Хана Хауъл
Шотландски младоженец (9)

Девета глава

Илса погледна зад себе си и й се наложи да прехапе устната си, за да не се усмихне. Одо, Айви и Аулай я следваха в спретната редичка като малки войници. Тя все още чувстваше лека вина, задето бе оставила Алис, макар детето да бе приело, че разходките из гората и хълмовете не бяха за малките деца. Илса й бе казала, че трябва да е на пет години, или почти на пет като Аулай. Подозираше, че в деня, в който Алис стане на пет, щеше да изиска от нея да я отведе в гората.

И ще го направя, ако все още съм тук, помисли си Илса и въздъхна. През двете седмици от заминаването на Джилиан и останалите Макенрой, почти нищо не се бе променило. Братята й и Нанти се опитваха да намерят врага на Дърмот, а той се опитваше да се държи всячески далеч от нея. Всяка нощ той бе страстен любовник и всеки ден бе истински непознат. Илса не бе сигурна колко дълго ще успее да издържи. Опитите й да спечели уважението и привързаността на съпруга си започнаха да приличат все по-малко на решителност и все повече като самобичуване. Кога ли бе прекрачила границата между търпението и унижението?

Решавайки, че денят е прекалено хубав, за да се терзае над това, Илса спря пред каменистия хълм, който искаше да разгледа. Не беше особено висок и имаше нещо, приличащо на пътека. Крайната й цел не бе много висока и тя подозираше, че децата ще могат да стигнат до малката пещера без особено затруднение.

Обърна се да ги погледне. Техният охранител Том, който беше все още момче на не повече от седемнадесет, водеше зад тях едно пони. Тъй като не бе виждала уменията му с меча, Илса не бе особено сигурна каква защита може да им осигури той, но бе добър с децата. Живееше в Клакхтром вече месец и нямаше никакви признаци за беда или някаква опасност, помисли си Илса. Тя прогони неочакваната си тревога и се усмихна.

— Сега ще се изкачим по хълма — започна тя.

— Защо? — попита Айви, мръщейки се на пречката пред тях.

— Ами, там горе има малка пещера — каза тя и видя как момченцата веднага се заинтересуваха. — Вътре ще потърсим камъни, които искам да разгледам.

— Не знаех, че искате да взимате камъни — промърмори Том. — В Клакхтром има много камъни.

— И аз ги използвам — каза Илса, — но няма такива, каквито искам да използвам за градините. Трудно е да се обясни, Том. Трябва да видиш градините, които съм виждала аз. Свещеникът ни има една от най-красивите. Дори тези, в които има зеленчуци и билки, са направени така, че да изглеждат добре.

— Това да не е свещеникът, който е умрял в…

— Да — побърза да го прекъсне тя, тъй като не искаше той да говори за непристойната смърт на човека пред децата. — Едно от нещата, която правеше градините му толкова хубави, бе това, че бяха подредени. Всичко беше разделено по вид от красиви каменни пътечки.

— Е, щом така искате, добре. — Той свали няколко малки чанти от понито и завърза животното за един храст. — Ето — каза, подавайки по една чанта на всяко дете и на Илса, — не ги пълнете прекалено много, за да не станат трудни за носене.

— Хайде нагоре, малки мои смелчаци — каза Илса и тръгна по пътеката, — и внимавайте къде стъпвате.

— Ами ако паднем? — попита Айви.

— Той е точно зад нас и ще хване всеки, който се спъне.

— Има ли дракони в пещерите?

— Дракони не съществуват — промърмори Аулай.

— Напротив! — възрази Айви. — Одо ми каза. Той ми каза, че нощем те издават страшните звуци, а миризмата е от лошия им дъх. И Одо най-добре може да знае, тъй като драконите се приближават все до неговото легло.

Обградена и израснала около куп момчета, Илса много добре знаеше какви са шумовете и миризмата. Потискайки желанието да се засмее, тя погледна към Одо. Бузките на детето бяха леко зачервени, но то се бе ухилило като малък пакостник, какъвто и беше. Аулай и Том не се справяха добре с опита да потиснат смеха си. Илса реши, че Одо е едно от най-опасните същества… умно малко момченце. Беше хубаво, че в него няма и капка злоба.

