Клайв Къслър
Да извадим „Титаник“ (16)

14.

— Един „Монте Кристо“! — възкликна доволен Хари Янг. — На драго сърце ще взема един „Монте Кристо“. Салатата с рокфор също е превъзходна. Но преди това искам едно мартини, много сухо и с лимон.

— Един сандвич „Монте Кристо“ и салата с рокфор. Да, господине — повтори младата сервитьорка и се наведе над масата, при което късата й поличка се повдигна и откри белите й пликчета. — А за вас, сър?

— И за мен същото — кимна Донър, — само че аз ще започна с „Манхатън“ с лед.

Янг проследи с поглед над очилата си сервитьорката, която забърза към кухнята.

— Защо не ми я подари някой за Коледа — усмихна се той.

Янг беше мършав, дребен мъж. През изминалите десетилетия сигурно са го наричали конте този стар глупак. А сега беше жизнен бонвиван, с подвижно лице и набито око за красотата. Седеше на масата в сепарето срещу Донър, облечен със син пуловер с висока яка и жакардово спортно сако.

— Господин Донър! — продължи той засмян. — Много ми е приятно, наистина. „Броукър“ е любимият ми ресторант. — Той обхвана с жест на ръката облицованите с орехово дърво стени и сепарета. — Знаете ли, навремето това беше банков трезор.

— Така и предположих, когато трябваше да вляза през петтонната врата.

— Не е лошо да идвате да вечеряте тук. Ще ви поднесат огромно плато със скариди за мезе. — Лицето му леко засия при тази мисъл.

— Ще го имам предвид следващия път.

— Е, сър. — Янг се втренчи в събеседника си. — Говорете.

— Искам да ви задам няколко въпроса.

Веждите на Янг щръкнаха над очилата му.

— О, господи! Вече наистина раздразнихте любопитството ми. Нали не сте от ФБР? По телефона ми казахте само, че сте от Федералното правителство.

— Не съм нито от ФБР, нито от Отдела за държавните приходи. Работя в Министерството на социалните грижи. Задължението ми е да установявам достоверността на молбите за пенсия.

— Тогава с какво мога аз да ви помогна?

— В момента конкретната ми задача е да разследвам станалата преди седемдесет и шест години злополука в рудник, която е отнела живота на деветима мъже. Наследницата на една от жертвите е подала молба за пенсия. И аз съм тук, за да проверя валидността на молбата. Вашето име, господин Янг, ми бе препоръчано горещо от Държавния исторически архив като жива енциклопедия по минната история на западните щати.

— Малко преувеличено — отбеляза Янг, — но все пак съм поласкан да го чуя.

Поръчаните питиета дойдоха и двамата мъже потънаха в мълчание, докато отпиваха от чашите си. Междувременно Донър започна да разглежда снимките на колорадските крале на среброто през миналия век, окачени по стените. Очите на всеки един от тях излъчваха един и същ вторачен поглед, сякаш искаха да стопят фотообективите с подплатената си с богатство арогантност.

— Обяснете ми, господин Донър, как тъй човек подава молба за пенсия поради злополука, станала преди седемдесет и шест години?

— Изглежда, вдовицата не е получила всичко, което й се е полагало — отвърна Донър, пързаляйки се върху пропукващ се лед. — Дъщеря й настоява да й бъде изплатено дължимото за изминалите години.

— Ясно — рече Янг. Той зарея поглед през масата, после нехайно взе да почуква с лъжицата ръба на чинията. — Кой по-точно от мъжете, загинали при злополуката в Литъл Ейнджъл, ви интересува?

— Моите поздравления — възкликна Донър и за да избегне отсрещния поглед, разгъна смутен салфетката си. — Много сте схватлив.

— Не е толкова сложно. Злополука в мина преди седемдесет и шест години. Загинали девет души. Може да става дума единствено за нещастието в Литъл Ейнджъл.

— Името на мъжа е Брюстър.

Янг задържа още миг поглед в Донър, след това престана да удря в чинията и пусна лъжицата върху масата.

— Джошуа Хейс Брюстър — тихо заговори той. — Син на Уилям Бък Брюстър и Хети Мастърс, роден в Сидни, Небраска, на 4… или на 5 април 1878 година.

Донър отвори широко очи.

— Как е възможно да знаете всичко това?

— О, знам още повече — усмихна се Янг. — Минните инженери, или както ги наричаха тогава „Бригадата на ботушите с връзки“, беше едно доста затворено общество. Това беше една от малкото професии, в която синовете вървяха по пътя на бащите си, а също така и се женеха за сестрите или дъщерите на минни инженери.

— Да не би да ми кажете сега, че сте роднина на Джошуа Хейс Брюстър?

