Клайв Къслър
Да извадим „Титаник“ (26)

24.

Хенри Мънк смени позата на мускулестото си тяло върху дългата пластмасова седалка, потисна прозявка и продължи да се взира през кърмовия илюминатор на „Сафо I“. Равната, безкрайна утайка беше толкова интересна, колкото книга с бели страници, но Мънк изпитваше удоволствие от мисълта, че нито една мъничка могилка, нито едно камъче или случаен обитател на дъното, преминал под дебелия плексиглас, не са били виждани от човек. Това беше малка, но задоволителна награда за дългите, скучни часове, които бе прекарал във внимателно проучване на детекторните уреди, инсталирани от двете страни над седалката.

Той с неохота отдели поглед от илюминатора и го съсредоточи върху уредите: сензора С-Т-СЗ-Д, който работеше непрекъснато по време на мисията и записваше на магнетофонна лента данните за солеността, температурата, скоростта на звука и налягането на дълбочината; поддъния профиломер, който звуково определяше дълбочината на горните утайки и даваше показания за основната структура на повърхността на морското дъно; гравиметърът, който отчиташе земното притегляне на всяка четвърт миля; сензорът, чието чувствително око непрекъснато следеше скоростта и посоката на течението Лорелай, и магнитомера — уреда за измерване и записване на магнитното поле на дъното, включително и всяко отклонение, причинено от локализирани метални наноси.

Мънк за малко не пропусна да го види. Помръдването на стрелката върху скалата на магнитомера беше толкова слабо — едва милиметър от отскока й, че той изобщо нямаше да го забележи, ако точно в този миг погледът му не се бе задържал върху уреда. Той бързо доближи лице до илюминатора и се взря в морското дъно. После се обърна и извика на Джордино, който седеше пред лоцманския пулт само на три метра от него.

— Стоп машини!

Джордино се извъртя със седалката и погледна към кърмата. Можеше да види единствено краката на Мънк — останалата част от тялото му бе скрита сред приборите.

— Какво отчиташ?

— Току-що минахме над нещо метално. Дай назад, за да погледна по-отблизо.

— Изтеглям се назад — съобщи на висок глас Джордино, за да го чуе Мънк.

Той задейства двата двигателя, разположени от двете страни в средната част на корпуса на подводницата и ги включи на минимална мощност на заден ход. За десетина секунди „Сафо I“, възпряна от двувъзловата сила на морското течение, увисна неподвижно, оказвайки съпротива да потегли сама. После много бавно започна да се движи назад срещу неумолимия поток. Гън и останалите членове на екипажа се скупчиха около седналия в тунела от прибори Мънк.

— Какво откри? — попита Гън.

— Не знам точно — отвърна Мънк. — Нещо стърчи от утайката на около двайсет метра зад кърмата. На светлината от лампите на кърмата виждам само някакво неясно очертание.

Всички бяха в очакване.

Едва ли не цяла вечност мина, преди Мънк да заговори отново:

— Аха, видях го.

Гън се обърна към Удсън.

— Задействай двете долни стереокамери и стробоскопа. Трябва да го заснемем.

Удсън кимна и се запъти към апаратурата си.

— Можеш ли да го опишеш как изглежда? — поинтересува се Спенсър.

— Прилича на забита в тинята фуния. — Гласът на Мънк звучеше безизразно през камерата за уредите, но дори кънтенето не можеше да замаскира възбудата, която се долавяше в него.

Лицето на Гън придоби скептичен израз.

— Фуния ли?

Дръмър се наведе над рамото на Гън.

— Каква фуния?

— Фуния във форма на кух конус със стесняващ се край, през който можеш да налееш нещо, тъпигьоз такъв — раздразнен отвърна Мънк. — Сега се намира под десния борд. Кажи на Джордино да задържи съда в неподвижно положение в секундата, в която предметът се появи под илюминатора на носа.

Гън отиде при Джордино.

— Ще можеш ли да ни задържиш на място?

— Ще направя опит, но ако течението започне да ни върти странично, няма да съм в състояние да я овладея напълно и ще изпуснем визуалната връзка с въпросния предмет.

Гън се придвижи към носа и се просна на облицования с гумена настилка под. Заедно с Мъркър и Спенсър той погледна през един от четирите предни илюминатора. И тримата почти веднага забелязаха предмета. Той изглеждаше точно така, както го бе описал Мънк: обърната нагоре фуния във форма на камбана с диаметър около дванайсет сантиметра, чийто край бе забит в дънната тиня. За тяхна голяма изненада фунията изглеждаше в добро състояние. По-точно, вътрешната повърхност на метала беше потъмняла, но фунията беше здрава и цяла и по нея не личаха петна от олющване или от дебело напластена ръжда.

