Хана Хауъл
Шотландски младоженец (18)

Осемнадесета глава

На лицето на Нанти се бе настанило толкова мрачно изражение, че щом го видя, сърцето на Илса се разтуптя разтревожено. Дърмот бе заминал преди седмица. Предостатъчно време да стигне до Дъбхайдленд, да се забърка в някаква каша и да изпратят някой в Клакхтром да донесе лошата вест. Тя бавно се изправи от билковата леха, над която се трудеше, казвайки си, че трябва да бъде спокойна, и че със сигурност се тревожи за нищо. Това успокои малко неочакваното треперене на тялото й.

— Случило ли се е нещо? — попита тя Нанти, когато той спря пред нея.

— Не съм сигурен — отвърна той. — Едно момче току-що дойде в Клакхтром, за да ми каже, че то и баща му са открили тялото на младо момиче, хвърлено край пътя.

— О, боже, мислиш ли, че е прислужницата, която изчезна?

— Не мога да съм сигурен, но кой друг да е? Никой не е съобщавал за липсващ човек.

— Да, не са съобщавали. Значи трябва да отидеш до там и да разбереш.

— Очаква се да те пазя, Илса. — Той вдигна ръка, спирайки протеста й. — Няма да мога да го направя, ако не съм близо до теб всеки час и всеки ден. По дяволите, дори не съм излизал от крепостта за малко забавление. Затова със сигурност няма да го направя и сега. Ако това е липсващата прислужница и ако е била убита, това променя много от заключенията, които си бяхме направили след опита да те отровят.

— Разбира се. — Тя обви ръка около неговата. — Убийството й може да означава, че не тя се е опитала да ме отрови. Може да значи, че горкото момиче е отведено там и убито, само за да си помислим, че изчезването й означава, че е виновна. Колко тъжно.

Нанти прокара ръка през косата си.

— Илса, това е много повече от тъжно. Това ще значи, че този, който те е отровил, е още зад тези стени. И още по-лошо е, че той е решил с лека ръка да убие едно младо невинно момиче, само за да прикрие следите си.

Илса го хвана за ръката и го задърпа извън градината.

— Тогава ще е най-добре да разбереш какво се е случило, нали?

— Обещах на Дърмот и на братята ти, че ще се грижа за теб.

— И го правиш. Трябва да знаем дали това е прислужницата и дали е загинала случайно, докато е бягала заради престъплението си, или е станала жертва на нечия смъртоносна игра. Така също се грижиш за мен. Това ще ни покаже дали убиеца е все още сред нас и е много важно.

Нанти се засмя леко, когато видя, че са стигнали до конюшнята.

— И няма как да ти възразя, тъй като току-що изрече на глас това, което мислех и аз. И все пак, по дяволите, Илса, ако това значи, че убиеца все още е наоколо…

— Тя или той е бил тук през цялото време. И успя да ме отрови, докато Дърмот и братята ми ти помагаха да ме наглеждаш. Не мисля, че ще е от огромно значение, ако те няма няколко часа. Опасността пак ще е в крепостта. Не забравяй, че и жените са тук, за да ме пазят.

— Мога да оставя тук младия Том…

— Не, вземи го със себе си. Имаш нужда някой да ти пази гърба. Ако случилото се в пещерата не е инцидент, това значи, че на врага ни му липсват задръжки и би наранил всеки, изпречил се на пътя му. А вече може да му липсва и търпението. Кой знае кога може да реши, че ти си пречка пред целта му. Вземи Том!

— Ще се върна възможно най-бързо — обеща той и отиде да търси младежа.

Илса се усмихна, насочвайки се към крепостта, за да се почисти от пръста, с която бе покрита след работата в градината. Нанти наистина се стараеше да е сигурен, че нищо няма да се случи на нея или на децата, докато Дърмот не е тук. Мъжът имаше силно развито чувство за отговорност. Мисълта за това беше успокояваща, макар той да можеше да бъде много дразнещ понякога.

Тя въздъхна и влезе в спалнята си. Инстинктите й казваха, че прислужницата е била само пионка. Имайки предвид кога бе изчезнала, можеше и да не се разбере как е умряла. Това би превърнало потенциалното убийство в едно успешно убийство, давайки възможност на истинския убиец времето, от което се нуждаеше. А това би било много неприятно, помисли си Илса.

