Джудит Кранц
Бижутата на Теса Кент (21)

20

Следващата година Теса отново направи спонтанен аборт през третия месец на бременността си. Най-добрите гинеколози в Лос Анджелис настояваха, че няма причина тя да не задържа плода. Уверяваха я, че въпреки двете помятания няма пречки да роди. Теса бе едва на трийсет и една — все още в разцвета на силите си. А Люк беше необичайно жизнен за възрастта си. Шест месеца след първия аборт лекарите посъветваха съпрузите Блейк да „опитат“ отново.

„Божичко, как ненавиждам тази дума!“ — често си казваше Теса. Всеки път, когато се любеше с Люк, си представяше, че специалистите от болницата са се струпали около леглото й и като агитка на бейзболен мач ги окуражават с викове „опитайте, опитайте отново“.

Слава богу, че този път й бяха препоръчали пълна почивка, забранили й бяха половин година да мисли за ново забременяване. Бяха й наредили да продължи с противозачатъчните и да избягва да се тревожи, „Като че човек може по желание да прогони лошите мисли!“ — с горчивина си мислеше тя.

Люк вече беше на петдесет и седем, но изглеждаше почти както в деня, когато Теса го видя за пръв път. Само косата му беше прошарена на слепоочията, около очите и устата му се бяха врязали бръчки, но лицето му си оставаше все така привлекателно. Тя често си мислеше, че съпругът й е от онези несломими мъже, които доживяват до дълбоки старини, без да се променят физически. Само погледът му понякога издаваше колко страда заради двата й аборта. Чувстваше се гузен, задето не може да облекчи физическите мъки на съпругата си, измъчваха го съмнения дали същото щеше да се случи, ако не бяха чакали толкова дълго. Опитваше да се самоуспокоява, казваше си, че не можеш да избягаш от съдбата си… пък и Теса се бе съгласила да чака десет години.

Преди второто й помятане бяха купили къщата, за която тя мечтаеше на терасата в Ез. Предпочетоха Лос Анджелис пред Санта Барбара, та да живеят по-близо до Холивуд. Люк вече не настояваше Теса да снима само един филм годишно — в момента работата й беше най-доброто лечение. Самият той почти се отказа от пътуванията, за да бъде близо до съпругата си.

Къщата им, сътворена от прочутия архитект Уолас Неф, се намираше в Бевърли Хилс, западно от булевард „Сънсет“. Беше изградена от тухли и дървени трупи и напомняше на къща в Нормандия, обвита от пълзящи растения с фуниевидни червени цветове. Постройката беше обградена от четири акра земя, а пътеката, криволичеща през градината, водеше към тенискорт и плувен басейн, които никой не използваше. Люк често казваше, че тук е спокойно и тихо като в Ез, дори растенията бяха същите, но с това приликите се изчерпваха. На „Родео Драйв“ — главната улица в тукашното „село“ — имаше бутици на Армани, на Шанел и на Фред Хейман.

Сега Теса и Люк много повече общуваха с хората от Холивуд. Посещаваха празненства, благотворителни балове, предварителни прожекции на най-новите филми и премиерите, които в продължение на девет месеца бяха неотменима част от обществения живот. Само през лятото светският живот замираше — тогава обитателите на Бевърли Хилс се пренасяха във вилите си в Малибу и отново се отдаваха на забавления.

За разлика отпреди съпрузите Блейк приемаха повечето покани, опитвайки да забравят мъката си. Така Теса имаше безброй поводи да носи най-хубавите си накити. Благодарение на икономическия просперитет през осемдесетте много жени можеха да си позволят скъпи бижута, но колекцията от скъпоценности на Теса беше ненадмината — дори съпругите на приказно богатите шейхове не притежаваха толкова екстравагантни и оригинални накити.

— Погледни ме, скъпи. — Тя се завъртя, за да демонстрира на Люк елегантния костюм от бяла коприна, който бе избрала да носи на вечерята в изискан ресторант, устройвана от Фиона по случай първата й изява като продуцентка. — Как мислиш, кое бижу ще подхожда най-много? Може би нещо с рубини…

— Имаш право — усмихнало отвърна Люк, който седеше на канапето и както му беше обичай, наблюдаваше приготовленията й.