— Е, ще трябва да разберем защо този дракон влиза толкова често в детската стая — каза Илса и отново насочи вниманието си към пътеката. — Тогава ще успеем да се отървем от него.

Щом стигнаха до пещерата, Илса инструктира малките си войници какви камъни търси. Земята на входа пред пещерата бе пълна с такива. Тя влезе вътре, а Том и децата я последваха. Охранителят им бързо огледа мястото, преди да направи малък огън, който да даде повече светлина на Илса, и излезе навън. Одо скоро го последва, оставяйки Илса с Айви и Аулай, които да помогнат да събере камъните по пода.

Докато Илса и Айви изучаваха един доста интересен камък, който бе прекалено голям за каменната им пътека, и все пак щеше да е загуба да го оставят тук, Илса чу странен шум. Сякаш нещо над главите им се бе преместило, но не видя нищо, докато разглеждаше тавана на пещерата. Изведнъж се изплаши, че пещерата може да не е безопасна, и я осени прозрението, че е пълна с камъни, защото се рушеше бавно.

Отвори уста да каже на децата да излязат, когато шумът се чу по-силно и отекна в пещерата.

Тя чу предупредителния вик на Том само миг преди камъните да започнат да падат. Сграбчи Аулай и Айви, издърпа ги от входа на пещерата и ги закри с тялото си. Молеше се Одо и Том да се успели да излязат, преди камъните да започнат да се сипят от тавана.

След това настана тишина и измина цяла минута, преди Илса да посмее да се раздвижи. Почувства влага по лицето си и посегна да я изтрие. Дори на слабата светлина на огъня разпозна, че това е кръв. Скоро осъзна, че има малки рани по гърба и ръцете си. В сляпата си нужда да защити децата явно не бе усетила камъните, които я бяха ударили. Щом вдигна глава и видя, че входът на пещерата е затрупан с камъни, реши, че раните са най-малкият й проблем.

— Има много големи скали — каза Айви с треперещ глас.

— Да, момичето ми, така е.

Прекалено големи, за да може да ги помести сама, помисли си Илса.

— Мамо! Мамо!

— Одо, ти ли си? Добре ли си?

— Да, мамо, но Том е покрит целия с камъни. Мисля, че е умрял.

— Останете тук — каза Илса на двете изплашени деца, преди да пристъпи към блокирания вход на пещерата.

Гласът на Одо трепереше силно. Детето със сигурност бе ужасено. Макар да знаеше, че е рисковано, Илса внимателно размести няколко камъка, колкото да направи малка дупка в стената. През нея тя видя Одо и облекчена пое дълбоко дъх. Той беше прашен, но изглеждаше напълно здрав. Зачуди се обаче на какво седи и се помоли, каквото и да е, да е стабилно.

— Боли ли те нещо, Одо? — попита тя, без да може да види добре лицето му.

— Не, Том беше върху мен — отвърна той. — Когато камъните спряха да падат, аз изпълзях изпод него, но той не мърда, мамо.

— Това не значи, че е мъртъв, миличък.

— Да махна ли камъните от него?

— Не, любов моя. Няма да му помогнеш, дори да ги махнеш. Знам, че си много умно и смело момче.

— Да, такъв съм — каза детето и потърка с ръка лицето си, размазвайки праха и сълзите по бузите си.

— Точно такъв трябва да бъдеш сега. Трябва да доведеш помощ, Одо, за брат ти, за сестра ти и за Том.

— И за теб, мамо. Трябва да доведа помощ и за теб. Но Том…

— Одо, трябва да бъдеш силен млад мъж и да игнорираш горкия Том. Трябва да отидеш в Клакхтром и да доведеш силни мъже. Кажи им какво се е случило и че Том е ранен. Можеш ли да го направиш, мой малки смел рицарю?

— Да, мога.

— Върви внимателно, Одо. Трябва да стигнеш жив и здрав в Клакхтром.

— Ще стигна, мамо.

