Джудит Кранц
Бижутата на Теса Кент (14)

13

— Никога не съм си представял, че ще издържа цели четири дни, без да изляза от къщи — шеговито подметна Люк, докато заедно с Теса разчистваше масата след обяда, който си бяха устроили с пресните продукти, закупени от селото. — Искаш ли да вечеряме навън? Канени сме на празненство на една яхта. До пристанището има само половин час път с кола.

— Омръзнало ти е да се любиш в уединената си къща и изгаряш от желание отново да се впуснеш във водовъртежа на светския живот — престорено печално въздъхна Теса и свали престилката на мадам Буле — собственичката на съседната ферма, която всяка вечер им носеше топла храна.

— Светският живот отдавна ми е омръзнал, но едва сдържам търпението си да те представя на приятели и познати, след като знам, че всички мъже безумно ще ми завиждат. В някои отношения съм досущ първобитен човек — предупреждавам те, за да не бъдеш неприятно изненадана. Не се смей! Говоря съвсем сериозно. Ще те ревнувам и ще се държа така, сякаш си моя собственост… ще пътуваме по цял свят, за да парадирам с теб. Слава богу, че си прекалено млада да копнееш за бебе. Когато станеш на… да речем на трийсет, може би ще събера смелост да имам деца. Никога не съм изпитвал желание да оставя наследник.

— Защо не ми го каза по-рано?

— Защото откакто сме женени не съм имал и секунда да обмисля този въпрос. Щеше ли да се омъжиш за мен, ако знаеше какъв съм?

— Разбира се, освен ако имаше съпруга и шест деца — усмихна се тя и мислено добави, че нищо не би й попречило да бъде заедно с него. През изминалите дни се бе усилило чувството й, че е в безопасност. Никога не бе изпитвала такова щастие и усещане за удовлетворение; четирите дни във фермата, сякаш изпълнени с божествено златисто сияние, безвъзвратно я бяха променили. На мястото на предишната Теса Кент се бе появило ново създание, което живееше в крепостта от сигурност, създадена от Люк, и не се боеше от преклонението му.

Беше стигнала до там, че буквално чувстваше физическа болка, ако само за няколко минути бе разделена от Люк. Свидеше й се времето, което той прекарваше под душа и пред огледалото, докато се бръснеше, когато набързо преглеждаше вестника или пък отиваше да донесе дърва за камината, която палеха всяка вечер. Докато тя седеше на канапето, погледът й неизменно се спираше на мъжествените му ръце и нежната плът между краката й започваше да пулсира. Дори след като се бяха любили до изнемога, не заспиваше преди Люк — лежеше в прегръдките му и си припомняше всяка минута от изминалия неописуемо щастлив ден. А когато се унасяше в сън, съжаляваше, че пропуска безценни мигове от съвместния им живот.

— Нямам нищо против да отидем на празненството — престорено небрежно подхвърли тя. — Какво да облека?

— Семпла черна рокля.

— Не съм взела със себе си подобен тоалет. А бяла става ли?

— Стига да е семпла и без бродерии.

— Божичко, сигурно си пропуснал да ме уведомиш, че ще ме задължаваш да нося само бели дрехи.

— Не ме разбирай погрешно, има причина да държа роклята да е без украси.

— Бъди спокоен, по-семпла от това не може да бъде.

Люк застана зад нея и обгърна гърдите й с топлите си длани. Когато Теса сведе глава, той притисна лице до уханната й коса. Стояха неподвижно, затаили дъх, но внезапно младата жена почувства докосването на набъбналия му пенис.

— Нима ще го направим в кухнята? — възкликна. Сърцето й биеше толкова лудо, че сякаш щеше да изскочи от гърдите й.

— В спалнята… — изстена Люк. — Разбра ли защо не исках да оправяш леглото?

— Знаех причината, но не предполагах, че ще ме накараш да чакам толкова дълго.

 

 

Прекараха целия следобед в леглото — любеха се, унасяха се в сън и отново се любеха. Понякога бяха игриви като животинки или пък се съвокупляваха с такава страст, каквато Люк въпреки големия си опит никога не бе изпитвал.

