Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Jeweles of Tessa Kent, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
paula
Разпознаване и корекция
mladenova_1978 (2015 г.)

Издание:

Джудит Кранц. Бижутата на Теса Кент

Американска, първо издание

Редактор: Розия Самуилова

Дизайн на корицата: Димитър Стоянов — Димо

ИК „Златорогъ“, 1999 г.

ISBN 954–437–080–3

 

 

Judith Krantz

The Jeweles of Tessa Kent

Copyright © 1998 by Judith Krantz

История

  1. — Добавяне

Пролог

Теса Кент излезе от банката и забърза към лимузината, чиято врата шофьорът вече бе отворил. Отпусна се на задната седалка и мислено се поздрави, задето предвидливо си беше взела палто. Когато сутринта бе влязла в банката, времето беше типично за ранната есен, ала сега слънцето се беше скрило зад черни облаци, предвещаващи проливен дъжд преди края на този септемврийски ден през 1993 година.

— Къде желаете да ви закарам, госпожице Кент? — попита шофьорът.

— Почакай малко, Ралф, искам да видя нещо — изненадващо за самата себе си отвърна тя и наметна палтото.

Беше издържала дългите часове в банката, като си обещаваше, че щом приключи с неприятните си задължения, незабавно ще се прибере в апартамента си в „Карлайл“, ще вземе вана, като хвърли във водата цяла шепа ароматни соли, сетне ще облече най-удобния си халат, ще накара да запалят камината (за пръв път през тази година) в спалнята й и ще се излегне върху възглавниците, нахвърляни върху килима. Възнамеряваше да прогони спомена за случилото се през последните три дни, като си приготви силна алкохолна напитка и се взира в пламъците, докато почувства благословено замайване и съзнанието й се замъгли.

Но щом се настани в лимузината, Теса Кент осъзна, че още не може да избяга от действителността и да потърси спокойствие в апартамента си. Нещо й подсказваше, че трябва да остане докрай, за да види онова, което ще я накара напълно да осъзнае реалността на изминалите три дни, когато бе принудена да присъства на описа на всичките си бижута.

Трябва да види как изнасят скъпоценностите от банката. Трябва да наблюдава как шестима куриери, охранявани от дванайсетина цивилни полицаи, изнасят бижута, струващи милиони долари, в обикновени куфари и пазарски чанти и се качват в три таксита и три автомобила, стараейки се да не привличат вниманието на минувачите.

Ако не присъства на последната сцена от драмата, ще може да си въобразява, че скъпоценностите й в луксозните кутии още са в банковия сейф и че само да пожелае, ще избере бижу, което да носи на театрална премиера, на официален прием или на вечеря в любим ресторант. Нещо й подсказваше, че ако види как скъпоценностите й напускат банката, ще осъзнае, че вече не й принадлежат, че завинаги ги е загубила.

Откакто преди осемнайсет години се беше омъжила, Теса Кент — американската филмова звезда с най-голяма международна слава — никога не се появяваше в обществото без някой от великолепните си накити. Дори когато беше по бикини, носеше нанизи от раковини, инкрустирани със скъпоценни камъни. Човек би си казал, че да се кичиш с бижута посред бял ден или когато си на плажа, е доста неуместно, ала при Теса Кент се получаваше точно обратното. Накитите й бяха задължителен елемент от образа й пред публиката, нейна „запазена марка“, като гласа й, формата на устните й и цвета на очите й.

Ето че първият куриер, който носеше три чанти, се появи на входа на банката. От двете му страни, привидно увлечени в разговор, вървяха двама въоръжени охранители, издокарани в елегантни сиви костюми, каквито носят банкерите. Таксиметрова кола, която от часове обикаляше около сградата, спря за момент пред лимузината на Теса, тримата мъже се качиха, сетне автомобилът продължи по Медисън авеню.

Предишните два дни Теса не беше наблюдавала изнасянето на бижутата. Едва днес, когато и последната кутия бе запечатана, нещо я накара да остане пред банката. Докато наблюдаваше как нови куриери и охранители изпълняваха грижливо подготвения план, тя изпитваше смесени чувства: на загуба, радост, облекчение, очакване и носталгия. Ала най-вече бе обнадеждена.

— Вече можеш да караш обратно към хотела, Ралф — обърна се към шофьора, когато разбра, че и последният куриер е напуснал банката. Движението беше натоварено и преди лимузината да измине две пресечки, заваля проливен дъжд.

— Прекрасно! — възкликна Теса. — Спри на първото удобно място.

Шофьорът знаеше, че дъждът е неин „приятел“. Скрила се под голям черен чадър, тя можеше да броди из нюйоркските улици, без никой да я познае. При хубаво време й бе невъзможно да си позволи подобна свобода: дори когато носеше тъмни очила и шал на главата, неуморните търсачи на автографи безпогрешно я разпознаваха.

След като беше прекарала дълги часове в снабденото с климатична инсталация подземие на банката, Теса копнееше за разходка на чист въздух повече, отколкото за гореща вана или алкохолна напитка.

Благославяйки лошото време, тя нахлузи баретата си чак до веждите, свали обувките си и сложи ботушите, които предвидливо бе взела сутринта. Облече шлифера си и вдигна яката чак до брадичката си, сетне грабна чадъра и нареди на шофьора:

— Спри на ъгъла, Ралф. Ще отида пеш до хотела.

Щом лимузината спря, Теса пъргаво слезе, побърза да отвори чадъра и с отривиста походка се запъти към Пето авеню. Обичаше да се разхожда край Сентръл парк през всеки сезон, ала сега, когато светлините на града по-ярко проблясваха на фона на притъмнялото небе, изпитваше още по-голямо удоволствие.

Когато стигна до пресечката на Пето авеню с Четирийсет и седма улица, бързо закрачи към жилищната част на града, като дълбоко вдишваше влажния въздух. Усещането за свобода бе неповторимо: не бе привлякла вниманието на нито един от минувачите, натоварени с покупки, или чиновниците, които след края на работното време отчаяно махаха на преминаващите таксита.

Чувстваше се като волна птичка, което много рядко й се случваше. Продължи по Пето авеню и отмина катедралата „Сейнт Патрик“, но внезапно спря и тръгна обратно. Вече бе на трийсет и осем, а от години не беше стъпвала в църква… Не й се пресмяташе от колко време бе загърбила религията, но след случилото се днес изпита странна необходимост да влезе в катедралата. По навик потопи пръсти в купела със светена вода, прекръсти се, за миг коленичи, сетне седна на скамейката в дъното. Казваше си, че ще остане само няколко секунди, сетне отново ще броди по мокрите улици, където се чувстваше толкова свободна.

Заслуша се в напевното бучене, разнасящо се в огромната катедрала — тишината сякаш бе материална и притежаваше толкова специфичен цвят и миризма, та дори с превръзка на очите Теса моментално би разбрала къде се намира.

Внезапно осъзна, че се е отпуснала на колене и е свела глава, отправяйки молитва към Бога. Молеше се, макар да не вярваше в молитвите, молеше се ревностно, както бе правила в детството си, макар да не проронваше нито дума.

Отново, по-силно от всякога, се почувства обнадеждена и на сърцето й олекна. Като в просъница си помисли: „Тук съм в безопасност“ и сълзите, които беше сдържала толкова дълго, закапаха върху преплетените й пръсти.