Докато подсушаваше лицето си, младата жена се премести към прозореца, за да погледне към вече подобряващата се градина. От тук се забелязваше добре напредъка й. Освен това можеше да види Джорди. Мъжът се огледа няколко пъти, преди да мине около високите зидове, които ограждаха градината. Тъй като никой не би могъл да прескочи стените, за да влезе, Илса веднага стана подозрителна. Тя затаи дъх, виждайки, че Джорди отиде в единия край на стената и просто изчезна.

Като вдигна полите си, Илса се затича, слезе по стълбите и влетя в градината колкото можеше по-бързо. Едва когато стигна до ъгъла, видя как Джорди е успял да се измъкне. Скрита зад голямо ябълково дърво имаше малка вратичка в стената. Беше стара, с прелестни инкрустации, но също така бе смъртоносно слаба точка в защитата на крепостта. Чудеше се как Дърмот не я е забелязал, или ако я е видял, защо е оставена да съществува.

Илса си пое дълбоко дъх, отвори вратата и се озова пред каменна стена. Отне й момент да забележи, че леко се изкривява настрани и е там, за да скрие съществуването на малката врата. Веднъж щом стигна до края й тя погледна предпазливо, търсейки Джорди. Той тъкмо изчезваше зад хълма, на който бе построен Клакхтром.

Дузина мисли се блъскаха в ума й. Трябваше да намери някой, който да дойде с нея и да проследят Джорди. Сигурно той бе предателят. Това значеше, че мъжът сигурно е опасен. Ако той отиваше да се срещне с човека, който опитваше да убие Дърмот, то значи и двамата бяха опасни. Ако не побързаше, щеше да изгуби следите му, и каквито и отговори да се криеха зад излизането му, щяха да бъдат изгубени.

Вдигайки полите си, Илса хукна след него. Щом стигнеше до далечната страна на хълма, той нямаше да гледа дали някой го следи. Независимо от това Илса се постара да не влиза в полезрението му, но се чудеше дали поведението му е знак на арогантност или на глупост. Когато той стигна до малък заслон и изведе едно пони, тя изруга. Макар конят да беше трудно подвижен с толкова огромен мъж на гърба си, щеше да й се наложи да тича бързо, за да го догони.

Джорди се огледа отново, след което яхна понито и потегли. Илса изчака само миг преди да хукне след него. Вече тъкмо мислеше, че е време да се откаже от преследването, когато той спря пред малка колиба. Отвън имаше красива черна кобила и Илса се подпря на едно дърво, за да си поеме дъх, знаейки, че с който и да се среща Джорди, има доста пари. Такъв кон не може да е собственост на някой бедняк.

Мъжът почука на вратата, тя се отвори и се появи жена с наметало. Когато Джорди сграбчи жената, целуна я и я избута назад в колибата, Илса изруга. Беше се надявала да открие предателя. Само за да е сигурна, че всичко е така, както изглежда, Илса седна и се облегна на едно дебело дърво, наблюдавайки колибата. Никой не влезе, нито излезе цял час, преди Джорди да се появи.

Жената отново бе с тежкото си наметало, което Илса намери за странно. Отпътуването на мъжа не беше много емоционално. Никакви целувки, никакво погледи през рамо и никакво докосване. Или любовниците се бяха уговорили така, или любовта им изстиваше. Джорди потегли обратно към Клакхтром, а след като гледа известно време след него, жената се върна в колибата и затръшна вратата. Докато Илса поемаше бавно по дългия път към дома, се опитваше да се убеди, че стореното не бе загуба на време. Беше открила врата, която е сериозна заплаха за сигурността на крепостта. Надяваше се Нанти да има повече успех от нея.

* * *

Нанти повдигна края на одеялото и запуши с другата си ръка носа си, опитвайки се да не се изложи, като повърне. Прислужницата очевидно беше умряла скоро след като изчезна. Плиткият гроб явно не бе достатъчен да я защити от мършоядите, били те малки или големи. Беше невъзможно да се разбере от какво е умряла. По-внимателен оглед можеше да го покаже, но Нанти не бе сигурен, че стомахът му ще издържи.

— Това ли е момичето, което търсехте? — попита бащата на момчето, което бе дошло в Клакхтром, за да ги извика тук.

— Да — отвърна Нанти. — Косата и роклята съвпадат с тези на момичето, което издирвам. Освен това й липсва третия пръст на дясната ръка от неприятен инцидент в детството.

