Джудит Кранц
Бижутата на Теса Кент (40)

39

— Кога ще родиш ли? — повтори въпроса на Маги доктор Хелън Лорънс. — След около шест месеца. За точното определяне на термина трябва да знам кога си забременяла.

— Но нали съм със спирала — засмя се Маги и прибра снимките, които доктор Роберто й бе наредил да покаже на своята гинеколожка в Ню Йорк.

— Винаги ли?

— Ами… — Младата жена си спомни първата нощ, когато се бяха любили с Барни. — Може би само веднъж съм пропуснала да я поставя, но възможно ли е само от един път да забременея?

— Дори винаги да използваш спирала, гаранцията не е стопроцентова. Но всъщност няма значение, щом се радваш на бременността си.

— Слава богу, че цели пет години това средство ми служи вярно — закачливо се усмихна Маги. — Спомняш ли си първия път, когато те посетих? Не познавах друга гинеколожка освен лекарката на Теса.

— Беше едва на осемнайсет и се тревожеше, че нямаш достатъчно средства за контрацептиви. Домъчня ми за теб и не ти позволих да платиш. Бях задължена на Теса, задето ме препоръчваше на свои познати. Не можех да взема пари от сестра й. Какво прави онзи твой приятел, който се занимаваше с керамика и порцелан?

— Анди ли? Оженил се е за красива и както се говори, смахната дъщеря на някакъв граф — млада, богата, с благородническа титла — тъкмо съпруга за него. След шест месеца Хамилтън Скот се пенсионира и Анди ще заеме неговото място.

— А кой е бащата на бебето. Не ми отговаряй, ако не желаеш.

— Драга Хелън, смятай се за поканена на сватбата. Младежът се казва Барни Уебстър, познаваме се от деца.

— Колко оригинално!

— Присмиваш ли ми се?

— В никакъв случай. В наши дни момичетата не се омъжват за приятелите си от детинство, а ако това се случи, изненадата е пълна. Честито, скъпа Маги. Много се радвам за теб.

— Благодаря.

— Сигурна ли си, че не искаш да узнаеш пола на бебето? Вече може да се определи.

— Не. Предпочитам да бъде изненада.

— Колко възхитително старомодна си, миличка. А сега кажи как е Теса.

— Фантастична е! Заплени клиентите и журналистите в Сао Пауло, свърши и моята работа и всичко мина като по мед и масло.

— Има ли апетит? Храни ли се нормално?

— Честно казано, не обърнах внимание.

— Изключително важно е да продължава да се храни — Хелън Лорънс седна зад бюрото си и изпитателно изгледа младата жена. — Много се разтревожих, когато Сюзан Хил ми съобщи, че Теса е отказала да се подложи на облъчване или на химиотерапия, но сега разбирам причината.

Маги беше прекалено зашеметена, но инстинктивно си наложи на всяка цена да запази спокойствие.

— Да — промърмори, само и само да каже нещо.

— Забеляза ли дали вече изпитва болка? Доктор Хил препоръчва различни способи за потискане на болката, но доколкото познавам Теса, ако й предстои работа, няма да взема роксанол, който е много ефикасен.

— Роксанол ли? — повтори Маги и толкова силно сви юмруци, че ноктите й се забиха в дланите.

— Морфинова тинктура, която забавя реакциите и убива апетита. Отвращението към храната е най-големият проблем. След като ще пътувате заедно, разчитам на теб да се погрижиш тя да приема повече мазнини. Пациентите с нейното заболяване бързо губят от теглото си, а Теса и без това е доста слаба.

— Повече мазнини… — Младата жена напрегна волята си да не изкрещи и да запази невъзмутимото си изражение. Трябва да научи всичко от Хелън Лорънс, иначе Теса ще мълчи, докато стане невъзможно да крие тайната си. — Обясни ми защо нейното… заболяване.

— Най-лошото е, че ранната диагностика на рака на панкреаса е почти невъзможна. Симптомите се появяват едва когато вече има разсейки и е прекалено късно. Ако Теса не бе дошла да се прегледа заради друго оплакване, може би и до днес нямаше да подозира за заболяването си.

— Какво означава „прекалено късно“? Прекалено късно за лечение ли?

— Прекалено късно, за да се приложат процедури за забавяне на процеса. Може би в бъдеще ще открият медикамент против рака. Слава богу, че очакваш дете — Теса ще бъде на върха на щастието и няма непрекъснато да мисли за заболяването си. С малко късмет ще може няколко месеца да се порадва на бебето ти.

— Само… месеци ли?

— Може би година, дори малко повече, ако е рекъл Господ. Невъзможно е да се прецени.

— Мислиш ли, че ще е по-добре тя да се откаже от пътуванията?

— В никакъв случай. Очевидно пътуването до Южна Америка й се е отразило благотворно. Когато започне да чувства умора, сама ще се откаже. Тя е жена с изключителна воля и според мен усилената работа поддържа жизнеността й. Освен това е нейно право да избере как да прекара времето, което й остава.