— Но кое по-точно? — Тя отвори сейфа, който беше вграден в огромния й дрешник. — Не искам да изглеждам прекалено натруфена, въпреки че напоследък всички жени се кичат като че са коледни елхи. Не знам защо, но тази вечер рубините ми се струват доста претенциозни. Какво ще кажеш, Люк? — Тя повиши глас, за да я чува съпругът й. — Никога няма да забравя думите ти, че рубините не подхождат за всеки случай… но това не означава, че не ми харесват. Скъпи, ела и ми помогни да избера… не, остави. По-добре да ти покажа всичко. — Тя излезе от огромния дрешник… изпищя и изпусна кадифените възглавнички, върху които бяха подредени бижутата. Люк се беше наклонил напред, безжизнената му ръка бе провиснала, главата му беше клюмнала върху гърдите. Тя се спусна към него и се опита да го облегне на канапето, като продължаваше да крещи:

— Люк! Люк! Какво ти е? Моля те, отвори очи!

Ала той не помръдваше. Теса придърпа към себе си телефона и набра номера на Бърза помощ, като с последни сили придържаше съпруга си да не падне. „Припаднал е — мислеше си. — Лекарите ще му помогнат.“ Съобщи на телефонистката адреса и се опита да напипа пулса на Люк. Щом посегна към китката му, той отново политна напред. Теса отново го облегна и прилепи ухо до гърдите му. Не долавяше биенето на сърцето му, но реши, че й пречи сакото. В съзнанието й се въртеше една и съща налудничава мисъл: „Не бива да го оставям да падне!“

След минути двама служители от Бърза помощ тичешком влязоха в стаята. Теса продължаваше да прегръща съпруга си и да го моли да й проговори. Отдръпна се едва когато го сложиха на пода. Единият лекар-стажант огледа зениците му и измери кръвното му налягане, другият провери пулса и грабна дефибрилатора, като извика на Теса:

— Ще направим електрошокове.

— Никога не е имал проблеми със сърцето — шепнеше Теса, сякаш не вярваше, че всичко това се случва в действителност. — Сърцето му е здраво… кажете какво му е…

— Не знам, госпожо — промърмори стажантът. Нямаше намерение да й съобщава, че уредът отчита липса на сърдечна дейност. Слава богу, че на лекарите се падаше задължението да уведомяват хората за смъртта на близките им.

— Как така не знаете! — изкрещя тя. — За бога, помогнете му!

— Правим всичко възможно, госпожо — отвърна човекът и се спогледа с колегата си. Зениците на пациента бяха разширени, нямаше нито пулс, нито кръвно налягане, но те бяха обучени да действат, подчинявайки се на правилото, че трябва да се опита всичко възможно за спасяването на един живот. Включиха дефибрилатора и инжектираха във вената му необходимите медикаменти.

— Обади се в болницата — извика стажантът на колегата си. В този момент в стаята тичешком влязоха още трима служители на Бърза помощ, които сложиха на Люк кислородна маска и го положиха на носилката. Стажантът, който говореше по телефона, се постара жената да не чуе думите му:

— Пристигаме възможно най-бързо. Пациентът е с асистолия.

Всички изтичаха надолу по стълбата. Теса се качи в линейката и се опита да прегърне Люк, макар да беше прикрепен към носилката. Никой не се опита да й попречи, единият стажант промърмори:

— След малко ще бъдем в болницата. — Не искаше да каже на бедната жена, чието изкривено от мъка лице му се струваше странно познато, че съпругът й е мъртъв. Беше го разбрал още когато погледна очите му. Безполезно бе да прилагат методите, които използваха при хора с инфаркт. Навярно непознатият е получил аневризъм, който причинява почти моментална смърт — все едно да налапаш дулото на револвер и да дръпнеш спусъка…

 

 

Маги, семейство Уебстър, дори Кандис и съпругът й взеха първия самолет за Лос Анджелис, след като Фиона им съобщи за смъртта на Люк.

Медисън, Тайлър и Маги незабавно се отправиха към дома на Теса, където завариха Фиона, Арън Зъкър и Роди Фенстеруолд.

— Къде е сестра ми? — побърза да попита момичето.

— Заключила се е в спалнята си — обясни Фиона. — Отказва да излезе и не пуска никого.

— Нима никой не я е виждал, откакто се е разиграла трагедията?

— Само аз. Когато в болницата са я попитали с кого иска да се свърже, е дала моето име. Веднага отидох да я взема — нямаше смисъл да остава в болницата, — но щом дойдохме тук, изтича в спалнята и се заключи. Не отговаря на вътрешния домофон и от вчера не е хапнала нито залък. Постоях пред вратата й, но не чух нито звук. Умолявах я да излезе, ала тя не ми отговори.

— Мисля, че трябва да разбием вратата — намеси се Роди. — Не бива повече да я оставяме сама.

