах склона на Бедная и се натъкнах на рудна шлака.

— Рудна шлака ли?

— Беше заобиколена от купчини скали, извадени при разкопки на минна шахта. Тъкмо сред тази шлака се оказа, че има остатъци от бизаниева руда.

Лицата на двамата му събеседници се опънаха.

— Входът на шахтата беше умело прикрит — продължи Коплин. — Отне ми почти цял следобед, докато установя на кой склон се намира.

— Един момент, Сид. — Сийграм сложи ръка върху ръката на Коплин. — Според теб входът на рудника е бил съзнателно замаскиран, така ли?

— Стар испански трик. Входът беше запълнен до нивото на естествения наклон на хълма.

— Шлаката не трябва ли да е на една линия с входа? — попита Донър.

— При нормални обстоятелства, да. Но в случая те са оставили празно място над сто метра встрани, отделено от плавен свод, който повтаря формата на планинския склон по посока запад.

— Но нали си открил входа? — настояваше Донър.

— Релсите и връзките за вагонетките бяха махнати, а коловозът покрит, но аз успях да проследя очертанието му, като се отдалечих на близо километър и половина и огледах планинския склон с бинокъл. От разстояние се вижда ясно всичко онова, което на място убягва от погледа. Това ме улесни да определя местонахождението на рудника.

— Кой ще си прави труда да замаскира изоставена мина в Арктика? — Сийграм зададе въпроса, без да има предвид някого. — Не виждам в това нито някакъв метод, нито логика.

— Ти си наполовина прав, Джийн. Логиката, опасявам се, остава загадка, но методът е бил спазен брилянтно от професионалисти — колорадци. — Последната дума бе произнесена бавно, почти с благоговение. — Именно те са мъжете, които са изкопали мината в планината Бедная. Мъже, които са знаели как да разчистват скали, да взривяват, да промиват, да сондират — корнуолци, ирландци, германци и шведи. Не руснаци, а мъже, емигрирали в Съединените щати и станали легендарни пробивачи в колорадските скали. Кой знае как са се озовали на снежните склонове на планината Бедная, но тези мъже са били там, изкопали са бизания, а после са изчезнали в арктическия мрак.

По лицето на Сийграм се изписа израз на пълно недоумение. Той се обърна към Донър и видя същото изражение и по неговото лице.

— Звучи налудничаво, абсолютно налудничаво.

— Налудничаво ли? — повтори Коплин. — Може би, но не по-малко вярно.

— Ти като че ли си доста сигурен — измърмори Донър.

— Напълно. Загубих вещественото доказателство, докато ме преследваше патрулиращият войник. Имате единствено думата ми за това, но защо се усъмнявате в нея? Като учен аз само докладвам фактите, нямам никакви потайни мотиви да говоря лъжи. Така че, на ваше място, господа, просто бих приел тази дума за искрена.

— Както вече казах, играта е твоя — едва се усмихна Сийграм.

— Спомена нещо за веществено доказателство. — Донър беше спокоен и съвършено делови.

— След като проникнах в минната шахта — между другото халтавата скала се разтроши в ръцете ми, та трябваше да прокопая близо еднометров тунел — първото нещо, в което ударих главата си в тъмнината, беше въже на вагонетка. След четвъртото ми драсване на кибритена клечка пламъкът освети две стари газени лампи. И в двете беше останала газ и след три опита успях да ги запаля. — Избледнелите сини очи на Коплин като че ли се вторачиха в нещо отвъд стената на болничната стая. — Гледката, която оживя на светлината от лампите, беше потресаваща: рудничарски инструменти, подредени прилежно на местата им, празни вагонетки върху ръждясали релси, къртачни съоръжения, готови да атакуват скалата — все едно че мината чакаше следващата смяна да отдели рудата и да разтовари шлаката на бунището.

— Остана ли с впечатлението, че мината е била изоставена набързо?

— Съвсем не. Всичко си беше на място. Наровете в едно странично помещение бяха оправени, кухнята беше почистена, всички домакински съдове си стояха на лавиците. Дори мулетата, използвани да теглят вагонетките, са били отведени в работното помещение и предвидливо застреляни — в средата на черепа на всяко имаше по една малка кръгла дупка. Не, напротив, напускането на мината е било добре обмислено.

— Още не си ни казал по какво съдиш, че това са били колорадци — равнодушно продължи да разпитва Донър.

— Тъкмо стигнах и до това. — Коплин оправи възглавницата си и внимателно се обърна на една страна. — Разпознавателните белези бяха налице, естествено. По-тежките съоръжения все още носеха търговската марка на производителя. Вагонетките са били изработени в чугунолеярната „Гътри и синове“ в Пуебло, Колорадо, пробивните съоръжения бяха от ковашка и металообработваща фирма „Тор“, Денвър, а върху по-малките сечива личаха издълбани имената на различни ковачи, които са ги майсторили. Повечето от тях бяха от Сентръл Сити и Айдахо Спрингс — двата рудодобивни града в Колорадо.

Сийграм се облегна назад в стола си.

— Може руснаците да са купили съоръженията в Колорадо и да са ги закарали на острова.

— Не е изключено — отвърна Коплин. — Само че има още няколко подробности, които пак водят към Колорадо.

— Какви например?

— Едната е трупът върху нара.

— Труп ли? — Сийграм присви очи.

— Да, труп с рижа коса и рижа брада — нехайно поясни Коплин. — Добре запазен поради минусовата температура. Най-любопитното беше краткото посвещение, издълбано в дървото над подпорите на нара. То гласеше на английски, пропуснах да кажа — „Тук почива Джейк Хобарт, роден през 1874 година. Страхотно добър човек, който загина в снежна буря на 10 февруари 1912 година“.

