Хана Хауъл
Шотландски младоженец (13)

Тринадесета глава

— Колко неприятен начин за прекарване на сутринта — промърмори Дърмот, сядайки начело на масата в голямата зала и отпивайки глътка ейл.

— Обесването винаги е такова — каза Сигимор и нанесе тънък слой мед върху хляба си.

Дърмот не виждаше и следа от неудобство в Сигимор. Нанти и Тейт изглеждаха бледи. На Дърмот му бе нужна цялата му сила, за да не повърне пред портите на крепостта. Той реши, че Сигимор е доста корав, също като брат му Конър. Спомняйки си, че мъжът бе станал леърд на дванадесет години, и е трябвало да поеме отговорност за хората в клана и семейството си, той предположи, че се очаква да бъде твърд.

Сигимор, Тейт и Нанти, заедно с няколко от мъжете в Клакхтром бяха намерили нападателите, които се опитаха да го убият, два дни след атаката. Когато се бяха опитали да избягат, двама от тях бяха убити, а другите двама заключени в тъмницата, чакаха още два дни, докато Дърмот се възстанови достатъчно, за да реши съдбата им. Макар че мъжете нямаха много полезна информация, която да споделят, те си признаха, че именно те са го нападнали в Мюлейдън. Мъжът, който ги бе наел, онзи, който Дърмот си спомняше да казва, че леърдът е с лице в калта, бил винаги маскиран.

След като бе научил всичко, което имаха да кажат, той заповяда да бъдат обесени. Дърмот въздъхна и отпи още една глътка от ейла си. Знаеше, че нямаше друг избор. Мъжете се бяха опитали да го убият два пъти. Те не се интересуваха кой е и защо някой го иска мъртъв, интересуваха се само от парите. Хора като тях със сигурност имаха кръвта на други жертви по ръцете си. Освен това нямаше да се откажат от този свой занаят, само защото са били хванати веднъж и не са били наказани за действията си. Дърмот знаеше, че бе взел правилното решение, че като леърд има достатъчно власт, за да упражнява закона, но много по-лесно би му било, ако ги бе убил с меч в битка.

— Нямаше друг избор — каза Сигимор. — Бяха готови да те убият, само за да получат малко монети за ейл и курви.

Фактът, че Сигимор бе усетил несигурността му, подразни Дърмот.

— Знам го. Със сигурност щях да изглеждам като слаб глупак, ако ги бях пуснал просто така. И все пак това е ужасна смърт за един мъж. Не мисля, че сме бесили някого в Дайхладах.

— Там е мирно, нали?

— Не, разбира се, че не. Имаме врагове, но те умират от меча или кинжалите ни. Освен това между нашия клан и клановете Гауди и Далглеш има примирие. Предполагам, че след годините на разрушения, хората бяха прекалено заети, докато се опитваха да оцелеят, за да имат време да нарушат закона. Освен това през онези години нямахме нищо, което да си заслужава да бъде откраднато.

— Е, ръцете ти са вече окървавени. Моите се омърсиха, когато бях на двадесет и една. Трябваше да обеся един от собствените си братовчеди.

— Господи, какво е направил?

— Достатъчно, че да го обеся дузина пъти. Момчето не беше наред. Имаше нещо студено в него, но аз го игнорирах прекалено дълго. Обичаше да изнасилва. Опитах да го прогоня, но той пак се връщаше в земите ни, макар известно време да не бях наясно с това. Той решил, че изнасилването не е достатъчно. Пак го бе направил, но след това бе убил горкото момиче. Беше убил четири момичета, и се канеше да убие пето, когато го заловихме. Смъртта на тези момичета цял живот ще тежи на съвестта ми, тъй като в началото го прогоних по грешните подбуди. Не можех да понеса мисълта да обеся роднина. Тази моя слабост му позволи да изпрати в гроба четири момичета и уверявам те, смъртта им не е била лека. Когато най-после го хванах, не се поколебах нито за миг.

