Джудит Кранц
Бижутата на Теса Кент (41)

40

Фиона Бриджес се настани на мястото, което й беше запазила Теса — намираше се по средата на залата, откъдето добре се виждаше всичко. Докато чакаше да започне търгът, тя оглеждаше лопатката, която й бяха връчили на входа. Роди Фенстеруолд, който седеше до нея и като колекционер на антики редовно посещаваше търгове, й беше обяснил, че може да прави всякакви движения и мимики, но само вдигането на лопатката ще означава желанието й да се включи в наддаването.

Фиона бе свикнала да й отреждат едно от най-хубавите места в залата при раздаването на „Оскар“-ите — само няколко реда зад номинираните звезди и далеч по-напред от номинираните хора от техническия персонал. Петте филма, на които беше продуцент, бяха минали с огромен успех по екраните и тя се беше превърнала в една от най-могъщите жени в Холивуд.

Но присъстващите на пищната церемония изглеждаха като безвкусно облечени провинциалисти в сравнение с изисканите свръхбогаташи от целия свят, които се трупаха в залите за аукциона и които възторжено възклицаваха при срещата с познати, сърдечно се целуваха и възбудено жестикулираха. Фиона любопитно се оглеждаше и мислено благодареше на Теса за хубавите места.

— Чувствам се като нищожество — прошепна на Роди.

— Аз също. Едва ли някога търг е събирал цвета на аристократите и милионерите от цял свят. Не съм присъствал на разпродажбата на колекцията на уиндзорската херцогиня, но все пак тя се проведе в Женева, не в световен мегаполис. Всички в Ню Йорк говорят за днешния търг, дори шофьорите на таксита. Не посмях да споделя с никого, че имам запазено място — имаше опасност да ме разкъсат от завист.

— Още повече, че не възнамеряваш да наддаваш.

— А ти?

— Невъзможно ми е при тези цени, но все пак не устоях на съблазънта да взема лопатка. Ще се преструваме, че съм дошъл да ти купя някоя лъскава дрънкулка, скъпа. Обзалагам се, че почти никоя от присъстващите дами няма да участва в търга. Наддават само мъжете и накрая пак те бъркат в джоба си.

— Хрумвало ли ти е, че са изминали единайсет години от онази вечер, когато Теса, изглеждаща досущ като Титания от „Сън в лятна нощ“, връчи наградата за най-добър филм на годината.

— Единайсет години ли? Божичко, имаш право! Беше през осемдесет и втора, а наградата получи… май „Извънземното“.

— Награденият филм беше „Ганди“ — как е възможно да имаш толкова къса памет.

— Искаше ми се да присъдят „Оскар“ на „Тутси“… Навярно разбираш подбудите ми. Питам се дали по онова време филмите са били по-хубави или всичко ни е харесвало, защото сме били по-млади.

— Вярно е и едното, и другото.

— Още не проумявам защо Теса реши да се раздели с бижутата си. След време цената им ще се покачи. Въпреки затворения живот, който води със Сам, предстоят й много филмови премиери, където ще има възможност да ги носи.

— Мисля, че истинската причина ще остане загадка, макар на първата страница на каталога да е отпечатано изявлението на Теса, че вместо бижутата да стоят в сейфове, по-добре е да бъдат продадени и с парите да се основе фондация за изследвания на раковите заболявания.

— Да не би да се кандидатира за светица? — замислено промърмори Роди. — Не е в стила й. А накитите й до такава степен са част от съществуването й, че като ги продава, сякаш се сбогува с миналото. Струва ми се безсмислено и ме натъжава… кара ме да се чувствам стар. Неприятна ми е мисълта, че бижутата ще бъдат носени от други жени…

— Може би това е признак, че действително е настъпил краят на осемдесетте години на нашия век.

— Какво ужасно предположение! Да не съм те чул да го повтаряш! Дори и не си го помисляй! — възкликна Роди.

— Извинявай, скъпи. Не бой се, този период ще продължи до третото хилядолетие.

— Така ли мислиш?

— Убедена съм — кисело отвърна Фиона. Наскоро бе наредила на шивачката да махне подплънките на саката на скъпите й костюми, но те пак изглеждаха демоде. Няма как, ще трябва да се изръси за нов гардероб от бутика на Армани. Наистина има някаква промяна, но още не е разбрала в какво се състои. Но скоро ще научи — хората с нейната професия трябва да изпреварват времето.