Сийграм стана и закрачи край леглото.

— Име. Това поне е първа крачка. — Той се спря и погледна Коплин. — Бяха ли оставени някакви лични вещи?

— Не, липсваше всякакво облекло. Странното беше, че етикетите на всички хранителни консерви бяха френски. А по земята се търкаляха около петдесет опаковки от тютюн. Последният детайл от мозайката обаче, детайлът, който безпогрешно разкриваше връзката с колорадците, беше пожълтял вестник „Роки Маунтин Нюз“ с дата 17 ноември 1911 година. Тъкмо тази част от веществените доказателства загубих.

Сийграм извади пакет цигари и изтръска една от него. Донър му поднесе огън от запалка и Сийграм му благодари с кимване.

— Значи има вероятност руснаците да не притежават бизаний — каза той.

— Трябва да добавя още нещо — спокойно продължи Коплин. — Горната дясна част на страница трета на вестника беше внимателно изрязана. Това може и нищо да не означава, но все пак една проверка в архива на редакцията би довела до някаква следа.

— Може би. — Сийграм замислен гледаше Коплин. — Благодарение на теб вече имаме план на действие.

Донър потвърди с глава.

— Ще резервирам място за следващия полет до Денвър. Ако имаме късмет, може и да се върна с няколко отговора.

— Първо иди в редакцията на вестника, после се опитай да научиш нещо за Джейк Хобарт. Аз пък ще проверя тук старите военни досиета. Освен това свържи се и с някой местен експерт по минното дело в Западните щати и разпитай за производителите, които ни изреди Сид. Колкото и да е невероятно, все някой от тях може още да е в този бизнес.

Сийграм се изправи на крака и се обърна към Коплин.

— Толкова много сме ти задължени, че не знам как ще ти се отплатим — тихо рече той.

— По моему ония някогашни миньори са изкопали от недрата на проклетата планина близо половин тон богата на бизаний руда — рече Коплин и потърка небръснатата си от месец брада. — И тази руда сигурно е тайно складирана някъде по света. Или пък, ако не е излязла на бял свят от 1912 година насам, може и да се е затрила нейде завинаги. В случай обаче, че я откриете, или по-скоро, когато я откриете, изразете благодарността си, като ми изпратите малък образец за колекцията ми.

— Считай го за сторено.

— А докато си вършите работата, постарайте се да намерите адреса на мъжа, който спаси живота ми. Искам да му изпратя каса хубаво вино. Той се казва Дърк Пит.

— Сигурно имаш предвид доктора, който те е оперирал на борда на изследователския кораб.

— Имам предвид мъжа, който застреля съветския часовой и кучето му, а после ме изведе от острова.

Донър и Сийграм си размениха втрещени погледи.

Пръв се съвзе Донър.

— Застрелял е съветски часовой?! — Изрече го повече като констатация, отколкото като въпрос. — Божичко, това оплесква плановете ни!

— Но това е невъзможно! — успя най-сетне да смотолеви и Сийграм. — Когато си се срещнал с кораба на НЮМА, ти си бил сам.

— Кой ти каза?

— Ами… никой. Ние така предположихме…

— Аз да не съм супермен — рече подигравателно Коплин. — Часовоят тръгна по следите ми, приближи се на около двеста метра и стреля в мен два пъти. Съвсем не бях в състояние да надтичам едно куче, а после да измина с ветроход над петдесет мили в открито море.

— А откъде се взе този Дърк Пит?

— Нямам никаква представа. Часовоят вече ме влачеше към началника на караулното, когато изведнъж насред фъртуната изникна Пит, също като някой отмъстителен северен бог, и спокойно, сякаш вършеше това всеки ден преди закуска, застреля първо кучето, после войника, без да отрони дума.

— Сега руснаците ще използват случая за пропаганда — изнедоволства Донър.

— Как, след като нямаше никакви свидетели? — запита Коплин. — Войникът и кучето му сигурно са вече на метър и половина под снега, я ги намерят, я не. Но и да ги намерят, какво от това? Кой може да докаже нещо? И двамата се паникьосвате за едното нищо.

— Онзи човек се е подложил на страхотен риск — отбеляза Сийграм.

— И добре че го направи — измърмори Коплин. — Иначе, вместо сега да лежа в безопасност на топло в стерилно болнично легло, щях да лежа в стерилен руски затвор, където щях да издам не само всичко за секцията „Мета“ и бизания, ами и майчиното си мляко.

— Напълно си прав — призна Донър.

— Опиши ми този човек — настоя Сийграм. — Лице, телосложение, облекло — всичко, което си спомняш.

Коплин започна да го описва. За някои неща обрисовката му беше по-схематична, но за други бе съхранил в паметта си забележително точни подробности.

— Разговаря ли с него по време на пътуването ви с изследователския кораб?

— Не бях в състояние. Загубих съзнание още щом ме вдигна на ръце, и дойдох на себе си едва във Вашингтон, в болницата.

Донър направи знак на Сийграм.

— Трябва бързо да издирим този човек, хайде.

Сийграм кимна.

— Аз започвам с адмирал Сандекър. Пит трябва да има нещо общо с изследователския кораб. Може би някой от НЮМА го познава.

— Много ми е любопитно да разбера доколко знае той — каза Донър с поглед, забит в пода.

Сийграм не каза нищо. Беше се унесъл в мисли за един призрачен образ на покрит със сняг остров в Арктика. Дърк Пит. Той повтори името наум. Странно, но като че ли му беше познато.