Хана Хауъл
Шотландски младоженец (10)

Десета глава

Тъжно, ето какво беше, помисли си Илса, подпирайки се на възглавницата, докато гледаше как Дърмот се мие и облича. Тя вдигна чаршафите до гърдите си и едва се сдържа да не въздъхне. Беше истинско удоволствие да го наблюдава, да вижда грациозните му движения и да изучава мускулите под гладката му кожа. Беше благодарна, че ползваше паравана единствено, за да се облекчи. Тъжното бе твърдото доказателство, че въпреки всичките си отчаяни усилия, не бе успяла да защити сърцето си, а Дърмот от друга страна сякаш бе обвил неговото с най-добрата испанска стомана.

Имаше само една много тънка нишка на надежда. Мразеше се, задето се вкопчваше в нея, но просто не можеше по друг начин. От инцидента преди две седмици Дърмот бе спрял да гледа на нея като на заплаха. Извън спалнята не бе сърдечен, и все пак не се отнасяше ледено и дистанцирано, както преди. Някои инцидентни изказвания й показваха, че все още не вярва, че са си разменили обети, но вече все повече и повече й показваше, че я приема за своя съпруга. И още по-важното бе, че той се държеше така, сякаш вярваше, че близнаците са негови синове.

Тя се постара да не изглежда изненадана, когато той спря пред леглото и не я целуна леко, преди да си тръгне, както обикновено, а застана пред нея с ръце на кръста си и й се намръщи. Беше очевидно, че се кани да говори с нея. Илса се молеше да не наруши примирието им. Сутрин езикът й не бе особено остър, със сигурност не достатъчно, за да се защити ефективно, ако той започне да я залива с подозренията, които държи заключени в това бронирано сърце.

— Смятам днес да взема с мен Одо и Аулай — каза й.

— Къде? — попита тя, едва успявайки да се сдържи да не му заповяда да й даде подробно обяснение. Одо и Аулай бяха негови деца, синовете му, и той имаше всяко право да ги води, където пожелае.

— Ще яздим през земите ми — той сви рамене. — Да нагледаме добитъка, да инспектираме полетата и да говорим с хората. Одо и Аулай не могат да бъдат мои наследници, но въпреки това са ми синове и част от клана.

— Да, така е, но безопасно ли е да дойдат?

Дърмот осъзна, че е очаквал тя да се разтревожи. Ето защо бе решил да й сподели намеренията си, нещо, което не би направил с друг. Без значение какво мислеше за нея, беше очевидно, че напълно я приема за майка на децата си. Вероятно щеше да му се наложи да отдели време, за да помисли как пълното й приемане на децата и очевидната й привързаност към тях е в разрез с подозренията, които имаше към нея.

— Няма да сме само тримата — отвърна той. — С нас ще има още половин дузина мъже. От много време не съм обикалял земите. — Целуна я леко и тръгна към вратата. — Ще бъдат добре пазени.

Илса се отпусна на възглавниците и се намръщи към вратата, когато той излезе. Не беше сигурна какво трябва да мисли. Дърмот се бе посъветвал с нея относно децата, нещо, което никога преди не бе правил. Дали това значеше, че я приема за майка на децата си, или би се посъветвал и с Фрейза, ако не бе женен за нея? Това бе един от онези пъзели, които вероятно щяха да я побъркат, докато ги реши.

Тя стана от леглото и отиде да се измие и облече. По кожата й все още имаше бледи синини от камъните, но като цяло бе добре. Том също се бе възстановил бързо. От инцидента насам всичко бе спокойно, затова тя си каза, че не бива да се тревожи за Дърмот, Одо и Аулай. Всъщност, всичко бе толкова спокойно, че тя се изкушаваше да излезе от Клакхтром, но бе успяла да устои.

— Добро утро — извика Гай откъм вратата, — донесох ти нещо за закуска.

— Много добре. Влизай — промърмори Илса и приглади роклята си, докато излизаше иззад паравана.