Илса се заслуша внимателно, когато Одо тръгна, но не чу нещо, което да подскаже, че е имал проблем, докато е слизал по хълма. Когато въпреки усилията й, не успя да чуе нищо повече, тя се върна да седне до Аулай и Айви. Прегърна ги силно и насочи погледа си към малката дупка, която бе направила. Спасението им зависеше от едно изплашено петгодишно момченце. Молеше се да не е поставила детето в опасност и да не е поискала прекалено много от него, но нямаше друг избор.

— Одо ще ни спаси, мамо — каза Айви. — Одо е много умен и много смел.

Когато Аулай кимна, Илса осъзна защо децата са толкова спокойни. Вярата им в брат им бе непоклатима. Тя се опита да забрави, че те самите са на пет години и се помъчи да намери утеха във вярата им в Одо.

* * *

Дърмот се намръщи, когато изведнъж Фрейза пребледня, а погледът й бе насочен някъде над рамото му. Бе спрял жената, докато тя се връщаше от конюшните с Грегор, Иуърд и Алис, където им бе показала новородените котенца. През последните две седмици той се опитваше да опознае по-добре децата си. Макар да имаше много работа, се бе насладил на дискусията им за котетата, докато изведнъж Фрейза не започна да се държи така, сякаш е видяла призрак.

— Да не ти е лошо, Фрейза? — попита я.

— Одо — прошепна жената и тръгна към портите на крепостта.

Тръгвайки след нея, Дърмот видя малкото момче да язди понито си.

— Той не бива да язди сам навън.

— Не беше сам. Излезе с Том, Илса, Аулай и Айви.

Ледена тръпка разтърси Дърмот и го накара да изтича до понито и да вземе треперещото дете в прегръдките си. Каза си, че страхът му е роден от тревогата за децата му, но истината бе, че първата му мисъл бе за Илса. Имаше много причини за това, но и само няколко от тях бяха достатъчни. Това го накара да се почувства слаб, и щом проблемът бъде решен, той щеше да се заеме с тази слабост и да я пребори. Все още не бе изчистил подозренията си от Камерън.

— Какво се случи, Одо? — попита той, трогнат от начина, по който момчето се вкопчи в него без грам колебание.

— Скалите паднаха — отвърна Одо. — Мама, Аулай и Айви са заклещени в пещерата, а върху Том има много скали.

— Знаеш ли дали Илса и децата са ранени?

— Не са, просто не могат да излязат от пещерата. Скалите са много големи и не могат да ги махнат.

— Ти как успя да се спасиш, Одо? — попита Фрейза, когато Дърмот остави момчето на земята и започна да крещи заповеди на мъжете си.

— Бях отвън с Том, когато камъните започнаха да падат — отвърна момчето. — Той ме покри с тялото си и камъните паднаха върху него. После изпълзях изпод него и извиках мама. Тя направи дупка, за да ме види, докато стоях на един камък и ми каза, че тя, Айви и Аулай не са ранени. Каза ми да дойда и да доведа помощ.

— Справи се добре, момче — каза Дърмот и леко погали къдриците му. — Справи се много добре. — Намръщи се, когато през портата минаха Нанти, Сигимор и Тейт, които се завръщаха от поредното търсене на врага му.

— Какво се е случило? — попита Сигимор, поглеждайки от Одо и Фрейза към Дърмот.

— Изглежда е имало срутване на скали и сестра ви е заклещена в пещера заедно с две от децата ми — отвърна Дърмот, докато яхаше коня, който му доведе оръженосеца му Питър. — С мъжете ми отиваме да ги вземем.

— Значи е добре, че се върнахме точно на време, нали?

— Вземи ме с вас! — каза Одо, протягайки малките си ръчички към Дърмот. — Ще ви покажа къде са.

Дърмот отвори уста, за да каже на момчето, че много добре знае къде са, и че трябва да остане при Фрейза, но бързо размисли. Одо бе заслужил правото да се присъедини към спасителния отряд. Посягайки надолу, той хвана момчето и го качи пред себе си на гърба на коня. После се подразни, тъй като одобрителната усмивка на Фрейза го накара да се почувства доволен.