Въпреки ужасяващата история, Дърмот почти се усмихна. Току-що Сигимор му бе дал урок. Дърмот не се и съмняваше, че има дузина подобни истории, всичките истински и всичките показващи какъв е моралът му. Имайки предвид, че са почти на една и съща възраст, Дърмот предположи, че би трябвало да е подразнен, но не беше. Беше напълно възможно да започне да харесва братята на Илса. Тих глас в ума му му каза да бъде внимателен, но май започваше да губи способността да го слуша. Колкото повече опознаваше тези мъже и от това, което си спомняше за тях от преди година, все повече се убеждаваше, че те нямат участие в заговорите за смъртта му. Проблемът бе, че нямаше други заподозрени. Освен това все още не можеше да си спомни всичко, което се бе случило между него и Илса.

— Не бива да се тревожиш, че тази лудост е в кръвта ни — каза Сигимор. — От тогава наблюдаваме внимателно всяко момче в рода ни, и няма признаци за нещо подобно. Майка му бе различна от майките на останалите, затова решихме, че това е дошло от нейния род. Веднъж тя опита да убие ковача.

— Също и леля Елизабет — каза Тейт. — Преследвала я през селото, възнамерявайки да отсече главата й с брадва.

— Да, така беше. Удави се, като опита да нападне горкия братовчед Дейвид.

— Удавила се е? — попита Дърмот, любопитен как ли се е случило.

— Да — отвърна Сигимор. — Тичаше след него с нож в ръка и той скочи в езерото, за да се спаси от нея. Тя го последва. Той можеше да плува. Тя не.

Дърмот се зачуди как можеше да говори за такива случаи с тон, който можеше да определи единствено като развеселен.

— Да, със сигурност е взел лудостта от майка си. — Той въздъхна и веселието му се стопи. — От всичко, което научихме досега, едно е ясно. Наистина имам враг. Мъж, който крие лицето си и плаща на други, за да ме убият. Освен това невинаги идва, за да гледа или да е сигурен, че нещата са свършени както трябва.

— Все още ли не можеш да си спомниш защо си бил в Дъбхайдленд?

— Не, това е все още в сенките. Но след като част от паметта ми вече се върна, мога да предполагам, че и останалата скоро ще я последва. Вероятно съм намерил някаква улика, или съм имал подозрение, за да отида там. Това е нещо, което едва ли съм споделил с някой. Боя се, че съм имал нещо на ум и просто съм действал.

— И не си взел никой от мъжете си със себе си. Откъде може да ти е дошло нещо на ум?

— Не знам. Но без съмнение ще си спомня и това. Върнах си част от спомените само преди четири дни, и смятам, че това, което е останало, скоро също ще се освободи от ума ми. Възстановяването ми е започнало и със сигурност ще продължи.

Сигимор кимна.

— В това има смисъл. Тейт, Нанти и аз ще отидем в Дъбхайдленд, за да разберем дали някой е открил нещо, което да ни е от полза. Ще останем тук още седмица. Ако си спомниш още, може да ни спестиш разкарването до там. Вече започна да ми писва от тази игра.

Дърмот изведнъж се напрегна.

— Мисля, че четох дневниците на жена си. Споменът не е много ясен, но щом се появява сега, все още забулен в сенки, след като останалите са толкова ясни, може би там има някаква улика. Господи, не искам да ги чета отново. — Вдигна ръка, за да спре думите на Сигимор. — Трябва! Знам го.

— Толкова ли са зле? — попита Нанти.

— Не са никак приятно четиво — отвърна Дърмот. — Сигурно е добре, че не ги открих, след като бях преживял няколко инцидента, защото тогава сигурно щях да посегна на живота си. Въпреки че знам, че може да съдържат важна информация, едва се сдържам да не ги хвърля в огъня — каза той и се изправи. — Мисля, че ще е най-добре да започна още сега. Обесването явно ме е постави в подходящото настроение. — Излезе от залата и се насочи към кабинета си, където държеше дневниците.

— Тейт? — каза Сигимор веднага щом Дърмот излезе.

— Да? — Тейт погледна брат си, преди да насочи вниманието си към това да разстеле тънък слой мед върху хляба си.

— Ако някога се загледам по жена като лейди Анабел, ти позволявам да ме пребиеш, за да ми налееш акъл в главата.

— С удоволствие.