— Къде седи Теса? — попита режисьорът.

Фиона се обърна и посочи към дъното на огромната зала.

— Виждаш ли прозорците, които са почти скрити от ламперията? Там се намира помещението, откъдето собствениците или наследниците на колекциите наблюдават търга далеч от очите на любопитните.

— Представи си, че Теса внезапно реши да не се лишава от определен накит. Възможно ли е да наддава за него? Може би има специален телефон.

— Доколкото разбрах, това не е разрешено.

— Откъде знаеш толкова подробности, след като за пръв път присъстваш на търг? — полюбопитства Роди.

— Теса ми ги разказа вчера, докато обядвахме заедно.

— А аз защо не бях поканен?

— Защото си имахме женски разговор, Тутси.

 

 

Анди Маклауд, който се бе завърнал в Щатите, за да присъства на разпродажбата на бижутата на Теса Кент, стоеше до подиума, откъдето чичо му щеше да ръководи търга, и възторжено се оглеждаше. И двете зали бяха претъпкани с клиенти от целия свят, повечето от които досега посещаваха само аукционите на „Сотби“ и на „Кристи“.

„Скот енд Скот“ бяха наели огромни зали в хотели в Бевърли Хилс, Чикаго, Бостън, Далас, Маями, Сан Франциско, Палм Бийч, както и в Торонто, Монреал, Мексико Сити, Сао Пауло, Рио и Буенос Айрес, които бяха свързани с директна аудио линия със залите в Ню Йорк, тъй че хората в тези градове да следят търга. Във всяка от залите накитът, за който в момента се наддаваше, бе показван на гигантски екран, а електронно табло отчиташе предлаганите суми в долари, йени, германски марки, франкове.

Чрез двайсет и пет телефона, обслужвани от специално обучени служители, в търга участваха клиенти, които предпочитаха да останат анонимни или нямаха възможност да пътуват до Ню Йорк.

С нарастваща възбуда Анди си каза, че в момента хора по целия свят седят до телефона, вперили поглед в каталога, докато очакват служителят да им съобщи кога започва наддаването за накита, който ги интересува. Служителят мигновено съобщава сумата, предложена от клиента, по този начин стотици купувачи от двете земни полукълба участват пълноправно в аукциона. Ръководещият търга няма право да удари с чукчето си, докато някъде по света някой желае да наддаде.

Но никой не ще узнае кой е спечелил наддаването освен трима души, които на следващия ден ще отчетат резултатите от търга: Хамилтън Скот, Лиз Синклер и Анди Маклауд, който най-сетне бе дочакал този момент. Дори и тогава част от истината ще остане скрита, тъй като повечето от крупните покупки ще бъдат направени от клиенти, действащи от името на анонимен купувач. Бижутата винаги са били най-стабилната международна валута, средство за защита на свръхбогатите срещу всичко освен загиване на Земята и нейното население.

Макар да бе завладян от керамичните и порцеланови произведения на изкуството, Анди признаваше, че нищо освен търг на прочути картини не може да се сравни с аукцион на бижута.

За разлика от останалите служители на „Скот енд Скот“ днес той нямаше определени задължения. „Наблюдавай внимателно и запомни всичко“ — заръчала беше леля Лиз. Но едва ли поръчението включваше наблюдаване на Маги Хорват, която изглеждаше още по-сексапилна и неотразима като бременна, отколкото като девствена девойка. С изненада Анди установи как усеща горчивина при мисълта, че единствен в залата има право на това сравнение. Ала защо неотлъчно следи с поглед Маги, след като има съпруга като лейди Клариса: изящна и русокоса, с изящно телосложение, с изящни малки гърди, с изящна усмивка — олицетворение на изтънчеността. Как е възможно високата и едра Маги с гръмкия си смях и надутия си корем да изглежда по-женствена? Каква нелепа мисъл!