— Той ми беше чичо — захили се Янг.

Ледът се пропука и Донър цопна във водата.

— Май имате нужда от още едно питие, господин Донър. — Янг направи знак на сервитьорката да повтори поръчката. — Не е нужно да ви казвам, че той няма никаква дъщеря, която да настоява за пенсия, защото братът на майка ми почина като бездетен ерген.

— На лъжата краката са къси — рече Донър с тънка усмивка. — Съжалявам, задето ви притесних, като по най-глупав начин сам се притиснах в ъгъла.

— Бихте ли се изразили по-ясно?

— Предпочитам да не го правя.

— Значи наистина сте от правителството? — попита Янг.

Донър извади картата си за самоличност и му я показа.

— В такъв случай ще ми кажете ли защо разследвате моя отдавна починал чичо?

— Предпочитам да не ви отговоря — повтори Донър и добави: — Поне засега.

— Какво искате да знаете?

— Всичко, каквото можете да ми кажете за Джошуа Хейс Брюстър и за злополуката в Литъл Ейнджъл.

Питиетата дойдоха заедно със салатите. Донър призна, че подправената с рокфор салата беше превъзходна. Те започнаха да се хранят мълчаливо. Когато приключи с яденето, Янг избърса тънките си бели мустачки, пое дълбоко въздух и се облегна назад на преградата на сепарето.

— Чичо ми беше типичен представител на мъжете, които разработваха мини в началото на хиляда и деветстотната година — белокож, пламенен човек от средната класа, който, като се изключеше дребния му ръст — малко над метър и петдесет, спокойно можеше да мине за онзи тип минни инженери, ярко описвани от романистите в ония дни като благовъзпитани, със здрави мишци, дръзки, готови да рискуват и се отличаваха с лъскавите ботуши, дългите бричове и широкополите си шапки.

— Вие го изкарахте като герой от стар сериен филм, който върви всяка събота сутрин по телевизията.

— Един измислен герой никога не може да служи за сравнение — отвърна Янг. — Днес, разбира се, тази област е силно развита, но един инженер, завършил образованието си в ония години, е трябвало да бъде жилав като скалата, която е разбивал, трябвало е също така да бъде и многостранно развит — да бъде едновременно и механик, и електротехник, и топограф, и металург, и геолог, и адвокат, и арбитър между стиснатата управа и мускулестите работници. Само такъв човек е можел да ръководи мина. Такъв човек беше и Джошуа Хейс Брюстър.

Донър мълчеше и бавно разклащаше питието в чашата си.

— След като чичо ми завършил Минно-геоложкия институт — продължи Янг — отишъл да практикува професията си в Клондайк, Австралия, а после и в Русия. През 1908 година се върнал в Скалистите планини и поел управлението на Сауър Рок и Бъфало — две мини в Лийдвил, притежание на група френски финансисти, които живеели в Париж и кракът им не бил стъпвал в Колорадо.

— Французи са притежавали минни участъци в Щатите?

— Да. Техният капитал навлязъл широко из целия Запад. Злато, сребро, едър рогат добитък, овце, недвижими имоти — във всичко това имали пръст и те.

— Какво е накарало Брюстър да отвори отново Литъл Ейнджъл?

— Историята сама по себе си е много странна — каза Янг. — Мината беше безплодна. Алабама Въроу, която е на около триста метра от нея, снесе два милиона долара в сребро, преди водата в долните нива да почне да изпреварва помпите. Това беше шахтата, която направи удар с висококачествена руда. Литъл Ейнджъл изобщо не можеше да се сравни с нея. — Янг млъкна, за да отпие, а после се загледа в чашата така, сякаш виждаше някакъв размазан образ сред кубчетата лед. — Когато чичо ми разгласи намеренията си да отвори отново мината сред заинтересованите, хората, които го познаваха добре, се изумиха. Да, господин Донър, изумиха се. Защото Джошуа Хейс Брюстър беше предпазлив човек, човек, който изпипваше подробностите. Всяко негово движение биваше внимателно пресметнато в името на успеха. Той никога не залагаше на нещо, ако не беше напълно сигурен, че ще е в негова полза. Беше немислимо за човек като него да оповестява публично такъв лекомислен план. Затова и постъпката му се възприе като постъпка на луд човек.

— Вероятно е попаднал на следа, каквато другите са пропуснали.

Янг поклати глава.

— Бях геолог повече от шейсет години, господин Донър, и то страхотно добър. Влизах да проуча Литъл Ейнджъл до наводнените нива, анализирах също и всеки достъпен сантиметър на Алабама Бъроу и ви казвам просто и недвусмислено — нито сега, нито през 1911 година е имало непочукната жила от сребро.