— О, тази рокля е много хубава, Илса. — Гай затвори вратата и остави подноса, който носеше, върху сандъка пред камината. — Тъмнозеленият цвят ти отива.

— Една от роклите на лейди Анабел. — Младата жена прокара ръка по плата, удивена от мекотата й. — Фрейза преправи тази за мен. Не съм сигурна, че искам да мисля колко от парите на Дърмот са похарчени за нея. Изглежда жената е имала различна рокля за всеки ден от месеца.

— По-скоро за два месеца. Всичките в богати цветове. И от най-добрия плат. Човек може да си помисли, че са били правени за кралица. — Гай седна до сандъка, където бе оставила храната. — Ела, седни да ти сплета косата.

— Гардеробът й показва колко е била суетна, според мен — каза Илса, като седна и намаза мед върху овесената си питка, за да стане сладка. — Част от мен може да разбере нуждата да притежава толкова красиви неща. Обаче Нанти каза, че едва не е довела Дърмот до просешка тояга, затруднявайки го да се грижи за земите и хората си. Това е непростимо.

Гай среса нежно дългата коса на Илса.

— Е, сега Негово Благородие може да се погрижи за земите и кесията си. Жената е оставила толкова много рокли и други дрехи след себе си, че може да не купуваш нищо с години.

— О, боже, това ме кара да се чувствам виновна, задето купих хубавия син плат.

— Глупости. Заслужаваш това малко удоволствие. Няколко плата няма да са голям проблем за мъжа ти. Ти заслужаваш това, тъй като му спестяваш много пари.

— Как това, че купувам платове, спестява пари на Дърмот?

— Ти ще използваш добре дрехите на лейди Анабел. Много други жени биха отказали. Много малко са тези, които дори биха докоснали вещите на мъртвата съпруга на мъжа си.

— Вероятно от суеверие.

— Може би. Или може би втората съпруга се страхува, че няма да изглежда толкова добре в дрехите, колкото първата съпруга… Престани да гледаш така.

Потискайки неочакваното желание да свали роклята, Илса каза:

— Не ми виждаш лицето. Откъде знаеш как гледам.

— Познавам те добре, Илса. Често съм те чувала да се наричаш прекалено червенокоса, прекалено дребна и прекалено слаба. Е, не си нито едно от тези неща. Изглеждаш прелестно с тази рокля и да не си и помислила да я съблечеш.

— Нагло момиче — въздъхна Илса. — От всичко, което чух, Анабел е била много красива жена. Имайки предвид къде и колко трябваше да преправим тази рокля, за да ми стане, Анабел е имала тяло, което е карало мъжете да изплезват език до пода, а очите им да се извъртат в орбитите си.

— Да, много приятна картинка — промърмори Гай и се засмя леко.

— Звучи като припадък.

— Похотлив припадък. Анабел очевидно е привличала така мъжете. Можела е да накара един мъж да предаде леърда си, рискувайки така живота си. Аз не мога да го направя, никога не бих могла и никога няма да го направя.

— И никога не би поискала да го направиш. Съпругът ти идва в леглото ти всяка нощ, нали? Подозирам, че прави нещо повече от това да те гали по хубавата главица и да ляга да спи. Той е единственият мъж, който има значение, единственият, чийто език искаш да пада до пода, щом те види, и единственият, на който да му се извъртят очите, колкото и непривлекателно да изглежда това.

Илса се засмя.

— Да, така е.

— Ето, вече изглеждаш спретнато. — Гай седна на стола от другата страна на сандъка и си взе от питките. — Подозирам, че всяко момиче иска да е толкова красиво, че някой мъж да рискува живота и състоянието си заради нея. Но не съм сигурна, че лейди Анабел е била такава. Е, била е красива, но не мисля, че се е чувствала щастлива, като прелъстява мъжете. Може би е привличала мъжете с вида си, но смятам, че мъжете са искали да я опитомят — Гай поклати глава, — или може би тя е била долна курва, а мъжете са били достатъчно глупави да мислят със слабините си.