— Колко… морфин е безопасно да взема?

— Колкото желае. Нелепо е да се дозират болкоуспокояващите. Няма опасност да се пристрастят към наркотика, нали?

— Не… Никога не съм се замисляла по този въпрос.

— И не е необходимо. — Хелън Лорънс стана да я изпрати до вратата. — Непременно вземай витамините, които ти предписах и си запиши при сестрата час за следващия месец. Ще ти се обадя веднага, щом получа резултатите от кръвната картина, но смятам, че си в цветущо здраве и няма пречки да пътуваш. Доста бледа си, ала през зимата всички момичета в Ню Йорк са бледички. Хей, май вече не трябва да те наричам „момиче“, а „жена“.

— Няма значение — промърмори Маги.

 

 

Маги вървеше по Лексингтън авеню бързо и устремно, както бе свикнала, но всъщност нямаше определена цел. Не трябваше да се връща на работа, беше съобщила, че си взима половин ден отпуска заради посещението при доктор Лорънс.

Всяка витрина, всеки светофар, всички минувачи й изглеждаха неестествено ярки и контрастно очертани, сякаш се движеше сред картинки от комикс. Прекосяваше уличното платно заедно с тълпата от хора, внимаваше да не попадне под колелата на такситата, които спираха прекалено близо до тротоара, вървеше бързо, за да не я блъскат, но вършеше всичко машинално, като робот. В мислите й отекваха само думите на Хелън Лорънс.

Не беше потресена, нито тъжна, не бе изненадана, не изпитваше съжаление… всъщност не чувстваше нищо. Съзнанието й беше като бял лист хартия, засипан със сняг.

Незнайно кога се озова пред „Карлайл“ и без да се обади на портиера, взе асансьора. Почука на вратата на апартамента и когато камериерката й отвори, профуча покрай нея и влезе в дневната. Втренчи се в Теса, която подреждаше цветя във вазата, и извика:

— Бях при Хелън Лорънс. Разказа ми всичко. Разбрах, че си болна от рак.

Теса постави последната роза във вазата и бавно се извърна, отлагайки мига, когато ще се наложи да погледне дъщеря си.

— Хелън е предполагала, че знаеш. Щях да го споделя с теб, скъпа, но изчаквах да се появят първите симптоми. Засега се чувствам прекрасно. Нямаше да повярвам, че нещо не е наред, ако лекарите не ми го бяха казали.

— Не ме наричай „скъпа“! Как можа да ми причиниш това, Теса? Как е възможно да си толкова жестока? Защо не остави нещата постарому? Животът ми беше прекрасен, преди да изнудиш Лиз да ме предаде в ръцете ти. От Люк ли си научила да купуваш хората? Справях се и без теб, не страдах за изгубената си майка, имах свой живот и ти нямаше място в него. Дори не си спомнях, че съществуваш. Не изпитвах омраза към теб, беше ми безразлична. Ала сега си ме впримчила в капана. Сега разбрах какво е да имаш любяща майка — каква ирония, нали? Знаела си, че скоро ще те загубя, но не ми позволи да се радвам на живота, който сама съм съградила. Накара ме да те обикна…

— Не съм искала…

— Замълчи! Надявала си се да те обикна, когато те опозная. Хайде, отречи го! — Гневът й беше като неспирен прибой.

— Наистина се надявах да се опознаем по-добре — прошепна Теса. — Опитвах се да поправя стореното зло, не исках да умра, без да си ми простила. Трябваше да ти обясня всичко, макар да се срамувах от себе си.

— Все за себе си мислиш! — изкрещя Маги. — До гуша ми дойде да слушам за твоите желания, за твоите чувства; омръзна ми да слушам оправданията ти защо си ме захвърлила през тези безкрайни години. Дори за миг поставяла ли си се на моето място? Спомни си как постъпи в Сао Пауло, вдигна целия хотел на крак. Какво, ако бях пометнала? Защо реши, че ще искам да задържа детето — все пак не съм омъжена, нали? Възползва се от състоянието ми по най-безцеремонен начин. Защо спа на креслата, след като знаеш за състоянието си? Защо се захвана и с моята работа? Знаеш ли как се чувствам? Виновна, ето как!

— Работата няма да съкрати живота ми, дори ще се почувствам по-зле, ако стоя със скръстени ръце. Но копнея да видя детето ти — то ще осмисли малкото време, което ми остава. Сигурно ще си кажеш, че отново подбудите ми са егоистични.

— Разбирам мотивите ти… Но нима не се досещаш защо се чувствам виновна? Защо не прочетох поне едно от писмата ти, защо бях толкова упорита, защо се самосъжалявах, защо не ти позволих да ми обясниш твоята гледна точка. О, Теса, не мога да го понеса… вече не съм сигурна какво е редно и какво нередно… не знам какво да правя… — Дълго сдържани ридания разтърсиха тялото й.

— Седни до мен. — Теса я притисна в прегръдките си, опита се да избърше сълзите, които обливаха пламналото лице на Маги. Милваше къдриците й, нежно целуваше страната й.