— Лягам неподвижно — съобщи Джордино, — но не знам за колко дълго.

Без да извръща глава от илюминатора, Гън махна с ръка на Удсън, който се бе навел над две фотокамери и нагласяваше обективите им към обекта на морското дъно.

— Омар?

— На фокус съм и готов за снимки.

Мъркър се обърна и погледна Гън.

— Хайде да я вземем.

Почти забил нос в плексигласа, Гън не отговори. Изглеждаше дълбоко съсредоточен.

Мъркър присви очи с питащ поглед.

— Какво има, Руди? Предложих да я вземем.

Думите му най-сетне проникнаха в съзнанието на Гън.

— Добре, добре, обезателно — смотолеви той неопределено.

Мъркър откачи една метална кутия, прикрепена за предната преграда чрез кабел дълъг метър и половина, и се настани до централния илюминатор. Кутията съдържаше последователно свързани превключватели, разположени около малък кръгъл бутон. Тя представляваше командното табло на манипулатора — механична ръка, тежка близо два килограма, която висеше като недъгава от долната част на носа на „Сафо I“.

Мъркър натисна бутона, който задействаше механичната ръка. После пръстите му ловко заиграха по таблото, след като механизмът зажужа и ръката се изопна с цялата си дължина от два метра. Двайсет сантиметра не й достигаха, за да хване стърчащата от дъното фуния.

— Нужни са ми още трийсетина сантиметра напред — отбеляза Мъркър.

— Бъди готов — каза Джордино. — Придвижването може да промени положението ми.

Фунията като че ли премина с мъчителна бавност под клещите от неръждаема стомана на манипулатора. Мъркър внимателно отвори щипците над уширението на фунията, после натисна друг бутон и те се затвориха, но не навреме; подводният поток пое подводницата и я завъртя. Щипците се затвориха празни на не повече от два сантиметра над предмета.

— Тя се завърта наляво — извика Джордино. — Не мога да я удържа.

Пръстите на Мъркър бързо се задвижиха по таблото на кутията. Правеше втори опит да хване фунията в движение. Ако и сега не успееше, щеше да стане почти невъзможно да открие повторно местонахождението й при ограничената видимост. По челото му избиха капчици пот, ръцете му се напрегнаха.

Той изви механичната ръка, както бе неподвижна, и обърна клещите на шест градуса към десния борд, компенсирайки по този начин обратното въртене на „Сафо I“. Натисна отново бутона и клещите се спуснаха надолу, като почти едновременно с това движение се затвориха и щипките. Разширеният отвор на фунията бе между тях.

Мъркър успя.

Сега той задвижи ръката нагоре, изтегляйки внимателно фунията от вечното й жилище в тинята. Потта вече се стичаше в очите му, но мъжът ги държеше отворени. Не биваше да спира — едно погрешно движение и предметът щеше завинаги да изчезне на морското дъно.

След малко слизестата тиня охлаби прегръдката си и фунията, вече свободна, започна да се издига към илюминатора.

— Боже мой! — прошепна Удсън. — Това не е фуния.

— Прилича на хорна — каза Мъркър.

Гън поклати глава.

— Това е корнет.

— Как разбра? — Джордино бе станал от лоцманския пулт и се взираше над рамото на Гън през прозорчето.

— Навремето свирех на корнет в гимназиалния оркестър.

Сега вече и другите го разпознаха. Лесно успяха да различат блестящия чашковиден наустник на тялото и зад него — извитите тръби, водещи към клапите и мундщука.

— Съдейки по вида му — отбеляза Мъркър, — той е месингов.

— Точно затова магнитомерът на Мънк едва го е засякъл на скалата — поясни Джордино. — Мундщукът и подвижните клапи са единствените му части, които съдържат желязо.

— Интересно, колко ли време е престоял там? — попита Дръмър, без да се обръща към никого определено.

— На мен ми е по-любопитно да разбера откъде се е взел — каза Мъркър.

— Явно е бил хвърлен от някой кораб — подхвърли нехайно Джордино. — Сигурно на някое хлапе му е писнало от уроци по музика.

— А може би и собственикът му се намира някъде тук — допълни Мъркър, без да вдига поглед.

Спенсър потръпна.

— Що за смразяваща мисъл от твоя страна.

Вътрешността на „Сафо I“ се изпълни с мълчание.