— Това е много вероятно — провлече Илса и се засмя. — Е, не знам какво е привличало мъжете към лейди Анабел и подозирам, че за всеки е било индивидуално. Може да се страхувам, че не съм толкова красива като нея, но нищо повече. Единственото, което е оставила след себе си, е гняв, болка и мъка. Сигурна съм, че Дърмот вече не обича жената. Просто се боя, че тя го е направила неспособен отново да изпитва любов.

— Не, не мисля. Ако беше така и всички чувства в него бяха мъртви, той нямаше толкова зорко да пази сърцето си, не мислиш ли?

— Това каза и Джилиан.

— И е вярно, сигурна съм в това. Да, предишната му жена го е оставила изпълнен с горчилка и недоверие, но мисля, че в момента той ги държи пред себе си като щит. И омекне ли веднъж към теб, ще го стори отново.

— Надявам се да си права, Гай — най-после се усмихна тя. — Изглежда доста си мислила над това.

— Е, все пак искам да си щастлива, нали така? Освен това имам нужда да наблюдавам как мъжете и жените се държат един с друг. Това ми помага да вярвам, че това, което ми се случи, няма нищо общо с отношенията между мъжете и жените, така мога да попреча на болката да ме победи. — Тя се изчерви. — Предполагам, че онези копелета са почувствали някаква похот, но тя не е била към мен. Биха направили същото с всяко момиче, което им падне в ръцете. Просто са искали да вкарат похотта си в женско тяло, мислейки, че така ще станат големи, силни, могъщи и мъжествени. Аз просто съм се оказало първото нещастно момиче, изпречило се на пътя им. Бавно, гледайки останалите, успях да разбера това.

— Много се радвам, Гай. Ти ще продължиш да се лекуваш, знам го. Прекалено силно момиче си, за да позволиш на онези мъже да изтръгнат духа и щастието ти. — Тя вдигна ръка, спирайки Гай, която се канеше да отговори. — Ти имаш бъдеще. След като си забелязала толкова много неща, забележи и още нещо. Никой не те отбягва, а всеки предполага какво те е сполетяло. Един добър мъж, такъв, с който би могла да изградиш бъдещето си, никога не би те съдил за това, което си преживяла.

Гай кимна.

— Всеки ден вярвам в това все повече и повече. Скоро и сърцето ми ще го разбере, и мисля, че мога да видя тази истина в братята, в братовчедите ти и в мъжете в Клакхтром. — Тя най-после се усмихна. — И ми помага да се науча как да използвам кинжала, който ми даде Илаяс.

— Веднага щом закусим и нагледам децата, ще ти преподам още един урок. Най-добре е да се възползваме от факта, че Одо и Аулай няма да са тук, за да ни молят да научим и тях. — Тя се намръщи. — Надявам се всичко да бъде наред.

— Разбира се, че ще бъде. Те са с баща си. Мисля, че е много хубаво, че сър Дърмот започна да се интересува от тях.

Така беше и Илса си помисли, че докато се върнат, ще е успяла да превъзмогне завистта, която изпитваше.

* * *

— Кой живее в тази колиба, татко? — попита Одо, надничайки в празното котле, висящо над огъня.

— В момента никой — отвърна Дърмот. — Възрастната двойка, която живееше тук, умря преди няколко години.

И все пак малката колиба изглеждаше забележително чиста, помисли си Дърмот и се огледа наоколо. Бе го завладяло някакво странно чувство, карайки го да спре и да разгледа мястото. Не бе необичайно някой да се нанесе в празна къща, но не виждаше никакви знаци, че тук наистина живее човек. Нямаше дрехи, храна, нито миризма на готвено или огън. Но на леглото имаше чист матрак и няколко сгънати одеяла на пода до леглото.

Място за срещи, реши той и се усмихна. В това имаше смисъл и обясняваше защо е чисто, но нямаше знак, че някой живее тук. Сигурно двойка любовници са открили празната къща и са решили, че е идеално място за срещи. Започна да се оглежда за някаква следа кой може да използва колибата му. Тъкмо започваше да мисли, че си губи времето, когато забеляза нещо между дървения крак на леглото и стената. Легна по корем на пода и се усмихна, когато Одо и Аулай направиха същото.