Заставайки начело на отряда, Дърмот позволи на Одо да им сочи пътя. Имайки предвид крехката си възраст, Одо имаше забележителни сетива за посока и набито око за детайлите, които му помагаха да разпознае пътя. Дърмот почувства нотка на гордост и осъзна, че въпреки съмненията му дали децата са плод на неговото семе, той ги приемаше като свои. Спомняйки си за жената, която бе родила детето и бе заявила, че той му е баща, оставяйки Одо на грижите му, Дърмот осъзна, че се радва, че го е направила. Въпреки че щеше да носи петното на незаконороден, Одо очевидно имаше всичко нужно, за да стане добър човек. Той нямаше да има тази възможност, ако бе останал с майка си, а това щеше да бъде голяма загуба.

Когато доближиха хълма, където се бе случило произшествието, Дърмот можеше ясно да види, че е имало сериозно срутване. Той се напрегна, неспособен да приеме, че е било естествено. Самият той се бе качвал на този хълм само преди седмица, и не бе забелязал никакви слаби места, не бе видял никакви пукнатини по земята. Освен това не бе валяло силно, за да може да отслаби почвата в района или да причини срутване на камъни. И все пак не можеше да измисли как и защо някой би причинил такъв инцидент. Със сигурност имаше много по-лесни и сигурни начини да се отървеш от някой.

Но сега не бе времето да се тревожи как и защо, каза си той, докато слизаше от коня и сваляше Одо на земята. Жена му, децата му и горкият Том имаха нужда от помощ. Беше напълно в реда на нещата да се тревожи, но ако започнеше да вижда заговори и заплахи щом се случеше нещо неочаквано, щеше да му се наложи да се тревожи непрестанно. Последното нещо, което искаше, бе да се превърне в едно от онези нещастни създания, които се плашеха дори от собствената си сянка.

— Води ни, Одо, момчето ми — каза той. — Подозирам, че Илса и останалите ще се радват да се приберат у дома.

— Мамо! Мамо! Одо е! Доведох помощ.

Илса каза една бърза молитва и се приближи към входа, когато чу гласа на Одо. Беше минало доста време и Аулай, и Айви бяха започнали да губят вярата си в Одо. А тъй като нейната не бе особено силна, беше истински доволна, че не й се наложи да засилва надеждата им. Когато погледна през дупката обаче, не видя очите на Одо, а тези на брат си Сигимор.

— Мога ли да те попитам, какво, по дяволите, правиш там? — попита Сигимор.

— Събирах камъни — отвърна Илса, — трябваха ми, за да направя каменни пътеки за градината.

— Естествено — той огледа купчината от големи каменни блокове, — но мисля, че ще ти е малко трудно да вървиш върху тези.

Когато чу Аулай и Айви да се кикотят зад нея, тя разбра, че децата вече не се страхуваха. Макар че това я зарадва, тя успя да се намръщи на брат си.

— Голям си умник. — Тя бързо стана сериозна. — Том?

— Беше буден още преди да стигнем до него — отвърна Сигимор. — Освен това, като махнахме камъните, той започна да се движи и да проклина. Уверявам те, че има само синини и ожулвания.

— Слава богу. А Одо? Изглеждаше добре, но не успях да го видя хубаво.

— Само е мръсен, нищо повече. Ах, чаровният ти съпруг пристига.

Преди Илса да успее да се подготви, се оказа очи в очи с Дърмот. Не бе нужно да го вижда целия, за да знае, че е ядосан. Дори и да не успее да намери причина да я обвини за случилото се, тя подозираше, че това ще е краят на свободата й.

— Какво, по дяволите, правиш там? — поиска да узнае Дърмот, без да е сигурен кое го е подразнило повече, това, че се е изложила на опасност, или факта, че бе изплашен за нея.

— Чакам няколко силни момчета да дойдат и да ни спасят — отвърна тя.

— Събирала е камъни — каза Сигимор и макар Илса да не можеше да го види, бе сигурна, че той се усмихва самодоволно.

Когато Дърмот изгледа купчината камъни, които трябва да премести, за да я освободи, Илса му се сопна.

— Не тези. По-малки. Събирах камъни, за да направя красиви каменни пътеки в градината.