— Фиона — отново заговори Маги, — в какво състояние я завари, когато отиде в болницата?

— Беше изпаднала в абсолютен шок. Не говореше, не плачеше, едва дишаше. Съмнявам се, че ме позна. Навярно е съобщила моето име на болничната управа, защото се е досетила, че ще ме намери в „Льо Дом“.

— Какво ти обясниха лекарите? — настояваше момичето, опитвайки да разбере какво се е случило.

— Люк е получил мозъчен аневризъм — търпеливо отвърна Фиона, въпреки че беше обяснявала едно и също вече два пъти — на Роди и на Арън. — Някои хора по рождение са склонни към това. Образувало се е някакво въздушно мехурче в един кръвоносен съд… което причинявало моментална смърт. А може и да доживееш до дълбоки старини, без да подозираш каква „мина“ е заложена в теб. Патологът, който е направил аутопсията, тази сутрин ми съобщи причината за смъртта.

— Значи Теса още не знае от какво е починал Люк — прошепна Маги.

— Подкрепям Роди — за пръв път се обади Арън. — Трябва да предприемем нещо, не бива да седим със скръстени ръце и да я оставим да страда. Предлагам да извадим вратата от пантите.

— Първо ще помоля Теса да отвори — заяви момичето. — Все пак измежду вас аз съм единствената й роднина.

— Имаш право — съгласи се Фиона. — Искаш ли да дойда с теб.

— Да. Ще ми помогнеш да се ориентирам — досега не съм стъпвала в тази къща.

Докато се изкачваха по стъпалата, Фиона, която няколко години не беше виждала Маги, беше поразена от привидното й спокойствие. Помисли си, че момиченцето се е превърнало в красива девойка. На… колко ли е години? Навярно на седемнайсет.

Маги почука на вратата на спалнята, а когато не получи отговор, извика:

— Теса, аз съм, Маги. Пусне ме да вляза. Не бива да стоиш сама! И аз обичах Люк. Обикнах го от мига, в който го видях. Спомням си как той ме държеше за ръка, докато погребваха мама и татко. Спомняш ли си онзи ужасен ден, Теса? С Люк държахте ръцете ми… Никога няма да го забравя… защото не позволи да бъда сама, да почувствам страх. Бях едва на пет, но знаех, че той ще се погрижи за мен. А сега би искал да не бъдеш сама, а със сестра си. Моля те, отвори.

— Маги! Сама ли си?

— Фиона е с мен, но няма да влезе, ако не искаш.

Вратата се отвори и Теса застана на прага. Още носеше белия копринен костюм. Изглеждаше спокойна, не плачеше, беше пребледняла като платно, а очите й бяха безжизнени като на мъртвец.

— Маги — промърмори, без да прояви изненада от появяването на момичето, — научи ли за Люк?

— Да, затова съм тук. Може ли да влезем?

— Нещо се случи с Люк… нещо… което не разбирам.

— Знам. Разреши ни да влезем. С теб ще изпием по чаша чай и ще хапнем нещо. — Маги и Фиона влязоха в спалнята, като внимаваха да не настъпят инкрустираните с рубини огърлици, гривни и обици, които бяха разпилени на пода.

— Чаша чай — като автомат повтори Теса.

— Точно така. И нещо за хапване.

— Съжалявам, изобщо не съм се сетила за храна. Колко е часът? Ще позвъня на прислугата. А ти как се озова тук? — бърбореше Теса с равен глас, лишен от всякакви чувства.

— Пристигнах заедно с Тайлър и Медисън. Арън и Роди също са тук.

— Толкова много хора… Ето я и Фиона… Всички ли знаят, че нещо се е случило с Люк?

— Да, знаят. Дошли са да бъдат с теб, да ти помогнат.

— Но как? — За пръв път Теса сякаш се пооживи.

— Ще бъдем до теб — намеси се Фиона. — Обичаме те, Теса.

— Мислите ли, че това ще ми помогне?

— Няма да облекчи мъката ти, но мъничко ще ти помогне. За предпочитане е, отколкото да стоиш сама.

— Грешиш, Фиона — същото е.

 

 

Едва след заупокойната литургия Теса започна да осъзнава, че Люк е мъртъв. В продължение на пет дни отново се бе заключила в спалнята си, оставайки глуха за увещанията на Маги и Фиона. Приличаше на смъртно ранено животинче, което се крие в дупката си. Риданията й не секваха, почти не мигваше, а задремеше ли, след минути се стряскаше от поредния кошмар. Люк, единственият мъж, когото обичаше, бе мъртъв. Опората й беше рухнала. Нямаше за какво повече да живее, но не можеше и да умре. Беше осъдена на живот без сигурност, на живот, изпълнен с опасности. Постепенно разтърсващите ридания стихнаха. Сякаш пелена падна от съзнанието й и тя започна да възприема действителността.