* * *

Дърмот простена, срина се на стола си и потърка с ръка лицето си. Почти през целия ден изучаваше дневниците на Анабел, спирайки само ако нещо много важно изискваше вниманието му. Макар да не искаше да го прави, веднага след вечеря той отново се зае с това изпитание. Сега единственото, което чувстваше, бе отвращение. Отвращение към Анабел, отвращение от това колко е бил заслепен от красотата й, за да се ожени за нея. И по-лошото бе, че започваше да вярва, че се е подложил на това страдание за нищо, тъй като не бе открил никаква следа.

Беше осъзнал някои неща за предишната си жена, които не бе забелязал, когато за пръв път чете дневниците, вероятно защото тогава умът и сърцето му бяха обзети от силен гняв. Анабел е мразела мъжете. Смятала ги е за жалки, патетични животни, които лесно могат да бъдат въртени около пръста й, стига да ги държи за слабините. Начинът, по който тя описваше всичките си сексуални похождения, караше нещата да изглеждат така, сякаш е водила битка, от която тя е излизала победител. По някакъв начин тя не пишеше като жена. Написаното звучеше като изказано от най-лошите, закоравели прелъстители, като мъжете, които използваха жените, намираха удоволствие от голямата бройка свои завоевания, които са вкарали в леглото си.

Причината да отиде в Дъбхайдленд, или поне в онзи район, бе някъде тук. Дърмот не можеше да се отърси от това предчувствие, въпреки че припомнянето на грозните факти му бе докарало главоболие. Анабел, за която се бе оженил, е била просто химера, измислена от ума му, замъглен от красотата й и опиянен от похотта. Презрението, с което се отнасяше към него, веднага щом игричките й излязоха наяве, тя бе чувствала и към останалите мъже, с които е била. Не го бе познавала, така както той не бе познавал нея.

Леко почукване на вратата привлече вниманието му. Очите му се разшириха, когато Илса прекрачи прага. През четирите дни, откакто бе чула жестоката му забележка към Нанти, я бе виждал много рядко. Дърмот знаеше, че трябва да й се извини за думите си, и все пак се колебаеше. Спомняше си по-голямата част от времето, което бяха прекарали заедно преди година, но все още се боеше да й се довери, както го бе направил тогава. Нападението в Мюлейдън го бе сварило неподготвен, а сега, когато прочете отново дневниците на Анабел, отново си припомни, че преценката му невинаги е била правилна.

Докато Илса се приближаваше към него, той знаеше, че е готов да приеме една част от връзката им без въпроси и колебания, и това бе страстта, която споделяха. Сега, след като и двамата се бяха възстановили след преживяното на скалите, той я искаше обратно в обятията си. И след като именно Илса го бе потърсила, сигурно и тя бе готова да се върне в леглото му. Беше му липсвала, а и след като прочете черните, жлъчни думи на Анабел, Дърмот осъзна, че повече от всякога има нужда от чистата и откровена страст на Илса.

— Какво те накара да стоиш тук цял ден и дори през нощта? — попита тя, заставайки до него.

— Дневниците на предишната ми съпруга — отвърна той. — Не мога да се отърва от чувството, че нещо, което съм прочел тук, ме е накарало да отида в Дъбхайдленд или някъде в околността.

— Все още не можеш да си спомниш причината, така ли?

— Не. Този спомен все още не се е върнал. Тук е, сигурен съм, просто не мога да го достигна. — Той забеляза как тя бавно пребледнява, докато четеше отворения на бюрото му дневник. — Не би искала да четеш тази мръсотия — каза той и затвори книгата.

Илса погледна Дърмот, избутвайки шока от това, което бе прочела току-що.

— Нищо ли не откри?

Той поклати глава, обви ръце около кръста й и я дръпна в скута си.

— Нищо.

— Искаш ли да ти ги прочета на глас?

— Не са лесно четиво, Илса, и са пълни с много повече мръсотия от това, което вече прочете.

— Без съмнение, но вярвам, че бих могла да ги издържа. Не съм познавала Анабел, само съм чувала за нея. Не съм била наранявана от нея, затова мога да прочета дневниците й, без да чувствам болка, гняв или някаква друга емоция. Да, подозирам, че ще бъда шокирана, но ще го преживея. Освен това съм жена и мога да видя нещо, което не би било забелязано от мъж.

— Думите се четат по един и същ начин от мъже и жени.