Дърмот я изгледа така, сякаш е напълно малоумна, и Илса простена тихо. Беше се изтощила да вижда този поглед. Плановете й за градината очевидно бяха едно от нещата, които са отвъд разбиранията на мъжете, и съпругът й смяташе, че е малоумна. За нещастие, след всичко това щеше да измине доста време, преди да успее да събере камъните, от които имаше нужда да довърши пътеките и да му покаже важността на плана си.

— Най-добре се отдръпни назад, докато разчистим — каза Дърмот. — Може някой от тях да се отрони навътре, а не искаме камъните пак да паднат върху главата ти.

Въпреки че му се подчини и се отдръпна назад, прегръщайки децата по-близо, Илса осъзна, че той намеква, че е безотговорна, и изруга тихо. Единствените, които бяха в опасност от това нещо да ги удари по главата, бяха съпруга й и кикотещия й се брат. Вероятно можеше да нарисува картинка, за да покаже на Дърмот какво е намислила и ако това не помогнеше, просто щеше да натъпче картината в гърлото му. Планът беше добър и тя щеше да изчака да я освободят, за да го приведе в действие.

В мига, в който отворът бе достатъчно голям, че да излязат през него, Илса подаде децата навън. Игнорирайки мърморенето на мъжете, тя изгаси огъня, взе чантите с камъни, които бяха изпуснали при срутването и им ги подаде. Опита да излезе навън, но Дърмот я хвана и я измъкна през дупката. Илса предположи, че и малкото търпение на Дърмот се бе изчерпало. Когато Сигимор обви ръка около тялото й, тя се облегна на него, неочаквано почувствала нужда от подкрепа.

— Изглеждаш като пребита, момиче — заяви Сигимор и повдигна брадичката й, за да огледа лицето й.

— Някои от по-малките камъни паднаха и вътре в пещерата — каза тя, вече болезнено усещайки къде я бе ударило всяко парче скала. — Къде е Том?

— Вече е на носилка и го връщат в Клакхтром — отвърна Дърмот, чудейки се защо се почувства подразнен, задето Сигимор предлага утеха и подкрепа на Илса. — Мисля, че е леко натъртен. Беше очевидно, че няма счупени кости. Само след ден-два момчето ще е като ново. Но ти имаш нужда от лечение. — Той се намръщи към торбите, които тя им бе подала от пещерата. — Нима очакваш да отнесем тези камъни в Клакхтром? — Той се намръщи, когато Одо сложи още две чанти при останалите.

Тъй като дори не смяташе да обмисли глупавия му въпрос, Илса го игнорира и се усмихна на Одо.

— Справи се много добре, мой смели рицарю.

— Благодаря, мамо. — Одо се намръщи към нея. — Ранена си — детето погледна към Дърмот. — Трябва да я отведем у дома, за да може Фрейза да я излекува. Има кръв по нея.

— Добра идея, момче — каза Сигимор и тръгна надолу по пътеката, държейки Илса близо до себе си.

След като загледа за миг несигурното пристъпване на жена си, Дърмот насочи поглед към чантите.

— Предполагам, че трябва да ги взема у дома.

— Доста работихме, за да ги съберем, татко — каза Айви. — Искаме градината да е хубава.

Дърмот хвърли по една чанта към ухилените Тейт и Питър, и след това тръгна надолу с останалите три. Питър и Тейт го последваха, държейки под око децата. Когато стигнаха до конете и Дърмот видя, че жена му вече е настанена пред Сигимор на гърба на коня му, той хвърли чантите към Нанти и игнорира изненадания поглед на брат си. Тейт взе на коня си Айви, а Питър — Аулай. И така, вместо да се връща към Клакхтром с благодарната Илса пред себе си, Дърмот се озова отново с Одо. Предполагаше, че така е честно. Одо беше истинският герой на деня.

Веднага щом стигнаха до крепостта, Илса и децата бързо бяха отведени от Гай и Фрейза. Дърмот провери дали Том е настанен добре и дали някой се грижи за него, преди да се присъедини към Нанти и братята на Илса в голямата зала. Взе си вино, хляб и сирене, и се настани на стола си. Тъкмо бе започнал да се храни, когато осъзна, че мъжете са изненадващо тихи. Вдигна поглед, виждайки, че всички го гледат така, сякаш очакват да каже нещо.