— Можем да увием горкото момиче в одеяло, да я качим на каруцата и да я погребем, разбира се, ако няма роднини, които да се погрижат.

— Не, няма роднини, Дънкън. Скоро ще направим това, което предложи. Първо трябва да огледам дали има някакви знаци от какво е умряла. — Той направи гримаса и понечи да коленичи до тялото, когато мъжът го хвана за ръката и го издърпа отново на крака.

— Аз ще го направя, момче — каза Дънкан.

— Не, мой дълг е… — започна Нанти.

— Но по цвета на лицето ти личи, че няма да направиш повече от това да си изповръщаш червата върху тялото на горкото момиче. Аз имам силен стомах и почти нямам обоняние. Какво търсиш? — попита той, коленичейки до тялото.

— Някакъв знак, че не е умряла от естествена смърт, че не просто е паднала или нещо такова.

— О, веднага видях знака ти, гърлото й е прерязано.

— Сигурен ли си?

— Напълно сигурен. Голям, дълбок разрез от ухо до ухо. Горкото момиче. Който и да е държал ножа, има силни ръце. Не е нужно толкова жесток удар, за да се пререже тънкото й вратле. — Дънкън се изправи и изтупа дрехите си. — Това ли диреше?

— Да — въздъхна Нанти. — Иска ми се да не го бях откривал, но точно това търсех.

— Знаеш ли кой е убил горкото момиче?

— Боя се, че не, но смятам да разбера. Брат ми, леърдът, също.

Нанти успя да запази контрол достатъчно дълго, че да помогне на Дънкън и Том да качат тялото на каруцата. После всички поеха към църквата. Младият мъж се почувства по-малко засрамен от слабия си стомах, като видя, че и отец Гауди има същия проблем. След като погребаха прислужницата, Нанти последва свещеника в малката му стаичка в задната част на каменната църква.

— Мислех, че сте привикнали да виждате смърт — каза той, гледайки как отецът отпива голяма глътка вино.

— Смърт от болест, от възраст, от инцидент, и от обесване, два пъти. Бил съм благословен с мир почти през целия си живот. Виждал съм дори няколко пъти смърт след битка. Но убийство на младо момиче? Не, не съм ставал свидетел на такова нещо — потръпна той. — Освен това повечето тела, които виждам са… е… пресни.

— Да, това беше доста неприятно.

— Това има нещо общо с проблемите на брат ти, нали?

— Така мисля. Това е младата прислужница, която изчезна в деня, в който отровиха Илса. Или е била отведена и убита, за да помислим, че изчезването й показва вина, или някой я е убил, за да й попречи да говори. Все пак и в двата случая целта е да ни отклонят от пътя. Не съм много добър в това. Покажи ми враг, който да стои пред мен с меч в ръка и ще знам какво да правя. Но това? Спъвам се на всяка крачка. — Той поклати глава. — Кълна се, ако някой ден открия кой го е сторил, бих го убил дори само заради проблемите, които ни причини.

— Или нея.

— Да, разбира се. Макар, че не жена е отговорна за това. За това поне съм сигурен. Както каза Дънкън, ръката, направила разреза, е била доста силна. — Той допи виното си и се изправи. — Най-добре е вече да се връщам в крепостта.

— Да, не бива да оставяш дамата сама и незащитена за прекалено дълго време, а и слънцето вече залязва. Скоро ще се стъмни — каза отец Гауди и изпрати Нанти пред църквата.

— Е, не бих казал, че е незащитена, с нея са Гай, Гленда, Джени и Фрейза.

— Но всичките са жени.

Нанти се ухили.

— Да, така е. А две от тях са само момичета. Но се грижат добре за Илса. Не това ме тревожи, тъй като знам, че те ще я опазят толкова добре, колкото всеки мъж.

— А какво те тормози?

— Жената на брат ми е много добра в това да не стои там, където й е казано.

* * *

Илса се промъкна отново в крепостта и въздъхна облекчено. Да се върне обратно в Клакхтром не се оказа толкова лесно, колкото очакваше. Мъжете на защитните стени гледаха района много внимателно, както и трябваше. И тъй като тя не искаше да бъде заловена сама навън, трябваше да внимава изключително много. Нямаше да е особено приятно да слуша още една лекция от Нанти.