Наблюдаваше я как посреща и настанява по местата им многобройните журналисти, които обстойно щяха да отразят в пресата търга, организиран от „Скот енд Скот“. По време на аукциона снимките бяха забранени — нито един клиент не би желал да го фотографират как купува бижута за милиони долари. Все пак имаше и такива купувачи, които нямаха нищо против имената им да се появят във вестниците. За това имаха грижата Маги и помощничките й, отговарящи за пресата, които до една носеха „униформата“ на бременната си началничка — дълга и широка черна туника, тесни черни панталони и обувки с нисък ток. „Всички ли са бременни? — запита се Анди. — Или пък Маги е основоположничка на нова модна тенденция.“ Нищо чудно, че й се възхищават и че й подражават след фантастичната рекламна кампания, която беше организирала. Странно, много странно, никога не беше споменавала, че с Теса Кент са сестри. Дали не ми се е доверявала? Едва ли — момичетата признават всичко на първия си любовник. И Клариса не бе изключение. Доверила му бе невинните си момински тайни, все едно беше разпръснала миниатюрни розови пъпки. Не, причината за потайността на Маги сигурно е друга, но каква?

Анди неохотно признаваше, че Теса и Маги са свършили прекрасна работа, докато месеци наред са пътували от град на град по света. Как ли се е съгласил този Уебстър съпругата му да извършва пътешествия от Токио до Лугано в деликатното й състояние? Всъщност кой е този Уебстър? Страхотен тип, който си падал по мотоциклети, според леля Лиз, която беше присъствала на сватбата. Сигурно е някой плейбой. Който и да е, не е изчакал първата брачна нощ, за да направи бебе на жена си. Анди извърна поглед от Маги и строго си каза: „Забрави я, приятел!“

 

 

Един ред пред Фиона и Роди седеше Поли Гилденстърн и нетърпеливо очакваше търгът да започне. По случай събитието носеше единствената си рокля с изключително модерна кройка, ушита от тъмнозелено кадифе.

Чувстваше се объркана и смутена, не на място. Намираше източния район на Манхатън за сборище на вулгарни парвенюта. Предпочиташе да прекарва дните си в ателието си на шестия етаж, да готви и да работи върху оскъдните поръчки за миниатюри, които й позволяваха да живее оскъдно, но почтено. В свободното си време заедно с Джейн посещаваше определени барове и дискотеки. Но никога не беше попадала на подобно място, където се тълпяха ухаещи на скъпи парфюми натруфени дами, които най-безсрамно сплетничеха или изпращаха въздушни целувки и които бяха придружавани от кавалери с тъмносини и тъмносиви костюми.

Все едно, че беше попаднала в харем, на премиера в миланската „Скала“, в цигански катун или на карнавал в Рио, но без музика. Само лопатката, която й бяха връчили на влизане в залата, я караше да се чувства малко по-спокойна, сякаш по някакъв начин узаконяваше присъствието й тук.

Внезапно й хрумна нещо, което я накара да вирне глава и да се настани по-удобно. Лъчезарна усмивка озари лицето й. Единствена от всички присъстващи знаеше защо се провежда този аукцион, чия е идеята. Никой от многолюдната и пъстра тълпа не подозираше, че тя, Поли Гилденстърн, е богинята на търга.

Разбира се, Теса и Маги знаеха, но те бяха двете половинки на едно цяло, създадено от самата нея. Бог знае дали тайната е известна на Сам Конуей или на Барни. Не може да ги попита, нали? Доволно въздъхна, леко се усмихна и с благоволението на богиня огледа залата.

— Извинете, мога ли да ви задам един въпрос? — Жената на съседния стол, дама с побеляла коса, костюм от сребрист брокат и многобройни бижута с рубини се обърна към нея.

— Разбира се — едва не подскочи Поли, изтръгната от размишленията си.

— Много ми харесва миниатюрата, която носите. Възможно ли е да я разгледам отблизо?

— Ще я сваля, за да ви бъде по-удобно. — Поли развърза кадифената панделка. Извънредно много се гордееше с миниатюрата, която беше поставена в старинна златна рамка. На тъмносин фон беше изобразена Джейн със старомодна мъжка риза, украсена с дантели, и черна кожена жилетка без ръкави със сребърни копчета.

— Господи, никога не съм виждала толкова прекрасна творба! — възкликна непознатата. — Виждат се дори най-малките детайли! Сигурна съм, че портретът е като фотография на този човек.