Теса, която бе открила в себе си неподозирана чувственост, без капчица свян се отдаваше на най-смелите си фантазии. Понякога покорно лежеше в прегръдките на Люк и го подканваше да я чука като че е проститутка, използвайки думи, чужди на речника й. Друг път ставаше не по-малко властна от съпруга си и настояваше, че цялото му тяло и принадлежи, че има право да го целува под мишниците, да обсипва с целувки стъпалата и коленете му, да докосва с език върха на пениса му, същевременно отблъсквайки го. А когато повече не можеше да издържи, страстно се отдаваше на Люк, който се наслаждаваше на нескритата й похот. Все по-често двамата осъзнаваха, че любовният акт помежду им се е превърнал в сливане на двама души в едно цяло.

— Не съм очаквал да бъдеш толкова… изобретателна — откровено призна Люк. — Но нали казват, че момичетата, възпитани в манастир, стават най-изкусни любовници.

— И аз съм изненадана от себе си. Когато бяхме на четиринайсет, с моята приятелка Мими четяхме списания, в които бяха описани сексуални преживявания. Навярно доста подробности са се запечатали в паметта ми, сякаш съм чакала подходящия момент да ги приложа на практика.

— Значи имам късмет, че съм се появил в подходящия момент.

След дългите часове, прекарани в леглото, най-сетне временно бяха задоволили страстта си. Време бе да се приготвят за празненството. Теса беше доволна, задето бе послушала съвета на Фиона да купи извънредно скъпата бяла рокля без презрамки от модния бутик в „Харъдс“. Въпреки че към дрехата имаше и елегантен, ръчно изработен шал от шифон, моделът изглеждаше повече от семпъл. Теса облече роклята, която сякаш бе ушита за нея, и се завъртя пред огледалото, а късата пола прошумоля, едва докосвайки коленете й. Тоалетите на Диор бяха ненадминати по елегантност. Когато се наведе, Теса установи, че деколтето едва скрива зърната й.

Обу бели сандали и си сложи перлената огърлица от „Тифани“. След подаръка, който си бе направила за деветнайсетия си рожден ден, беше похарчила още хиляда и петстотин долара за семпли перлени обици, като си казваше, че са единственото украшение, което може да се носи ежедневно и при официални случаи. Дори Агнес бе одобрила покупката й и неохотно беше отбелязала, че Теса сигурно се надява да присъства на светски събирания, където ще се срамува от фалшивите си перли. Докато закопчаваше огърлицата, младата жена си помисли, че красивият накит е подхождал и на булчинската й рокля.

Завъртя се още веднъж пред огледалото, показвайки великолепния си пръстен на въображаемата публика, сетне наметна дългия шал и отиде да потърси Люк. Откри го в дневната и одобрително го изгледа. Съпругът й изглеждаше особено прелъстителен в белия си ленен костюм и синята риза с жълта вратовръзка.

— Господи, това ли е семплата бяла рокля? — възкликна той.

— Нали каза, че празненството ще бъде на някаква яхта, пък и по дрехата няма никаква украса.

— Прекрасна е — кимна Люк, — но перлите не й подхождат — прекалено са… благопристойни.

— Нищо не разбираш от изтънчена и ненатрапчива елегантност.

— Затвори очи.

— Защо?

— Обещай, че няма да ги отваряш, докато не ти разреша.

— Но защо?

— Защото те моля.

— Добре.

Тя стисна клепачи, докато Люк откопча наниза от перли и свали обиците й. След миг пръстите му докоснаха врата й, чу се изщракване и Теса усети тежестта на друга огърлица и на нови обици.

— Като че са създадени за теб — промълви той, хвана я за раменете и я заведе пред огледалото. — Вече можеш да отвориш очи.

— Боже мой! — От огърлицата, състояща се от пет огромни, крушовидни смарагда, подредени според големината си и обкръжени със ситни диаманти, висеше като медальон смарагд с размерите на кутрето й. Обковката от диаманти подчертаваше яркозеления му цвят. Обиците също бяха от смарагди, монтирани върху миниатюрни диамантени куполи.