Сервитьорката донесе сандвичите „Монте Кристо“ и прибра празните чинии от салатата.

— Да не би да намеквате, че чичо ви е полудял?

— Минавало ми е такава мисъл. В ония години не правеха диагнози за тумори в мозъка.

— Както и за нервните разстройства.

Янг погълна лакомо част от сандвича и пресуши втората си чаша мартини.

— Как е вашият „Монте Кристо“, господин Донър?

Донър насила преглътна залъка си.

— Превъзходен. А вашият?

— Страхотно вкусен. Искате ли да чуете моята собствена теория? Не се старайте да бъдете любезен, можете да се присмеете без никакво притеснение, както направиха и другите, които я чуха.

— Обещавам, че няма да ви се присмея — каза Донър с напълно сериозен тон.

— Топнете си залък от сандвича в конфитюра от грозде, господин Донър, става още по-вкусен. И така, както вече ви казах, чичо ми беше човек на най-малките подробности, който ревностно съблюдаваше работата си, обкръжаващата го среда и завоеванията си. Пазя повечето от дневниците и бележниците му. Те изпълват почти всички лавици в кабинета ми. Само бележките му за мините Сауър Рок и Бъфало например обхващат петстотин двайсет и седем страници, изпълнени с точни схеми и сбит четлив почерк. Докато страниците в бележника му, озаглавен „Мината Литъл Ейнджъл“ са съвършено празни.

— Нима не е оставил нищо, свързано с Литъл Ейнджъл, дори и писмо?

Янг сви рамене и поклати глава.

— Вероятно не е имало какво да запише. Вероятно Джошуа Хейс Брюстър и екипът му от осем мъже са слезли в недрата на земята с намерението никога да не излязат оттам.

— Какво е вашето предположение?

— Колкото и нелепо да звучи — призна Янг, — но и мисъл за масово самоубийство е пронизвала ума ми. Дългите ми проучвания разкриха, че и деветимата мъже са били или ергени, или вдовци. Повечето са били странстващи самотници, които са обикаляли от едни разкопки на други и са търсели и най-малкия повод, за да поемат отново нанякъде, когато им е доскучавало или са се разочаровали от ръководителя или управата на мината. С напредването на възрастта, когато вече нямало да могат да работят в мините, малко неща са им оставали, за които да живеят.

— Но Джейсън Хобарт е имал съпруга — вметна Донър.

— Какво?! Сериозно? — Янг опули очи. — Никъде не е записано, че някой от тях е имал съпруга.

— Можете да ми вярвате.

— Велики боже! Ако чичо ми е знаел това, никога не би включил Хобарт в екипа си.

— Защо?

— Нима не разбирате, на него са му трябвали мъже, на които да вярва безрезервно, мъже, които да нямат близки приятели или роднини, за да няма кой да ги потърси, в случай че изчезнат.

— Пак не ми е ясно — рече Донър с равен тон.

— Казано по-просто, повторното отваряне на Литъл Ейнджъл и последвалата трагедия е било измама, претекст, заблуда. Аз съм убеден, че чичо ми е откачил. Как или какво е причинило душевното му заболяване никога няма да се разбере. Характерът му коренно се беше променил, до такава степен, че направо стана друг човек.

— Шизофрения?

— Много точно. Промениха се и моралните му стойности, изчезнаха сърдечността и обичта към приятелите му. Когато бях по-млад, разговарях с хора, които го помнеха. Всички бяха единодушни в едно: онзи Джошуа Хейс Брюстър, когото те познаваха и обичаха, беше умрял месеци преди злополуката в мината Литъл Ейнджъл.

— Не виждам каква връзка има това със заключението ви за заблуда.

— Независимо от умопомрачението му, чичо ми продължаваше да работи като минен инженер. Често в порядъка на минути можеше да определи дали дадена мина е доходоносна или не. Литъл Ейнджъл беше само камънак и той го знаеше. Никога не е имал намерение да търси там висококачествена руда. Нямам ни най-малка представа каква е била тази шмекерия, господин Донър, но в едно съм сигурен — реши ли някой да изпомпа водата от по-долните нива на старата шахта, няма да открие нито една човешка кост.

Донър допи коктейла си и погледна насмешливо Янг.

— Значи смятате, че деветимата мъже, които са влезли в мината, са избягали?

Янг се усмихна.

— Всъщност никой не ги е видял да влизат, господин Донър. Всички приеха, и с право, че те са загинали там, в черните води, тъй като никой не чу нищо повече за тях.

— Това не е достатъчно доказателство — възрази Донър.

— О, и още колко имам! — отвърна въодушевен Янг.

— Слушам ви.