Веднага щом влезе в градината, нещо привлече вниманието й. Тя се наведе и вдигна малък дървен кон от земята до един от розовите храсти. Беше една от любимите играчки на Алис, направена й от Том. Момиченцето не ходеше никъде без нея. Илса я пъхна в малката чантичка, която носеше на кръста си и забърза към къщата. Можеше дъщеря й да е изпуснала играчката и да не е забелязала, че липсва, но Илса не бе особено убедена в това.

Влезе в детската стая, усмихна се на Фрейза и Гленда, и се огледа наоколо. Одо, Аулай, Айви, Грегор и Иуърд бяха тук и си играеха тихичко с играчките си. Близнаците, Алис и Гай липсваха. Илса си каза, че това не е нищо необичайно и седна на стола близо до двете жени. Докосвайки малката чанта на кръста си, където бе прибрала играчката на Алис, тя почувства ледена тръпка.

— Къде беше? — попита я Фрейза, мръщейки й се. — Гай те търси навсякъде.

— Защо? Да не се е случило нещо с близнаците? — попита Илса решавайки да не й казва какво бе открила. Тя щеше да я поучава също като Нанти, ако разбереше какво е направила.

— Не. Искаше да изведе близнаците в градината. Взе прислужницата Луси да й помогне. Алис отиде с тях. Гай се надяваше, че ще си там.

— Фрейза, аз идвам от градината, не ги видях никъде?

— Би трябвало да си ги срещнала по пътя насам.

— Но не съм. — Илса скочи на крака и хукна към вратата.

Фрейза тръгна след нея.

— Одо, наглеждай останалите — нареди тя, щом Гленда я последва.

Илса не изчака двете по-възрастни жени, а се затича към градината. Не се изненада, че те бяха само на няколко крачки след нея. Без да говорят, започнаха да претърсват мястото, макар Илса да не бе сигурна какво точно търсят.

— Насам — извика Гленда.

Фрейза и Илса веднага се озоваха до нея. Жената бе зад билковата градина, наведена над нещо на земята. Илса изписка, когато видя завързаната, бореща се Гай. Тя падна на колене до нея, докато Гленда я развърза и махна кърпата на устата й. Фрейза махна въжетата от глезените и китките й.

— Гай, къде са близнаците? А Алис? — попита Илса, опитвайки се да се прибори със страха, който бе стегнал вътрешностите й на възел.

— Няма ги — изплака Гай. — Те ги взеха.

— Те? Кои са те?

— Прислужницата, с която бях, и Джорди.

Илса едва не изплака ужасена. Беше толкова близо до него, можеше да го спре. Вместо това тя просто го следеше, мислейки, че има любовна среща. Сега Илса осъзна, че е станала свидетел на последните им уговорки да отвлекат децата й. Наложи й се да поеме няколко дълбоки глътки въздух, преди да проговори отново.

— Гай, искам да ми кажеш точно какво се случи! — настоя Илса, хващайки ръцете на приятелката си, докато Фрейза постави своите около крехките рамене на Гай.

— Помислих, че ще е добре да изведа за малко децата навън. Търсих те, но не те открих никъде. Къде беше? — попита Гай.

— Ще ти кажа след това. Твоята информация е по-важна.

— Сега като се замисля, беше много странно, но Луси изведнъж се появи. Започна да говори, че трябва да отведем децата в градината, и как старата й майка казвала, че слънцето е добро за малките деца. И тъй като планирах така или иначе да ги изведа, не ми трябваше много убеждаване.

— Да, много удобно — промърмори Гленда.

Илса кимна.

— Боя се, че да. Не й се е наложило да измами Гай, за да отиде с нея. Луси сигурно е помислила, че е голяма късметлийка. Продължавай!

— Взехме бебетата — каза Гай, — Алис също поиска да дойде и аз разбира се й позволих. За миг си помислих, че Луси не е доволна от това, но тогава тя се усмихна и реших, че ми се е сторило. Не бяхме дълго време в градините, когато ме сграбчиха отзад.

Знаейки какъв страх е изпитала в този момент Гай, Илса не бе изненадана, когато приятелката й потръпна. Фрейза стегна ръката си около раменете на Гай, прегръщайки леко момичето.

Гай пое няколко дълбоки глътки въздух, преди да продължи.

— Луси стоеше много близко до Алис, бързо завърза малката и й запуши устата. Мъжът, който ме нападна, беше маскиран, но знаех кой е. Разпознах гласа и телосложението му, белега на устата му, ръцете му. Джорди има големи, силни ръце с големи пръсти и малки снопчета косми по тях. Сигурна съм, че беше той.

