Джудит Кранц
Бижутата на Теса Кент (8)

7

Една лятна утрин през 1974-а Теса се събуди с чувство на неудовлетворение. Оставаха само шест седмици до деветнайсетия й рожден ден, но всички още я командваха като дете, а задълженията й бяха три пъти повече, отколкото по времето, когато учеше в „Меримаунт“.

Дори в съботни дни като днешния нямаше право на няколко свободни часа — времето й беше точно разчетено. След закуска й предстоеше урок по езда — агентът й настояваше да усвои това изкуство. Сетне трябваше да се върне вкъщи, отново да вземе душ и да обядва с финансиста, който щеше да й помогне да инвестира средствата си. Срещата беше уговорена от баща й, който строго я предупреди да не забрави за поетия ангажимент. Следваше повторно връщане у дома и повторно преобличане за интервю, уредено от продуцентите на новия филм, в който щеше да се снима — „Лятото на близнаците“. Интервюто беше за списание „Пари Мач“, а френският журналист беше предупредил, че ще доведе и фотограф, който искал „да върви по петите й“ целия следобед. След приключването на това изпитание трябваше да вечеря с родителите си. Докато разресваше буйната си коса, която създаваше затруднения на фризьорите на киностудиото, Тереза мрачно размишляваше, че през целия ден няма свободна минута за себе си.

Мразеше конете, пет пари не даваше за влагането на капитал в различни предприятия, което брокерът щеше да й обяснява втори път, страхуваше се от срещата с френския журналист и неговия нахален фотограф. Предпочиташе да й пломбират зъб и да слуша неприятното бръмчене на бормашината, отколкото да се движи като въжеиграч, опитващ се да запази равновесие. Интервюто я ужасяваше още повече, защото хората от „Пари Мач“ бяха заявили, че искали да бъде „самата себе си“. „Какъв абсурд! — помисли си. — Как да бъда самата себе си (всъщност вече не знаеше точно коя е), когато фотообективът следи всяко мое движение, а касетофонът записва всичко, което кажа, дори най-голямата глупост.“

Докато размишляваше, се почувства още по-потисната. Само в неделя разполагаше с няколко свободни часа след задължителното посещение на литургията, ала тогава магазините в Бевърли Хилс бяха затворени.

Миналата година, в нощта, когато беше спечелила „Оскар“ за второстепенната роля в „Малки жени“, Теса си беше обещала подарък. Тъй като нямаше нито минута свободно време, непрекъснато отлагаше покупката, поради което идеята започна да й се струва още по-примамлива. Копнееше за онова, което щеше да си подари по случай спечелването на голямата награда и деветнайсетия си рожден ден, но поради прекомерна заетост не можеше да се отбие в „Тифани“… Внезапно реши да избяга от задълженията си. Още днес сутринта щеше да посети бижутерския магазин.

Благославяйки телефона, който наскоро бяха инсталирали в спалнята й, тя се обади на Фиона Бриджес (също отскоро нейна помощничка), съобщи й, че е изстинала и че ще пропусне урока по езда. Мразеше да лъже, но искаше да бъде съвсем сама, когато избира подаръка си. Отсега предвкусваше удоволствието и не желаеше да надничат през рамото й и да й дават съвети. Нямаше нужда да я съветват — сигурна бе, че сърцето ще й подскаже правилния избор.

Замисли се какво да облече. Искаше да изглежда като жена, която е свикнала да пазарува в „Тифани“, едновременно не биваше да рискува да я познаят — напоследък все по-често й се случваше, когато беше на обществено място. Набързо прегледа всички нови тоалети, които бе купила с помощта на Фиона, и установи, че са неподходящи за случая — бяха прекалено официални. Като всяко калифорнийско момиче тя носеше предимно джинси, пуловери, тениски и къси панталони.

Накрая в пристъп на отчаяние реши да облече зеления ленен костюм и бялата копринена блуза, които носеше само на неделната литургия. Разпусна косата си така, че отчасти да скрива лицето й, и реши да не се гримира.

Критично се втренчи в огледалото и със задоволство установи, че изглежда като жена, която може да си позволи елегантни дрехи, но не държи особено на външността си. Така изглеждаха аристократичните майки на съученичките й в Гринич и Теса се надяваше видът й да внуши уважение на продавача в „Тифани“.