— Престани да се самообвиняваш! Достатъчно е, че години наред аз изпитвах чувство за вина. Престани! Заклевам се, че ако бях на твоето място, също щях да връщам писмата, без да ги прочета. Гордостта те е подтикнала да ми обърнеш гръб и то напълно основателно. Оправдано е да ме ненавиждаш. Кой знае как щях да постъпя, ако не бях разбрала колко малко време ми остава. Сигурно нямаше да предприема нищо. Никога не съм мислила как изглеждат нещата за теб, интересувах се само от моята гледна точка.

— Какво ще правим сега? — печално промълви Маги.

— Не можем да напуснем представлението и да поискаме да ни върнат парите — иронично каза Теса, макар по лицето й да се стичаха сълзи, които се смесваха със сълзите на Маги.

— След като нямаме друг избор, остава да използваме най-рационално времето до края на пиесата. Остава ни утешението, че седим една до друга и ще се държим за ръце до самия край.

— Чудна двойка сме, няма що — изхлипа Маги. — И все пак — какво ще правим?

— Ще престанем да плачем и отново ще се радваме на живота.

— Обичам те, Теса. Винаги съм те обичала, дори когато връщах писмата ти, но сега те обичам още по-силно. Знаеш го, нали?

— Да, дъще моя, моето малко момиче! Точно това ще правим — ще се обичаме. Друго не ни остава.

 

 

— Навярно ще ми съобщиш нещо, което мислиш, че ще ме натъжи — прошепна Сам на Теса, която лежеше гола в прегръдките му. — Илай е завършил сценария и утре трябва да заминеш за Калифорния, нали?

— Защо мислиш така? — промълви тя, като притискаше глава към гърдите му.

— Защото никога не съм бил прелъстяван като тази нощ. Все едно съм неопитен младеж в прегръдките на страстна любовница, която е решила да ме превърне в истински мъж. Това ли актьорите наричат „вживяване в ролята“?

— Мислиш, че съм играла ролята на страстната Каси. — Тя вдигна глава и го погледна.

— Не. Беше страстната Теса и все пак в ласките ти имаше нещо ново, зашеметяващо, нещо, за което дори не съм мечтал.

Тя отново отпусна глава на гърдите му и безгласно изстена. Беше му се отдала с неподозирана в себе си страст, защото копнееше за последен път да се наслади на любовната игра, преди да му каже за заболяването си, преди завинаги да помрачи щастието му.

— Но дори не си предполагала — продължи Сам, — че съм уредил да взема полагаемата си едногодишна отпуска, за да бъдем заедно, докато трае снимачният период. Разбрах, че не ми се иска да заминеш без мен… по-точно не можах да се примиря да остана тук сам. Сигурно ще ми бъде скучно да вися на снимачната площадка, ето защо ще се посветя на изследванията ми, а вечер ще бъда на твое разположение. Е, как ти се струва?

— Като неосъществима мечта.

— Осъществима е, скъпа. Вече имам разрешението на декана.

— Невъзможно е, Сам. — Тя седна в леглото и се загърна с халата си. Дълбоко пое дъх и си напомни, че трябва още сега да му каже истината, за да не я научи от другиго като Маги. — Невъзможно е, защото няма да участвам във филма. Болна съм от рак. — Говореше без заобикалки, макар да знаеше, че думите й действат като безмилостно забита кама.

Сам рязко стана, тялото му реагира преди съзнанието му да проумее току-що чутото:

— Не е вярно!

— Много добре знаеш, че никога няма да те излъжа.

Той я изгледа, забеляза как дланите й са свити в юмруци. Наведе се и я притисна към себе си:

— Скъпа, заедно ще се преборим с болестта, всичко ще бъде наред, ще оздравееш, повярвай ми.

— Няма да оздравея, Сам.

— Забранявам ти да го казваш! Ще се подложиш на всички възможни лечения, ще бъда до теб всяка секунда!

— Болестта ми е неизличима.

— Кой ти каза?

— Онколожката.

— Боже мой, на каква ли шарлатанка си попаднала! Още утре ще отидем при най-добрия лекар в Ню Йорк и…

— Сам, скъпи, изслушай ме. Бях на преглед при най-способните лекари в Ню Йорк. Имам рак на панкреаса…

— Господи! Не! — Той скочи и толкова силно удари с юмрук стената, че чу хрущенето на счупена кост.

— Сам… — прошепна Теса.

— Баща ми почина от същото заболяване.

— Тогава знаеш, че положението е безнадеждно.

— Да.

— На колко години беше?

— На осемдесет. Теса, консултира ли се с друг специалист? Прекалено млада си… невъзможно е…

— Ако настояваш, ще се обърна към друг лекар, но резултатите от изследванията и от биопсията не оставят никакво съмнение. Невъзможна е операция, а ако се подложа на облъчване или химиотерапия, ще пропилеем малкото време, което ни остава. Ще живея поне още година… може би дори две… прегърни ме, никога не ме оставяй сама.

— Няма, красивото ми момиче… няма.