Гай или имаше доста набито око, или внимателно бе изучавала всички в Клакхтром.

— Те нараниха ли… нараниха ли децата, Гай?

— Не. Джорди каза, че трябва да отидеш в една малка колиба — тя извади парче хартия от пазвата си — и ти остави карта. Иска да си там до час, преди да залезе слънцето. Ако не се появиш, ще убие близнаците и малката Алис. Каза, че ще убие всеки, който дойде с теб.

Поглеждайки картата, Илса изруга.

— Знам къде е колибата. Бях днес там — тя кимна, виждайки шокираното изражение на трите жени. — Видях Джорди в градината от прозореца на спалнята си. Той мина през стената, просто изчезна.

— И този път направи същото. Постоянно се обръщах, за да видя него или Луси. Отидоха до старото ябълково дърво и изчезнаха. Не можах да видя къде и как.

— Има малка врата зад него. Последвах Джорди. Има скрито пони в един навес наблизо. Отиде до колибата, където го чакаше една жена. Тъй като я целуна и изчезна вътре за час, реших, че това е любовна среща. Сега знам, че не е било така. Бях толкова близо. Можех да направя нещо, за да предотвратя това.

— Какво да направиш? Да хукнеш към колибата и да го убиеш с камата за хранене ли? — попита Гленда.

Илса примигна, чувайки острия тон на Гленда, след това осъзна истината зад думите й. Дори да бе осъзнала, че мъжът и жената не са любовници, в онзи момент нямаше какво да направи. Беше сама и невъоръжена. Докато се върне в Клакхтром, децата вече са били отвлечени. Можеше да се прибере по-бързо, но след като нямаше идея, че децата й са в опасност, нямаше смисъл да се изтощава, за да догони Джорди обратно до Клакхтром.

— С коя жена се е срещнал? — попита Фрейза.

— Така и не я видях — отвърна Илса. — Посрещна го на входа, но беше добре покрита с наметало, с качулка, прикриваща лицето й. Беше по същия начин, когато Джорди си замина.

— Което значи, че не иска да рискува някой да я види, и явно е добре позната от всички в Клакхтром.

— Много скоро ще разбра коя е кучката — каза Илса, изправи се и помогна на Гай да стане на крака.

— Не мислиш да отидеш сама, нали? — попита Фрейза.

— Това искат от мен — каза Илса. — Ако направя нещо друго, рискувам децата ми да пострадат. Не мога да рискувам.

— Илса, те те искат мъртва.

— Знам, но какъв избор имам? Близнаците са толкова малки, че не могат да направят повече от това да плачат, докато човек не го заболи глава, а Алис е малко момиченце на три годинки. Безпомощни са. Могат да бъдат убити по-лесно и от новородено агне. Трябва да отида.

— Сигурна съм, че мъжете ще знаят как да те последват, без някой да ги види.

— Вероятно, но аз видях колибата, Фрейза. Построена е на открита поляна, няма камъни или дървета, зад които да се скрият. Може да успеят да спасят едно или две от децата, но съм сигурна, че преди да стигнат, ще убият поне едно, ако не и всичките. — Тя кимна, когато жените изругаха.

— Това ще им извоюва лесна победа — каза Гленда.

— Но не толкова голяма, колкото си мислят — каза Илса. — Въпреки опита да скрие лицето си, Джорди беше разпознат. Открихме предателя. И още по-добре, той не знае, че е разкрит. Чрез него Дърмот ще може да открие врага си.

— Преди или след като те погребе? — сопна й се Фрейза.

— Аз не съм новородено агънце, Фрейза — каза Илса и тръгна към крепостта, за да вземе някои неща, преди да тръгне към колибата. — Няма да ме убият толкова лесно. Мисля, че жената не е голяма заплаха — продължи, докато другите жени я следваха. — Не е направила нищо от това сама. Винаги наема мъже. Трябва да се тревожа за Джорди.

— Знам какво имаше предвид, казвайки, че нямаш избор, но няма ли да спреш за миг и да помислиш? — попита Гленда.

— Нямам миг — отвърна Илса.

Всички жени я последваха до спалнята й. Можеше да ги чуе как се съветват една друга, докато взимаше три кинжала и ги скриваше внимателно в дрехите си. Освен това прибра вързопче със силни билки в чантата на кръста си. Ако й се удадеше възможност да ги използва, можеше за кратко да заслепи врага.