Телефонира за такси и щом колата спря пред дома й, изскочи навън, като извика на майка си, че има среща с Фиона. Агнес така й не успя да я попита защо не е закусила, защо ще пропусне урока по езда и защо се е издокарала с най-хубавия си костюм.

— Отиваме в „Тифани“ в Бевърли Хилс — съобщи Теса на шофьора и щом таксито потегли, внезапно се почувства като волна птица. Не бе изпитвала подобно вълнение от деня, когато й бяха дали ролята на Джоу. Слава богу, че беше убедила Стив Милър, финансовия й съветник, да й позволи да открие сметка на свое име. В противен случай всичките й пари щяха да бъдат вложени в инвестиции, които според Стив щяха да й осигурят спокойни старини.

— Говориш така, сякаш съм пред пенсия, Стив! — бе възкликнала тя. — Още двайсет години мога да играя роли на невинни момиченца, а на трийсет и осем ще променя амплоато си. Господи, тогава ще бъда на средна възраст. Разбираш ли, няма да остарея и да погрознея, а ще стана по-изискана — като англичанките, или по-сексапилна — като французойките. Ще играя роли на майки, стари моми, учителки, шофьорки на таксита, монахини… защото възнамерявам да работя пред камерата, докато пукна от старост.

Стив й се беше присмял, но след време тя го убеди да вложи на нейно име над три хиляди долара — Теса никога не беше вярвала, че ще притежава такава внушителна сума. Мислеше се за приказно богата и от време на време докосваше неизползваната чекова книжка в чантата си.

Таксито спря пред „Тифани“. Девойката никога не беше влизала в магазина (всъщност почти не бе стъпвала в Бевърли Хилс), но не се спря да разгледа витрините, а влезе с царствена походка, сякаш беше редовна клиентка. Движеше се с характерната си походка, едновременно пъргава и кръшна, младежка и съблазнителна, малко момчешка, но грациозна.

С гордо вдигната глава обиколи магазина, а изражението й подсказваше, че не е жена, която се задоволява с малко. Забеляза, че вдясно е щандът за порцелан и сребро, следваха щандове за мъжки ръчни часовници и копчета за ръкавели, за брошки, огърлици и обици, за посребрени рамки за фотографии, часовници и ключодържатели. Не, тук нямаше онова, което й бе необходимо. Продавачите бяха заети с обслужването на клиентите, за миг Тереза спря и се огледа. Ръстът й беше едва един и шейсет, но тялото й беше толкова пропорционално, че изглеждаше по-висока. Тя дори не осъзнаваше, че гордо вдигнатата й глава й придава властен вид. Девойката с разкошна черна коса, която почти закриваше неземно красивото й лице, не можеше да остане незабелязана.

— Имате ли нужда от помощ? — дочу тя мъжки глас. Извърна се и видя усмихнат човек на средна възраст, който незабелязано се беше приближил до нея.

— Да, благодаря. Интересувам се от… перлена огърлица.

— Дошла сте точно където трябва — кимна непознатият. — Заповядайте, ще ви заведа.

Теса го последва. В дъното на магазина в остъклен щанд бяха изложени дузини перлени огърлици и обици. Девойката забеляза, че перлите бяха с различна големина, а огърлиците се различаваха по дължината си.

— Ще правите подарък някому или избирате за себе си? — попита продавачът.

— За себе си — плахо отвърна Теса, която едва сега разбра, че има повече разновидности огърлици, отколкото бе предполагала, макар че повече от година мечтаеше да притежава скъпоценния накит.

— В такъв случай бъдете така любезна да ми обясните предпочитанията си. — Човекът посочи към щанда, а в главата му се въртеше натрапчива и абсурдна мисъл: ако зависеше от него, щеше с две ръце да загребе перли и да й ги поднесе като дар от непознат обожател.

На Теса й се искаше да заяви, че иска огърлица от истински перли, която да струва не повече от три хиляди долара, но вместо това изрече:

— Не ще мога да преценя, докато не видя как ми стои, нали?