— Това е жена. Наистина приликата е доста голяма — скромно отбеляза Поли.

— Нима моделът е жив? Помислих, че е мъж заради дрехите. Нали не намеквате, че миниатюрата е дело на съвременен художник?

— Довърших я миналата седмица — доволно измърка Поли.

— Не може да бъде! Бях сигурна, че е от седемнайсети век и може би е нарисувана от прочутия Оливър.

— Благодаря за комплимента. Подражавала съм на стила му, а фонът е същият, който той е използвал за портрета на Джон Дън от колекцията на кралица Елизабет.

— Божичко, цялата настръхнах! Невероятно! Миналата година имах щастието да разгледам тази колекция! Какво съвпадение! Спомням си, че портретът на Дън е бил нарисуван през хиляда шестстотин и шестнайсета! Драга моя, случайно да приемате поръчки?

— Работя само по поръчка — гордо вирна нос художничката.

— Прекрасно! Отсега подготвям подаръците за следващата Коледа. Започвам доста отрано, защото имам четири дъщери с многобройна челяд. Как мислите, ще успеете ли между другите поръчки да нарисувате миниатюра на всяко от децата им? Камък ще ми падне от сърцето, ако се съгласите. Винаги им правя скъпи подаръци, но по всичко личи, че цените тази вечер ще достигнат абсурдни стойности. Миниатюрите на моите внучета ще бъдат много по-скъп спомен от накитите на Теса Кент, въпреки че дъщерите ми я обожават.

— Зависи — промърмори Поли, докато трескаво размишляваше. — Колко са децата?

— Досега са единайсет, включително бебетата, а тях не можем да пренебрегнем, нали?

— Единайсет… хм… едва ли ще успея.

— О, скъпа, не ме разочаровайте! Имате на разположение почти девет месеца. В краен случай няма да нарисувате портретчета на бебетата.

— Може би ще успея, ако оставя другите клиенти да чакат и работя почти денонощно. — Поли замислено сбърчи чело. — Лошото е, че ще разочаровам много хора. Но като се замисля, децата бързо порастват, а портретчетата им ще бъдат скъп спомен…

— Ако се съгласите, ще бъда най-щастливата жена на света! Между другото, колко струва една от вашите творби?

— Не са евтини.

— Не съм го и помисляла! — негодуващо възкликна белокосата дама.

— Искам по пет хиляди долара за всяка, независимо от възрастта на детето. Най-трудно се рисуват бебета. Чертите им още не са напълно оформени, постижение е да се изобразят достоверно.

— Колко сте права! Досега не се бях замисляла по този въпрос. Моля ви, съгласете се и не приемайте други поръчки до края на годината. Можете да рисувате по снимки, нали? Искам да изненадам моите момичета.

— Това е обичайната ми практика, когато рисувам деца. Малчуганите не са добри модели — не ги сдържа на едно място.

— Прекрасно. Ето моята визитна картичка. Дайте ми името и адреса и още утре счетоводителят ми ще уреди финансовите въпроси. Ще му обясните колко желаете, за да откажете другите поръчки… Но вие още не сте дала съгласието си! Моля, не ми отказвайте! Съгласна ли сте? Да? Сега вече спокойно ще следя търга, без да се притеснявам дали да наддавам за даден накит.

— Аз също — сърдечно се усмихна Поли.

— Но има нещо, което трябва да обсъдим.

— Слушам ви.

— Когато видят миниатюрите, много мои приятелки ще пожелаят да използват услугите ви. Боя се, че творбите ви ще предизвикат сензация. Ще ви бъда задължена, ако ме предупредите, преди да приемете поръчките им. Искам поне година само моите момичета да притежават прекрасните ви миниатюри.

— Цяла година ли? Невъзможно — поклати глава Поли.

— Добре, добре, само шест месеца, щом толкова настоявате. Мисля, че си заслужава да направите тази жертва.

— Съгласна съм — кимна художничката. Току-що беше увеличила десетократно цената и си бе осигурила работа за години напред. Разбира се, че си заслужава. Отново завърза на шията си кадифената панделка с портрета на Джейн и си каза, че все пак не е зле от време на време да идва в източните квартали на Манхатън, където се срещат по-богати хора.