— Илса, това не ни харесва — каза Фрейза.

— Нямам избор — повтори тя. — Знаете, че трябва да го направя. Когато Нанти се върне, не мога да ви спра да му кажете, но ви моля да помислите внимателно. Ако той се върне, преди да съм стигнала дотам, и тръгне след мен, всичко ще е загубено. Вместо възможността да погребете мен, ще се изправим пред гробовете на децата ми.

— Наистина ли мислиш да се биеш с тези хора?

— Израснах обградена от братята и братовчедите ми. Не съм някое сладко, нежно момиче. Може да съм дребна и кльощава, но съм много зла и опасна. С повече късмет, то да, мога да победя тези прасета. Всичко зависи от това как държат децата. Ако има опрян нож в гърлото на някое от тях, ще се поколебая дали да действам.

— Може би само един мъж… — започна Гай, докато с Фрейза и Гленда последваха Илса обратно в градината.

— Веднъж щом стигна там и решат, че съм се подчинила на заповедите им, мисля, че има шанс някой да се доближи до колибата, без да го видят. Мога да направя така, че да задържа погледите им към себе си. Не ми казвайте какво мислите да правите! — добави бързо, когато Фрейза отвори уста да каже нещо. — Не искам да знам. Иначе докато отивам, ще мисля само за плана ви и как може да се объркат нещата. Веднъж щом се озова в колибата, ще гледам да насоча вниманието на всички към себе си. Поне това мога да направя. — Тя спря пред вратата и целуна всяка от трите си приятелки. — Запомнете, кажете на Нанти за тази врата и за Джорди.

— И за Луси — каза Гай, — тя е другият предател.

— Не мисля, че трябва да се тревожим за Луси.

Фрейза се намръщи, когато Илса се измъкна през скритата врата, и се обърна към другите две жени.

— Това не ми харесва. Разбирам, че тя няма избор, но въобще не ми хареса.

— Да — съгласи се Гленда. — Трябва да има начин мъжете да помогнат. И все пак, ако им кажем, те няма да се вслушат в думите ни, че има голям риск. Едва ли ще успеем да ги спрем, и вместо да помогнем на Илса и децата, може да ги убием.

Гай изведнъж изруга.

— Не мисля, че е от значение. Илса не ни върна картата.

— Направила го е нарочно — каза Фрейза и въздъхна, когато влязоха в детската стая. — Може да кажем на всички какво се е случило, но няма да успеем да помогнем така или иначе, тъй като не можем да им обясним къде е колибата. — Тя се намръщи, когато се доближи към децата до камината. — Къде е Одо?

— Отиде в гардероба — каза Айви.

Начинът, по който момиченцето не можеше да я погледне, подсказа на Фрейза, че детето я лъже.

— Айви, попитах къде е Одо?

— Той отиде, за да провери какво се случва в градината — отвърна детето.

— Не го видях.

— Той беше там. После вие си отидохте, но не и той. Одо оглеждаше градината и когато се върнахте, той се скри. Не го видяхме отново, докато мама не замина и вие не се върнахте тук. Той тръгна след нея.

— Момчето я е проследило — каза Гленда, клатейки глава.

— Ще взема Джени и тръгваме след него.

— Не, не трябва!

— Момчето може да проследи как бълха скача от легло на легло. Ще успее да намери пътя обратно. А ако го видят, съмнявам се, че Джорди, ще го сметне за заплаха. — Фрейза поклати глава. — Няма да го видят. Но няколко жени, тичащи наоколо, за да го търсят, ще се забележат отдалече. Не, оставете момчето!

— Сигурна ли си, Фрейза? Той е само на пет.

— Почти на шест. Да тича из земите сам не е безопасно, знам го. Но той има вродени умения. Вярно, че е опасно за него, но може да ни помогне да спасим Илса и децата. Вече го направи веднъж.

— Да, така е. И се моля да е толкова добър, колкото смяташ, за да може да го направи отново. После ще има да обясняваме на Илса как сме позволили едно от безценните й деца да излезе навън само.

Фрейза направи гримаса.

— И да го обясним достатъчно бързо, че да успокоим първоначалната й реакция.

— И каква ще е тя? — попита Гленда.

— Боя се, че ще е жажда за кръв.

— О, боже.