— Искате ли да кажете нещо? — попита той. — Всички са спасени, нараняванията не са сериозни и това е краят, нали?

— Би трябвало да е така — каза Тейт. — И все пак не мога да се отърся от чувството, че случилото се не бе просто случайност. Огледах около пещерата, но не видях никаква причина тези камъни да се срутят. Не видях и знак да е направено от човек. Но липсата на причина ме тревожи.

— Камъните падат. Какво по-просто от това?

Дърмот обаче бе доволен да види, че и някой друг споделя подозренията му. Просто не бе доволен, че това е един Камерън. Този инцидент свали доста от подозренията, които имаше към тях. Знаеше без грам колебание, че те никога не биха застрашили сестра си или някое от децата. Можеше да имат други грехове, но не и тези. И след месец в компанията им, след като никое от подозренията му не бе издържало, той вече почти вярваше, че са невинни за нападението над него. Дори подозренията му, че може да са целели да хванат леърд за съпруг на сестра им, губеха силата си.

— А и как някой би могъл да го направи? — попита Нанти, привличайки вниманието на Дърмот. — Това ще изисква предварително планиране.

— Не беше голяма тайна, че днес Илса ще ходи там — каза Тейт. — Планът може да е съставен, докато се е приготвяла за излизане. Няма да е трудно някой да подготви този инцидент и да я изчака да влезе в пещерата. Илса и преди е ходила там и е говорила за мястото. Нужно е било да се разместят само няколко камъка и след това леко побутване. Един претърколи ли се, повлича и останалите след себе си.

— Защо някой ще опита да нарани жена ми и децата ми? — попита Дърмот. — Ако съм прав и наистина имам враг, ако това се бе случило на мен, щеше да е повече от инцидент или лош късмет, все пак би трябвало аз да съм мишената, не Илса.

Тейт сви рамене.

— Не е толкова странно врага да нападне някой близък. Докато не открием истината кой е врагът ти, ако наистина имаш такъв, и защо те напада, не мога да гледам на случилото се като на инцидент.

— Разумно. Това означава, че Илса и децата трябва да бъдат пазени много зорко, докато не научим повече. — Той огледа внимателно мъжете. — Предполагам, че нямате все още никакви отговори.

— Не — отвърна Нанти, — елиминирахме доста хора, които можеха да са виновни. Изглежда не е никой от Клакхтром. Уолъс говори много, но не смее да действа. — Нанти най-после се усмихна. — Поговорихме си с глупака за слуховете, които разпространява. Сигимор му даде да разбере, че е голям късметлия, задето все още диша, след като е предал така леърда си. Обаче започвам да се чудя дали не търсим в грешната посока — той сви рамене, — но ще продължим, докато не намерим нещо, което да ни отведе до друга следа. Това може да се случи, като най-после открием собственика на земите, където почти не бе убит.

— Аз започвам да се чудя дали не преследваме една химера. — Дърмот обмисли това за миг и след това поклати глава. — Не, сигурен съм, че някой иска смъртта ми. Случилото се в Мюлейдън не бе просто опит да бъда ограбен.

— Спомни ли си нещо?

— Много малко, само проблясъци. Спомних си, че чувам груб глас, който казва, че е най-добре някой да се увери, че съм мъртъв, защото не искат да изпуснат наградата, ако все още дишам. Това обяснява, че някой е наел мъжете.

— Да — съгласи се Сигимор, — и ни показва, че отговорът е някъде в Мюлейдън. Ще дам на семейството си още две седмици, за да открият отговорите, или поне да покажат някакъв прогрес. Ако не научат нищо, тогава двамата с Тейт сами ще отидем да разпитаме. Но докато не намерим някои отговори, ти си прав, Илса и децата трябва да бъдат добре пазени. Ако случилото се днес не е инцидент, значи имаш враг, който сега е решил да удари семейството ти. Просто ми се иска да можеше да си спомниш какво те е довело в земите ни.

— На мен ми се иска много повече, отколкото на теб — каза Дърмот, — тъй като с всеки изминал ден съм по-убеден, че отговорите са някъде там.