Дърмот тъкмо взимаше това, което приличаше на някакво съобщение, когато чу груб глас да казва.

— Я виж ти, красивото лице на леърда завряно в прахта.

Ледена тръпка премина през Дърмот. Беше отново в Мюлейдън, проснат в калта, прекалено потрошен и окървавен, за да помръдне. Потрепна, когато тялото му си спомни крака, обут в ботуш, който се заби в него отстрани, чупейки няколко ребра. За момент, уловен в кошмара, Дърмот можеше да почувства вкуса на страха, заседнал в гърлото му. По цялото му тяло изби пот, докато чакаше следващия удар.

— Татко! Лошо ли ти е?

Чу детския глас на Одо и почувства как четири малки ръчички дърпат дрехите му, изтръгвайки го от мрачните му спомени. Измъкна се иззад леглото, прибра бележката в джоба на жилетката си и се опита да се усмихне на синовете си. Те изглеждаха притеснени, което го трогна, и той се зачуди колко ли дълго е останал в хватката на спомените.

— Добре съм, момчета — каза той, като се изправи. — Прилоша ми само за миг.

Дърмот се огледа из колибата, търсейки собственика на гласа, който му въздейства толкова силно, но видя само Джорди. Мъжът стоеше на вратата на колибата, а яките му мускулести ръце бяха скръстени на широките му гърди. Дали бе чул гласа само в главата си или безобидните думи на Джорди бяха повикали спомена? Дърмот помисли, че някой от нападателите е казал нещо подобно и по тази причина думите на Джорди имаха толкова силен ефект върху него.

— Какво правеше там отдолу? — попита той и се отмести от вратата, за да могат Дърмот и децата да излязат навън.

— Помислих, че има нещо, но нямаше — отвърна Дърмот, не желаейки да каже какво е открил, докато не се убеди, че никой няма да пострада от написаното вътре. — Ще трябва да намеря нови наематели за тази колиба. Загуба е да стои празна, земите около нея да буренясват, а нивите да стоят необработени. Ти познаваш хората наоколо, Джорди, може би ще успееш да намериш някой, който ще иска да се установи тук.

— Да, милорд, ще разпитам.

В гласа на мъжа се долавяше странна нотка, което накара Дърмот да се намръщи, гледайки след него. Дали не бе той този, който използваше колибата? Дърмот устоя на желанието веднага да разгледа бележката, която намери. Вместо това насочи вниманието си към синовете си и се зае да ги качи на конете. Аулай седеше пред Том, а Одо пред Дърмот, и двамата не спираха с въпросите и наблюденията си, докато Дърмот водеше мъжете обратно към крепостта.

Студ все още вледеняваше кръвта му и Дърмот се опитваше да се пребори с него. Осъзна, че не е сънувал кошмари, откакто се ожени за Илса. Очевидно малкото й топло тяло, което се притискаше към него всяка нощ, държеше кошмарите надалеч. Това бе странно, тъй като тя не бе особено голяма защита, ако бъде нападнат. Реши, че е така, просто защото не е сам. Бил е напълно сам, когато са го нападнали в онази нощ, и явно това чувство се е задържало в него.

Също така бе възможно паметта му да се опитва да се върне. Това обясняваше защо изживява кошмарите си на дневна светлина, докато е буден. Това вероятно обясняваше защо думите на Джорди му подействаха по такъв начин. Дърмот се надяваше това да е истината, тъй като бе сигурен, че това, от което се нуждае, е заключено в паметта му. Дори малка следа би била от полза, за да му подскаже кой е врагът му.

В мига, в който минаха през портите на Клакхтром, Дърмот се огледа за Илса. Желаеше я и се съмняваше, че ще успее да дочака до падането на нощта. Беше му трудно да го признае, но страстта беше най-доброто лекарство срещу студа вътре в него.