Трябва да свикне да живее без Люк. Ако се преструва на силна, може би след време няма да се чувства толкова обезсърчена… Търсейки спасение в единственото, което умееше, тя предприе първата стъпка за събиране на парчетата от разбитото си сърце. Телефонира на агента си и го помоли да я посети.

— Искам да започна работа, Арън. И то още тази седмица.

— Как ти хрумна такава абсурдна мисъл?

— Трябва да работя. Не ме интересува къде ще се снима филмът, стига да е далеч от тук, нито по колко часа ще работя — съгласна съм на всичко, което ще ме откъсне от мислите ми.

— Не е ли по-добре…

— Какво? — прекъсна го тя. — За предпочитане ли е да седя със скръстени ръце и да скърбя? Страхувам се, че мога да прекарам живота си в печал, защото никога не ще прежаля Люк. Ще бъде толкова лесно… толкова съблазнително. Ужасявам се колко лесно ще се поддам. — Тя решително се изправи. — Единственото спасение е да се върна на работа. Люк би искал да го сторя. Иначе животът ми ще стане съвсем безсмислен.

— Но какво ще стане с Маги? Тя иска да заживее при теб. Ще изкара последния гимназиален клас в някое тукашно училище. Иска го от все сърце, Теса, надява се да се съгласиш. Ще ти бъде голяма утеха.

— Скъпи Арън, Маги е много мила, но няма представа какво ще й струва саможертвата. Може би е готова да се откаже от онова, което най-сетне е постигнала, ала аз не съм съгласна. След толкова години е победила предразсъдъците на съученичките си, които не само я приемат като една от тях, но и като лидерка. Как да я лиша от това, Арън? Само най-закоравялата егоистка може да си го позволи. Всички знаем, че Маги заслужава, не, нуждае се да остане в същото училище.

— Не съм сигурен…

— Остава ми надеждата — продължи тя, сякаш не беше забелязала прекъсването, — че ще намеря известна утеха в работата, като използвам онази част от мен, която не умря заедно с Люк. Непрекъснато ще бъда в движение. Как е възможно да накарам едно седемнайсетгодишно момиче да води скитнически живот, само за да ми прави компания? Не разбираш ли колко нечестно ще бъде спрямо самата Маги? Тя ми оказа неоценима помощ, беше до мен в най-трудните моменти, но сега е време да се върне към нормалния си живот.

— Няма причина да не живее при теб — настояваше агентът. — Ще пропусне една учебна година, но ще бъдете заедно. Та тя е единствената ти родственица…

— Точка по въпроса! — прекъсна го Теса. След като се бе посъвзела, вече знаеше как трябва да постъпи, за да бъде щастлива Маги. Вече можеше да й каже истината, ала разкритието щеше да затвърди желанието на момичето да остане в Лос Анджелис, за да оказва морална подкрепа на жената, която доскоро мислеше за своя сестра. Тайно си признаваше, че жадува да потърси опора в младостта и смелостта на Маги; жадуваше най-сетне да признае съществуването на дъщеря си и да й позволи да й бъде опора. Ала не биваше да го прави. По-добре да изчака и да се изповяда едва когато момичето е по-неуязвимо. Предстояха й години, през които да се примири със загубата, да преодолее скръбта, да престане да бъде бегла сянка на предишната Теса.

— Още утре ще я накарам да се върне — решително заяви тя. — Ще телефонирам на Медисън и ще уредя пътуването. Маги прекалено дълго отсъства от училище.

— Позволи ми аз да й съобщя за решението ти — тъжно поклати глава Арън. — Сигурно ще изпитва угризения, че те изоставя в такъв тежък момент…

— Престани да се занимаваш с Маги! — прекъсна го тя. — Разполагаш с една седмица да ми осигуриш работа. Дори в момента да не се предлагат добри сценарии, съгласна съм да участвам в какъвто и да било филм — не държа на качеството. Готова съм да замина за Африка и дори по-далеч. Сигурна съм, че можеш да изпълниш молбата ми. Не се опитвай да спориш с мен, защото не ме интересува ничие мнение, дори твоето. Ако не започна час по-скоро, никога повече няма да работя. Люк… правя го заради Люк… той не би искал след смъртта му да се откажа от всичко. Спомняш ли си колко се гордееше с мен?