— Да, но значението им е различно, и всеки, който чете думите, разбира нещо различно. Повярвай ми, като ти казвам, че една жена може да напише или каже нещо, което за един мъж ще значи едно, но за жена ще е напълно различно. Разбира се, ако не искаш да ги чета…

— Не, прочети ги. Права си. Може да има някакви странни писания, които не съм уловил, а и все още не си спомням какво съм видял предишния път. Надявам се ти да откриеш отговора.

— Това ли са всичките?

— Не, има още, но те са от предишните години. Жената е похарчила малко състояние, за да си води точен списък на всичко, което е вършила. — Целуна ухото й, и почувствал как потръпна, едва не се усмихна.

— Тях прочете ли ги? — Тя се облегна на него и простена тихо от удоволствие, когато той захапа леко ухото й.

— Да, когато ги намерих първия път, но имам чувството, че отговорът, който търся ще е в последните, тези по време на брака ни.

— Може би, но дали не е по-добре да прегледаме и първите, тъй като е възможно нещо написано в тях да е събудило любопитството ти.

Дърмот изруга тихо, изправи я на крака и отиде да вземе дневниците от сандъка, в който ги бе прибрал. Замисли се дали да не ги прочете и да потърси отговора. Така щеше да спести на Илса истината за Анабел, но поклати глава, признавайки, че тя е права. Може би жена, която никога не е срещала първата му съпруга, ще прочете дневниците безпристрастно. Той ги остави върху другите и вдигна цялата купчина, поглеждайки към Илса.

— Затова ли ме потърси? — попита той, надявайки се отговора да е „не“.

— Не, дойдох да ти кажа, че реших да се върна в спалнята си.

Тя звучеше като мъченица и Дърмот едва не се засмя.

— Нашата спалня. Много добре, там ти е мястото — каза той и се обърна, излизайки от стаята. — Изгаси свещите и огъня, преди да излезеш.

Прииска й се той да не бе взимал дневниците, защото имаше желанието да го замери с няколко от тях. Илса въздъхна и започна да изпълнява нарежданията му. След като се криеше от него няколко дни, тя имаше доста време, през което да се поучава. Дърмот започваше да си спомня общото им минало. Той все още бе предпазлив. След като си дадоха обетите, имаше две покушения над живота му, и умът му не можеше да приеме това, което сърцето му вече знаеше. Тази несигурност никога нямаше да изчезне, ако го отбягваше. Той си бе спомнил, че са били любовници и са си разменили клетви, и сега от нея зависеше да му напомни защо се бе случило всичко това. Нямаше как да е сигурна дали я обича, но знаеше, че го бе направила щастлив, беше почувствал спокойствие до нея. Щеше да й е невъзможно да го постигне, ако стои далеч от него.

Мъжът й бе пълен с противоречия, помисли си тя и тръгна към спалнята им. Държеше я на разстояние, но очевидно я искаше в леглото си. Чудеше се дали не е заплаха за него и все пак я притискаше до себе си нощем и я приемаше за майка на децата си. Беше подозрителен към братята й и все пак им позволяваше да останат в Клакхтром, както и да търсят врага му. Отваряйки вратата на спалнята им, Илса се зачуди дали Дърмот знае колко е объркан, но щом влезе, забрави всичките си мисли.

Той се беше излегнал на леглото, облечен единствено с широка усмивка. Тя можеше да забележи изчезващите синини и вече зарастващите малки рани по тялото му. Освен това отлично виждаше изправеното доказателство, че е напълно готов за нея. Илса затвори вратата и тръгна към леглото.

— Впечатляващо — промърмори тя.

— Благодаря ти, скъпа. — Намръщи се, когато тя се отдалечи. — Къде отиваш?

— Да не би да очакваш да разкъсам дрехите си, обхваната от похот? — попита го тя, скривайки се зад паравана, за да може най-после да се предаде пред желанието да се ухили широко.

— Би било много добре.

— За теб, без съмнение, но аз харесвам роклята си. Пък и така или иначе не ми показваш нещо, което вече не съм виждала.