— Люк, ти си луд, ненормален, напълно си обезумял!

— Знаех, че ще реагираш така, скъпа. Бижутата са твоят сватбен подарък, ала реших да ти ги дам едва когато напълно ще ти подхождат. Неподходящи са за младо момиче.

— Но аз съм момиче!

— Грешиш, вече си жена. Хайде, огледай се, докосни огърлицата — твоя е.

Теса безмълвно се втренчи в огледалото, като че смарагдите я бяха омагьосали. След малко едва чуто прошепна:

— Сякаш са изпълнени с живот… мислех, че смарагдите са зелени със син отблясък.

— Имаш право. Но тези са много, много стари и притежават особен блясък — все едно, че отразяват слънцето. Експертите ги наричат смарагди с „цвят на пчелен мед“.

— Странно е, че използваш думата „стари“ — замечтано промърмори Тереза и вдигна рамене, при което великолепните камъни сякаш заискриха.

— Изкопани са някъде през петнайсети век в Колумбия, но ги наричат „индийски смарагди“, тъй като индийските владетели изкупили най-хубавите камъни. Медальонът може да се свали и да носиш огърлицата като клипс. Принадлежала е на Алфонс XIII, когато е бил крал на Испания.

— Изглежда, че наистина си страстен колекционер. Сгрешил си професията си — трябваше да ръководиш разпродажбите в най-елитните антикварни къщи — иронично подхвърли тя, опитвайки да скрие колко е изумена от приказно красивите камъни. — Кажете, господин учителю, колко тежи медальонът?

— Приблизително петдесеткаратов е, щом толкова те интересува. Но мисля, че не е учтиво да се интересуваш от цената на нещо, което ти е подарено от сърце.

— Къде да закачвам този почти петдесеткаратов клипс? — поинтересува се тя, сякаш не бе чула упрека му.

— Където искаш — на колана, на ревера, върху нощницата или върху бикините — мисля, че ще ти придава особен колорит.

— Не се осмелявам да нося толкова скъп накит.

— Тогава недей, слагай огърлицата и обиците само когато сме у дома. Искаш ли да ти помогна да ги свалиш? Не желая да те притесняват.

— Почакай! — Тя ловко отстъпи встрани. — Да не си посмял да ги докоснеш.

— Учудващо е колко бързо жените свикват със смарагдите. С рубините е по-различно — не подхождат на всяка дама.

— Надхитри ме, а сега ми се подиграваш.

— Бъди смела, представяй си, че само ако носиш едни от най-скъпите смарагди в света, ще потиснеш самочувствието на съпруга си. Обещавам да не ти се присмивам. Мислиш ли, че ще се справиш? Повикай на помощ артистичния си талант и забрави за бижутата. Честно казано, на твое място щях да се притеснявам повече заради деколтето на роклята — ако вдигнеш ръце, зърната ти ще се покажат.

— Глупости!

— Искаш ли да се обзаложим?

Теса провери дали огърлицата е добре закопчана и при движението гърдите й едва не изскочиха навън.

— О, не! — невярващо възкликна тя.

— Няма да можеш да танцуваш с тази рокля — разочаровано промълви Люк.

— Искаш ли да се обзаложим?

— Какво ще каже майка ти?

— Може би е променила възгледите си след трите дни, които е прекарала в Париж. Надявам се с баща ми да са посетили „Лидо“ или „Фоли Бержер“. Сигурно днес са се върнали у дома. Подсети ме да я попитам по телефона дали трябва да се изповядам, задето неволно съм проявила безсрамие.

— Не е неволно, защото те предупредих. Ако танцуваш облечена с тази рокля, ще извършиш смъртен грях.

— Не бъди дребнав. Само за около минута ме спечели с щедрия си подарък. Дори не подозирах, че съм толкова „лесна плячка“. Разбрах, че обожавам бижутата едва когато ми подари пръстена. Нередно ли е, че ме правят толкова щастлива?