— Първо: най-долната работна кухина на Литъл Ейнджъл се намираше на цели трийсет метра над средното ниво на водата. В най-лошия случай стените са пропускали умерено насъбраната на повърхността вода. Нивата на долната шахта вече са били наводнени с течение на годините, през които мината първоначално е била затворена. Следователно няма начин един динамитен взрив да е могъл да отприщи огромна вълна върху чичо ми и хората му. Второ: по общото мнение съоръженията, намерени в мината след нещастния случай, са били стари, употребявани боклуци. А ония мъже са били професионалисти, господин Донър. Те никога не биха слезли под земята с такива вехтории. Трето: макар че разтръби навсякъде решението си да отвори отново мината, чичо ми нито веднъж не отиде да се посъветва или да уведоми за намерението си Ърнест Блосър, предишния собственик на Литъл Ейнджъл. С една дума, чичо ми е присвоил чужд имот — немислима постъпка за човек с доказан морал. Четвърто: първото предупреждение за вероятност от злополука дошло едва на другия ден следобед, чрез бележка, която Бил Махони, ръководител на мината Сатан, намерил пъхната под вратата си. В нея пишело: „Помощ! Мина Литъл Ейнджъл. Ела веднага!“. Много странен начин да биеш тревога, не мислите ли? Бележката, естествено, била без подпис. Пето: Шерифът на Сентръл Сити съобщи, че чичо ми предварително му дал списък с имената на мъжете от смяната, които щели да влязат в мината, с молба да го предостави на вестниците, в случай, че се случи най-лошото. Трудно обяснимо предизвестие, да не кажа нещо повече. Чичо Джошуа е искал едва ли не да бъде сигурен, че няма да стане грешка в „разпознаването“ на жертвите.

Донър отмести чинията си и си наля чаша вода.

— Намирам теорията ви за любопитна, но не съвсем убедителна.

— О, има и още нещо, най-главното и може би преди всичко, което оставих за накрая. Шесто, последно: няколко месеца след трагедията майка ми и баща ми заминаха на пътешествие из Европа. И какво мислите, в Саутхамптън, Англия, на перона за влака, имащ връзка с ферибота, те видели да стои чичо ми. После майка ми често разказваше как се приближила до него и възкликнала: „Велики боже! Джошуа, това ти ли си наистина?!“. Лицето, което се вторачило в нея, било брадясало и мъртвешки бледо, очите — безизразни. „Забравете ме!“, прошепнал той, обърнал се и побягнал. Баща ми хукнал след него, но скоро го загубил в тълпата.

— Логическият отговор е обикновен случай на припознаване.

— Сестра да не може да познае брат си? — иронично подхвърли Янг. — Хайде де, нима няма да разпознаете брат си сред стълпотворение от хора, господин Донър?!

— За жалост, нямам брат. Аз съм единствено дете.

— Наистина жалко. Не сте изпитали една от големите радости в живота.

— Е, поне не е ставало нужда да деля играчките си с някого. — Сервитьорката дойде със сметката и Донър подхвърли кредитна карта върху таблата й. — Значи твърдите, че нещастието в Литъл Ейнджъл е било прикритие на нещо.

— Това е моята теория. — Янг попи устни със салфетката си. — Разбира се, няма начин да бъде доказана, но непрекъснато ми се върти в главата една натрапчива мисъл — че зад тази работа стои „Сосиете де Мин дьо Лорен“.

— Какво е това дружество?

— То е било и продължава да бъде за Франция онова, което е „Круп“ за Германия, „Мицубиши“ за Япония, „Анаконда“ за Съединените щати.

— Това „Сосиете…“, как го казахте там… каква роля играе в случая?

— Ами именно френските финансисти наеха Джошуа Хейс Брюстър за техен инженер и ръководител на проучвателните работи. Единствено те разполагаха с достатъчно средства, за да платят на девет души да изчезнат от лицето на земята.

— Но защо? С каква цел?

Янг безпомощно разпери ръце.

— Знам ли? — Той се наведе напред, очите му пламтяха. — Но съм сигурен, че каквато и да е била цената, чието и да е било влиянието, те пратиха чичо ми и осмината мъже извън страната, някъде вдън земя.

— Докато не бъдат открити телата им, кой, наистина, би могъл да каже, че не сте прав.

Янг го изгледа продължително.

— Любезен човек сте вие, господин Донър. Благодаря ви.

— За какво? За обяда, който беше за сметка на правителството?

— Задето не ми се присмяхте — тихо отвърна Янг.

Донър кимна, но нищо не каза. Мъжът на масата срещу него току-що попълни един мъничък детайл в разпокъсаната мозайка, отнасяща се до костите на червенобрадия в мината в планината Бедная. Нямаше нищо за присмиване, абсолютно нищо.