След като остави момчетата при Фрейза, Дърмот се изми в стаята до кухнята и тръгна да търси Илса. Беше доволен, че я намира на първото място, където я бе потърсил. И тъй като това място бе спалнята им, бе още по-доволен.

Илса се усмихна на Дърмот, виждайки го да влиза, но после леко се намръщи, когато той затвори и заключи вратата след себе си.

— Нещо нередно ли има?

Тя остави настрани възглавничката, която шиеше, и се изправи, отивайки към него.

— Още една възглавница? — попита той, усмихвайки се.

— В крепостта има много твърди столове. Одо и Аулай добре ли са?

— Изморени и прашни, но иначе много добре. — Той прокара пръст надолу по ръката й доволен, когато тя потръпна от докосването му. — Роклята е много хубава. Цветът ти отива.

Нима й правеше комплимент, запита се Илса и го погледна подозрително. От шестте седмици, откакто бяха съпрузи, Дърмот рядко й правеше комплимент, и то само когато правеха любов. Не можеше да повярва, че той смята да я отведе в леглото, тъй като бе ранен следобед, но това обясняваше защо Дърмот заключи вратата. Освен това обясняваше защо е без връхна дреха.

— Благодаря ти — промърмори тя и осъзна, че косата му е влажна. — Къпал си се.

— Да, миришех доста на пот и коне. — Той бавно я придърпа в обятията си и се усмихна на смръщения й поглед. — Не исках да обидя носа ти.

Целуна я по върха на носа, след това по шията точно под ухото. Тя простена тихо и се вкопчи в ризата му. Той проследи деликатната извивка на ухото й с език и я почувства как трепери. Тук беше топлината, от която имаше нужда. Макар да го тревожеше, че има нужда от нея, беше спокоен от факта, че тя не осъзнава слабостта му.

— Едва рано след обед е — възрази тя, но не намери воля да се отдръпне от него.

Тъй като протестът й бе много слаб, Дърмот го игнорира. Той я целуна, опитвайки се да сдържи страстта си, докато развързваше роклята й. В мига, в който дрехата се свлече на пода, той я вдигна на ръце и я отнесе до леглото. Илса изглеждаше красиво изчервена и леко замаяна, но Дърмот не й даде време да се освободи от мъглата на страстта. Въпреки че шест седмици бяха споделяли леглото си всяка нощ, Илса все още бе много срамежлива. По тази причина нямаше намерение да й даде време да осъзнае, че е полугола в леглото с него, докато през прозореца влиза ярка слънчева светлина.

Илса гледаше как Дърмот съблича дрехите си с такава бързина, че тя бе поласкана от нетърпението му. Обожаваше да гледа голото му тяло, а то изглеждаше още по-добре на дневна светлина. Тя се намръщи, изплъзнала се от замайването, което причини целувката му, и погледна към прозореца. Точно когато болезнено осъзнаваше колко е светло в стаята, Дърмот се настани върху нея, отвличайки вниманието й.

Целувките му прогониха всичките й тревоги за дневната светлина. В мига, в който започна да смъква долната й риза, тя бе толкова пламнала от желание и нетърпелива да го почувства, че му помогна да я съблече. Илса се вкопчи в нея, докато той продължаваше да я обсипва с горещите си целувки и ласката на езика си. Едва когато напълно свали всичките й дрехи, тя пак осъзна колко е светло в стаята. Когато се наведе към нея и остана така загледан в тялото й, Илса почувства, че се изчервява до пръстите на краката си.

— О, не — каза тя и сложи ръце на слабините си.

— О, да — заяви й той, хвана ръцете й и ги прикова върху леглото.

Тя потръпна от срам, когато съпругът й целуна поотделно двете й бедра, преди да докосне с устни онази част от нея, която го желаеше безумно. Само след миг срамът бе пометен от изгаряща нужда. Илса освободи ръцете си и ги вплете в гъстата му коса, отваряйки се за интимната целувка. Опитва всеки трик, за който се сетеше, за да успокои страстта си, дори пробва да брои отзад напред, за да може да спре удоволствието, надигащо се в нея, но това бе изгубена битка. Усещайки, че освобождението й наближава, тя започна да дърпа косата му, искайки и той да се присъедини към нея. Дърмот я целуна, вкара език в устата й и в същия миг съедини телата им.