— Много мъдро решение — кимна непознатият. — Всяка огърлица се различава от другите и изглежда по друг начин, когато я сложите на шията — бърбореше продавачът и си мислеше, че каквото и бижу да сложи девойката с млечнобялата кожа, то ще изглежда прекрасно. Всъщност нямаше скъпоценност, достойна да краси това неземно създание.

— Разбира се — промърмори Теса, въпреки че всички перли й се струваха с еднакъв цвят.

— Навярно се интересувате от огърлица с дължина четирийсет сантиметра.

— Може би — предпазливо отвърна девойката.

— Това е „най-практичната“ дължина, освен ако вече притежавате такава огърлица.

„Възможно ли е тази приказна красавица, която очевидно произхожда от богата фамилия, да няма цяло чекмедже с перли? — мислеше си той. — Всъщност момичето е толкова младо, че може би още носи бижутата на майка си.“

— Защо смятате, че това е „най-практичната“ дължина? — поинтересува се Теса, на която и през ум не беше минавало да премери евтиния наниз от фалшиви перли, подарен й по случай конфирмацията.

— Защото можете да носите такава огърлица и с бална рокля, и върху пуловер — отговори продавачът, който се питаше дали очите й са сини или сиви. В този момент девойката го погледна и той реши, че са зелени като пролетна трева, над която се стеле лека мъгла.

— Тогава се спирам на тази дължина — с облекчение заяви Теса.

— Колкото до милиметрите… — Той тактично замълча. Цената се определяше от размера на перлите.

— Ах, да — промълви девойката, без да се издава, че няма понятие за какво й говорят. — Да… естествено. Какво бихте избрал на мое място?

— На младите дами винаги препоръчвам перли с диаметър от осем и половина до девет милиметра… например тази. — Той взе от остъклената витрина наниз от перли, които по големина почти не се различаваха от изкуствените, които бе носила преди години.

Тереза едва прикри разочарованието си.

— Какъв е размерът им?

— Има и от осем и половина, и от девет милиметра. Разликата от половин милиметър е допустима.

— Защото са естествени, нали? — побърза да каже тя.

— Не са. — Продавачът умело прикри усмивката си. — Огърлицата е от култивирани перли. Разликата се установява само при проверка с рентгенови лъчи. От 1930 г. насам не се предлагат естествени перли. Разбира се, може да се купят от аукцион, но цената им е баснословна.

— Аукцион ли? — смаяно възкликна Теса. — Никога няма да купя бижута, които са принадлежали някому! Ами ако ми продадат фалшификат?

— Имате право. Нашите експерти избират най-доброто, ето защо „Тифани“ се ползва със заслужена слава…

„Устните й ме карат да бърборя почти несвързано“ — мислеше си продавачът. Бяха плътни, но изваяни като с длето. Нищо чудно, че девойката не носеше червило — гримът само щеше да прикрие онова, което й беше дадено от езическите богове и богини.

— Според мен е най-добре да изпробвате няколко огърлици — продължи той. — Заповядайте в специалното помещение — там осветлението е по-силно.

Теса побърза да го последва. С периферното си зрение беше забелязала, че няколко души любопитно се взират в нея, което означаваше, че са я познали.

Продавачът отключи остъкления шкаф, извади три огърлици и отведе Теса в стаичка, облицована със сиво кадифе, където имаше само бюро, един стол и голямо огледало на поставка. Внимателно постави бижутата върху парче кадифе и попита девойката с кое предпочита да започне.

— С тази — напосоки посочи тя.

Продавачът застана зад нея и закопча огърлицата.

Теса се вцепени от удивление. Нанизът от перли, който на пръв поглед приличаше на онзи, дето бе носила преди години, стоеше съвсем различно на шията й. Загадъчна светлина сякаш струеше от перлите и те изглеждаха по-големи, отколкото бяха в действителност. Тя побърза да свали сакото си и да разкопчае яката на блузата си, за да се огледа по-добре. Ала косата й почти закриваше огърлицата, ето защо тя извади от чантата си ластична лента и завърза на опашка непокорните кичури.

— Ах, така е по-добре — прошепна продавачът, който почти беше останал без дъх, докато Теса сваляше сакото си. Момичето беше младо, но гърдите му… бяха като на зряла жена.

Теса мълчеше. При вида на огърлицата на шията си бе загубила дар слово.