— Май говориш сериозно, скъпа. Наистина ли се смущаваш от удоволствието, което накитите ти доставят?

— Може би — смутено промълви тя.

— Не бива да се измъчваш заради нещо, за което нямаш вина. В продължение на повече от четиристотин години тези камъни са давали щастие на много жени. Сега е твоят ред. Не ще позволя да се терзаеш от нелепо чувство за вина. Копнея да те обсипя с бижута и не искам да се лишаваш от това удоволствие. Но ще престана да ти купувам накити, щом се чувстваш като грешница. Моля те само за едно — опитай да свикнеш с подаръците. Заради мен.

— Добре — отвърна Теса след кратък размисъл. — Но има начин да ме улесниш.

— Всяка твоя молба е закон за мен.

— Чувствам се замаяна, дезориентирана, имам усещането, че съм лека като перце и вятърът може да ме отнесе. Трябва ми някаква тежест, която да ми помогне здраво да стъпя на земята. Мисля, че няколко тежки… да, масивни гривни ще свършат работа.

 

 

На другата сутрин Люк се събуди от настойчиво чукане на входната врата. Тихичко изруга, когато позна гласа на Лен Джоунс, най-довереният му служител, на когото временно беше поверил ръководството на многобройните си компании. Само той знаеше къде се намира шефът и му бе наредено в никакъв случай да не го безпокои.

Безшумно стана от леглото, облече халата си и отиде да отвори.

— Люк, извинявай, но трябва да ти съобщя…

— Каквото и да е, можеше да почака.

— Съжалявам… но нося лоши новини. Родителите на Теса са претърпели злополука. Таксито, с което са пътували към дома си, е било блъснато от огромна цистерна. Шофьорът и бащата на Теса са загинали на място, майка й още е жива, но лекарите не дават гаранции за оцеляването й. Научих за случилото се от хората, които се грижат за сестричката на Теса… разбрах, че си им дал моя телефонен номер…

— Боже мой! Незабавно се върни в Монте Карло — искам частният ми самолет да излети от Ница след три часа… не, след два и половина. Ще се опитам да подготвя Теса.

— Да изпратя ли кола да ви вземе?

— Не. Предпочитам да се върнеш в Лос Анджелис, за да ми помогнеш. Ще бъда зает с уреждането на погребението… на погребенията. Върху бюрото ми ще намериш списък на хората, които са присъствали на сватбата ни. Телефонирай на лелите на Теса и им съобщи какво се е случило. Предупреди ги да се подготвят за пътуване до Западното крайбрежие. Ще уредим чартърния полет, щом разберем какво е състоянието на Агнес. Обади се на Фиона и на Мими — те са най-добрите приятелки на съпругата ми. Погрижи се за пресата — постарай се да не научат никакви подробности. Какво още? А, свържи се с агента на Теса и с Роди Фенстеруолд. Помоли ги да укриват новината, докато е възможно. Наеми два апартамента в хотел „Бевърли Хилс“, не, в „Бел Еър“ — хотелът е по-недостъпен за фотографи. Благодаря ти, Лен. Извинявай, че стоварвам всичко върху плещите ти, но трябва да се погрижа за Теса. Ще се видим на летището в Ница.

Той затвори вратата и неохотно се върна в спалнята. Няколко минути постоя до леглото — не се решаваше да събуди съпругата си и да й съобщи ужасната новина. Мислеше си, че е нормално родителите да умрат преди децата си, но не и да загинат в нелеп инцидент няколко дни след сватбата на дъщеря си. Молеше се Теса да не започне да се самообвинява, че ги е накарала да пътуват до Европа. Де да се бяха върнали с чартърния полет! Но Шандор Хорват беше настоял да остане няколко дни в любимия си Париж. Люк повдигна кичур от разкошната коса на Теса и внезапно разбра защо хората от Викторианската епоха са носели в медальоните си къдрица на любимото същество. Обожаваше съпругата си и би дал почти всичко да й спести страданието, но не беше готов да жертва повече от необходимото време за уреждане на различните формалности.