Тя отчаяно се опитваше да заглуши кикота си, когато той изгрухтя заради очевидното й пренебрежение към чара му. В усмивката му, която бе видяла, щом влезе в стаята, Илса разпозна предишния Дърмот. Това я караше да се чувства по-уверена в решението си. Сега можеше и да има само леко загатване за мъжа, когото обичаше, бегло завръщане на радостта, която познаваше, но бе сигурна, че ще има още такива моменти. Малко по малко, Дърмот ще се превърне отново в мъжа, за който се омъжи преди година.

Илса побърза да се съблече и измие. Тя среса косата си и облече красива ленена синя нощница. Начинът, по който я гледаше Дърмот, когато се запъти към леглото, й показа, че е бил заблуден от думите й.

— Много е хубава — промърмори Дърмот. — Има само едно нещо, което ще я направи още по-привлекателна.

— О? И какво е то?

— Да я видя как се свлича на земята.

Предизвикателният му поглед й показваше, че не вярва тя да го направи. Илса се поколеба за миг, тъй като все още не се бе отърсила от срамежливостта, но се постара да я потисне. Това щеше да е първата им нощ заедно, след като той си бе върнал паметта. Беше идеалният момент да бъде смела, и усмихвайки му се сияйно, Илса бавно съблече нощницата си. Много внимателно повдигна ръце и дрехата се свлече на пода.

— Ето. Мислиш ли, че така е по-добре? — попита тя, забелязвайки, че той не гледа към плата в краката й.

— О, да! — Дърмот посегна към нея и изруга леко, когато тя избегна ръцете му. — Сега пък къде отиваш?

— Със сигурност не до голямата зала, за да взема вино. Реших, че ще е добре да изгася огъня.

— Добре е така. По-добре се върни тук и изгаси моя огън.

Илса тръгна към леглото, качи се на него и започна да пълзи на ръце и колене към Дърмот.

— Значи тук има огън, който трябва да бъде потушен, така ли? — Стигна до краката му и се премести бавно над тях, целувайки и галейки всеки сантиметър с ръце, устни и език.

— О, да, и се разгорява по-силно с всяка изминала минута.

Дърмот се зачуди дали тя осъзнава колко е изкусителна. Начинът, по който се качи на леглото, всяко движение на силното й фино тяло разпалваше все повече желанието му и бе истинско удоволствие да я наблюдава. Изражението на лицето й, изкушаващата извивка на устните й, горещината в погледа й само подклаждаха страстта му. Дългата й коса меко се стелеше около тялото й. Тя го очароваше и макар да знаеше, че това би трябвало да го разтревожи, то не се случи. Вместо това се изтегна на леглото, наслаждавайки се на докосването на малките й ръце, горещината на устните и езика й, на нежната ласка, с която косата й галеше бедрата му.

Тялото му потръпна от удоволствие, когато сладкият й език премина по мъжествеността му. Щом горещината на устата й го обгърна, той се повдигна на един лакът, а с другата си ръка отмести косата от лицето й, за да може да вижда как му доставя удоволствие. Въпреки отчаяните му опити да задържи контрола си, за да може по-дълго да се наслаждава на сладкото мъчение, той изпита отчаяна нужда да се потопи в нея. Затова седна, хвана я под мишниците и я настани върху себе си. Макар да не бе направил нищо, за да я подготви, усети влагата й, щом проникна в нея. Простена доволно от откритието, че се е възбудила толкова, само докато му доставяше удоволствие. Тя се раздвижи върху него с естествено умение. Беше толкова прекрасно, че той потръпна и се отдаде напълно на страстта помежду им.

Илса първа се съвзе от замайването и веднага се почувства засрамена. Завръщайки се от сладката омая, в която я бе запратил Дърмот, тя осъзна, че да лежи върху него, обгърната от ръцете му, не бе толкова странно чувство. Това, което я направи несигурна, бе начинът, по който се бе държала. Толкова порочно поведение може би не бе най-добрият начин да спечели доверието на мъжа си, особено след всичко, което бе преживял с Анабел. Тя се отдръпна от него, погледна лицето му и забеляза, че се е намръщил.

— Справяме се много добре с това — промърмори той.

Понякога, помисли си Илса, не беше приятно, когато се окажеш прав за нещо.

— С какво? С движението ли?

— Знаеш какво имам предвид.