— Изглежда не е по вкуса ви. — Той й подаде друг наниз. — Сложете тази. Перлите са по-кремави.

— М-м-м — едва успя да изрече девойката.

— Не я одобрявате, нали? Пробвайте третата.

— Не намирам особена разлика — отбеляза тя, като се опитваше да говори с небрежен тон. Страхуваше се да каже, че някоя от огърлиците й харесва, докато не научеше цената им.

— Ще донеса други. Изборът е много богат — услужливо предложи продавачът.

Щом остана сама, Теса побърза да разгледа етикетчетата с цената. Всяка огърлица струваше по три хиляди и четиристотин долара. Обзета от ужас, тежко се отпусна на стола, като се питаше как да излезе от неловкото положение. Не може да си отиде току-тъй, след като продавачът й бе отделил толкова време. Преди да измисли някакво обяснение, той се върна с още три огърлици.

— Тези перли не са японски, а са от Тихия океан и диаметърът им варира между дванайсет и дванайсет и половина милиметра. Реших, че повече ще ви подхождат. — Помогна й да сложи огърлицата, щракна закопчалката и заяви: — Правилно съм преценил, нали?

— Да — промълви девойката, която едва сдържаше истеричния си смях, — имате право. Безсъмнено ми подхождат повече.

Точно за такива перли си беше мечтала — бяха с розов оттенък, с идеална големина и меко блестяха под светлината на лампите. В сравнение с тази огърлица предишните изглеждаха… като евтини имитации.

Повдигна косата си с грациозен жест, при което продавачът едва се сдържа да не възкликне от възхищение.

— Имате ли малко огледало? — попита го, като си мислеше: „Какво пък, така и така съм изпаднала в неловко положение!“

Той извади от чекмеджето на бюрото огледало и й го подаде. Теса се огледа с невъзмутимо изражение, сетне импулсивно зададе въпроса, който би задала всяка жена:

— Колко струва?

— Четиринайсет хиляди и петстотин.

— Но тези перли не са много по-големи от онези, които първоначално ми показахте. Защо огърлицата е толкова скъпа? — попита тя с безразличието на херцогиня, която случайно е забелязала повишената цена на яйцата.

— Необходими са дълги години за образуването на много пластове от седеф, освен това е трудно да се намерят перли с еднакъв диаметър и с такъв гланц.

— Знаете ли, че има малък проблем…

— Навярно желаете и обици от същите перли — прекъсна я продавачът. — Можем да ви предложим нещо подходящо.

— Работата е там, че имам само три хиляди долара в банката и не притежавам кредитна карта. Принудена съм да се откажа от тази прелест. — Тя въздъхна — не биваше да слага огърлицата. Никога нямаше да забрави великолепните перли. — Може би няма да сте я продали, когато се върна с достатъчно пари… или пък ще ми предложите подобна…

— Госпожице Кент, дори не сме помислили, че ще платите веднага. Шефът нареди да ви открием сметка.

— Нима? — смаяно попита тя.

— Да. Съобщи ми коя сте, когато се върнах за огърлиците. Признавам, че не ви познах… почти не ходя на кино. Дори не гледах церемонията по присъждането на „Оскар“-ите, но приемете поздравленията ми…

— Откриват ми сметка ли? Сметка в „Тифани“! — невярващо прошепна Теса.

— Задръжте огърлицата, само ми позволете да сваля етикета. — Той преряза конеца. — Сега е ваша. Повярвайте ми, избрахте най-доброто. Да ви покажа ли обиците? Може би искате нещо семпло?

— Ще ги разгледам следващия път.

За пръв път, откакто беше влязла в „Тифани“, девойката непринудено се усмихна. Справила се беше и без Фиона.

— Ще обядвам с човека, който се занимава с финансовите ми дела и не ми се иска да получи инфаркт. — Изправи се, облече сакото си и разпусна косата си, като я разреса с пръсти.

Когато излезе от помещението, гордо докосвайки първата си огърлица от естествени перли, я посрещнаха бурни ръкопляскания. До вратата се бяха струпали много хора, които очакваха появяването й.

За миг спря изумено, сетне отметна глава и победоносно се засмя. Запробива си път сред множеството, като раздаваше автографи и повтаряше:

— Благодаря на всички, много ви благодаря.