Предпазливо докосна опакото на дланта й — надяваше се да й даде още миг щастие, преди да й съобщи за катастрофата.

— Теса — прошепна. — Събуди се… Събуди се, миличка…

 

 

— Може ли да говори? — обърна се Теса към медицинската сестра, докато вървяха към стаята на майка й в интензивното отделение на болницата „Сейнт Джон“. Помолила беше Люк да остане в чакалнята — знаеше, че Агнес не ще иска да я видят на смъртното й легло.

— От време на време прошепва името ви, но нищо повече.

— Ще ме оставите ли насаме с нея?

— Разбира се. Позвънете, ако ви потрябвам.

Теса влезе в болничната стая и с усилие пристъпи към леглото. При вида на Агнес изпита такъв ужас и съжаление, че падна на колене. Само няколко кичура тъмна, къдрава коса, които изглеждаха странно жизнени, напомняха за красивата жена. Теса беше толкова потресена, че дори не заплака. Побърза да стане от пода и се отпусна на стола до леглото. Не искаше Агнес да я види коленичила като край гроб.

— Мамо, аз съм, Тереза. Вече съм тук.

Агнес не отвори очи, но устните й едва забележимо помръднаха.

— Мамо, чуваш ли ме? Аз съм, Тереза.

— Тереза — едва чуто прошепна Агнес, — умирам.

— Не е вярно, ще се оправиш… — Тя млъкна, потресена от ироничното изражение, с което майка й възнагради усилията й да я утеши.

— Слушай, Тереза… важно е. Не казвай на мъжа си за Маги… никога… никога… Обещай… важно е… гордостта ми… делото на живота ми… не проваляй… трудих се толкова усърдно…

— За бога, мамо, няма да кажа на никого. Не се безпокой за Маги. Люк ще се погрижи за всичко и за всички. Мамо, обичам те.

— Гордея се… с теб. Добро момиче… не съсипвай живота си… Винаги съм обичала най-много теб… винаги…

— Мамо! Мамо! — Теса се втренчи в лицето на Агнес. Искрицата живот внезапно беше угаснала. Младата жена коленичи и се помоли за душата на мъртвата. Вдигна глава и погледът й попадна на ръката, която се подаваше от гипса. Ноктите бяха покрити с дискретен розов лак, който Агнес си беше сложила специално за сватбата. Теса нежно стисна пръстите на мъртвата и затвори очи.

„Винаги съм обичала най-много теб“ — бяха последните думи на майка й. „Но защо ли се учудвам?“ — отчаяно се питаше младата жена. Откакто се помнеше, винаги беше на първо място в живота на майка си. Агнес вярваше в нея, бореше се за нея, кроеше планове за бъдещето й. Направи всичко възможно да я предпази от последствията на младежкото й прегрешение. А как й се бе отплатила Теса? Сърдеше й се, когато тя тайно се промъкваше на училищните репетиции, лъжеше я и й се подиграваше пред Мими, докато накрая я замени с Фиона. Приемаше предаността й като в реда на нещата или се дразнеше от нея, без да си дава сметка колко малко любов има в живота на тази жена.

Спомни си как бяха отстранили майка й по време на първото прослушване и какво превъзходство беше изпитала, когато влезе сама. Агнес бе лишена от малкото щастие, което напълно беше заслужила. Теса горчиво заплака, осъзнавайки колко нерадостен е бил животът на майка й. Трудно бе да обичаш Агнес, която притежаваше способността да казва най-неуместни думи в най-неподходящото време; така и не бе простила на дъщеря си младежкото й прегрешение, но въпреки това я обожаваше. Теса се разрида от мъка заради младата, амбициозна Агнес Райли, която си е въобразявала, че сключва романтичен брак. Плачеше и заради себе си, измъчвана от чувството, че е дошла прекалено късно.

Чу стъпките на сестрата и се изправи.

— Госпожице Кент, майка ви е мъртва. Приемете съболезнованията ми. Позна ли ви, преди да… — любопитно попита сестрата.

— Да. Беше на себе си до самия край.