— Да, боя се, че знам. — Наведе се, взе нощницата от пода и я нахлузи през главата си. — Искаш да знаеш с колко мъже съм правила това. Няма как просто да се сетя да направя това, което ти беше правил с мен. О, не. Това би било прекалено лесно. Със сигурност има нещо повече. Вероятно е някаква голяма измама, с която да постигна пъклените си планове. — Стана от леглото и отиде зад паравана. — Само да галя, целувам, ближа и да те поемам в устата си. Докато не започнеш да крещиш от болка или да кървиш, всичко ще е наред.

Дърмот потисна смеха си. Илса бе толкова ядосана, че не осъзнаваше и половината от нещата, които казваше, в противен случай щеше да се шокира от самата себе си. Сега тя само си мърмореше. Дърмот предположи, че е добре, че не осъзнава това, което казва, защото вероятно щеше да се обиди или разсмее. Имаше право да е ядосана, тъй като забележката му бе нелюбезна и неоправдана, но бе истинска наслада да я слуша, когато е ядосана. Цялото му веселие се изпари, когато тя излезе иззад паравана и се насочи към вратата.

— Къде отиваш? — попита той и усети, че му писва да задава този въпрос.

— В стаята в другия край на коридора — каза тя. — Няма да остана тук…

Тя изписка тихо, когато Дърмот изведнъж се озова до нея. Той я вдигна и я отнесе обратно в леглото. Преди да успее да възрази, той я притисна към себе си и зави и двама им със завивката.

— Тук ти е мястото — каза той, нагласяйки я в прегръдките си, докато малкото й дупе не се оказа притиснато в слабините му.

— Ти си много объркващ мъж — каза тя. — В един момент ме прегръщаш, а в следващия сякаш ми зашлевяваш плесница.

— Ако ти се объркваш, представи си как се чувствам аз през цялото време.

Илса премигна, осъзнавайки истината в думите му. Дърмот бе достатъчно умен, за да знае, че понякога се държи странно, че е противоречив в чувствата, думите и действията си. Големите празноти в паметта му го караха да се чувства изгубен и несигурен. Подозираше, че завръщането на част от спомените и факта, че не са пълни, нито пък свързани, не правеше нещата по-лесни. Това не оправдаваше грубите му думи, но подозираше, че откритото признание на Дърмот, че е объркан, можеше да сме сметне за извинение.

— Да не би да се опитваш да спечелиш симпатията ми? — попита тя.

— Това ще те накара ли да си свалиш нощницата?

— Не. Щом не мога да се оттегля и да се цупя, значи ще задържа нощницата си.

— Справедливо. — Дърмот я целуна по главата и реши да не спори. Илса спеше дълбоко. Той просто щеше да я изчака да заспи, преди да свали нощницата й.

* * *

— Отрова?

Маргарет погледна мъжа.

— Да, отрова.

— Какво да правя с нея?

Тя едва успя да преглътне желанието да му каже да я изпие и да се изнесе от малката колиба, но опита да се успокои. Погледът й се насочи към малкото легло, където допреди малко бе обслужвала простака. Спомена за неравната повърхност на матрака и грубите вълнени одеяла я караха да изпитва болка. Искаше да си тръгне, да се върне в дома на братовчед си и да отмие спомена за мъжа от тялото си. Поемайки си няколко пъти дъх, за да се успокои и да обуздае гнева си, тя отново го погледана.

— Сложи я в храната или питието й.

— Аз не й сервирам.

— Изчакай, докато се занимава с нещо в продължение на няколко часа, след това й занеси вино или дори нещо за ядене. Кажи й, че съпругът й го изпраща.

— Може да се получи така. Но защо нея? Мислех, че искаш той да умре.

— Така е, но не се получава, както е очевидно, нали? Може би, ако още една от съпругите му умре, ще го обесят за убийство. Няма да е толкова задоволително, но ще свърши работа. Ако ли не, той отново ще остане вдовец и ще мога да се омъжа за него. Тогава сама ще се погрижа за всичко, както смятах да направя, преди червенокосата уличница да се появи.

— Не съм сигурен, че ще можете. Паметта му започна да се връща.

— Тогава гледай да успееш, за да мога отново да се приближа до леърда. Не искаме да се върне отново в Мюлейдън, нали? Ако си възвърне всичките спомени, двамата с теб ще имаме много проблеми.