Илса усети как трепери. Целуна го така, сякаш цял живот бе жадувала да усети вкуса му. Обви ръце и крака около него, за да го задържи до себе си, и да го притисне по-дълбоко в тялото си. Движенията му станаха по-мощни и бързи, тръпките на тялото му само подклаждаха страстта й. Когато той извика името й и изпълни тялото й с горещото си семе, Илса усети, че достига до върха още веднъж. Трепереща тя се вкопчи в него, когато Дърмот се отпусна върху нея.

Без да е сигурна колко време е лежала така, заситена и отпусната, Илса се огледа из стаята. Отново погледна слънчевата светлина, влизаща през прозореца. Гледката на Дърмот, отпуснат върху нея, бе доста приятна, но тогава си спомни какво бяха правили току-що и едва не простена. След това нещо привлече погледа й към краката й, които все още бяха обвити около него.

— Господи, все още съм обута с чорапите си — промърмори тя.

Дърмот легна настрани и я огледа, усмихвайки се на изчервяването й.

— Изглеждаш много изкусителна.

Илса простена и се завъртя настрани с гръб към Дърмот. Видя долната си риза на пода до леглото и побърза да я облече. Тя тъкмо завърза дрехата, когато се обърна и видя, че той вече се облича. Илса се подготви за бързото му излизане, тъй като вече бе получил каквото искаше и вероятно щеше да излезе, но той остана на мястото си, мръщейки се към лист хартия. Тя се качи на леглото и застана на колене до него.

— Какво е това? — попита го тя.

Дърмот се поколеба за минута, след което въздъхна. Вече бе видяла съобщението, което бе намерил в колибата и нямаше смисъл да се опитва да го скрие. В момента нямаше как да измисли правдоподобна лъжа. Истината бе, че вече не вярваше, че се е опитала да го убие. Напомни си, че това не означава, че е била честна за всичко останало, но ако го искаше мъртъв, имаше много възможности да го убие, откакто бе в Клакхтром. Както и братята й, помисли си той и прогони тази мисъл. Някой те иска мъртъв, Дърмот, напомни си той за хиляден път, и Камерън са едни от главните заподозрени. Да каже на Илса за съобщението нямаше да промени нищо. Нямаше да докаже вината или невинността й, нито по някакъв начин би я накарало да промени плана си.

— Това беше в една от колибите в западната част на земите ми — каза той — Къщата трябваше да е празна и мръсна, да притежава всички знаци, че е изоставена от няколко години. Но не беше така. Реших, че може да е място за срещи на любовници и намерих това. Беше паднало до крака на леглото в близост до стената — той й подаде бележката. — Стената очевидно е пропускала влага. Бележката е станала почти нечетлива.

— Да, така е — каза тя, загледана в написаното. — Писала го е жена.

— Как може да си сигурна, като е толкова нечетливо.

— Някои думи се виждат достатъчно добре. Почеркът е такъв, какъвто би използвала жена, сигурна съм. Освен това бележката не е много стара. Макар че е влажна и размазана, по хартията няма белези, че е стара, а мастилото е все още тъмно. — Тя се намръщи леко. — Мисля, че е любовно писмо. Личи си по начина, по който започва и свършва писмото с обич, няма име, а само „Обичам те“. Мога да различа и други думи, „срещни се с мен“, „трябва да поговорим“ и „отнема прекалено дълго време“. И доверие, макар, че това „губя търпение“ малко ме обърква.

Дърмот кимна и прибра бележката в малка кутия на масата до леглото.

— Надявах се да разбера кой използва колибата, но ако не друго, то мястото има нужда от нови наематели. — Той стана, избра си чист елек и го облече. — Не е хубаво една къща да стои празна и земите да пустеят.

— Може би трябва да потърсиш млада двойка, която скоро ще се венчае и след това ще трябва да живеят с родителите на единия. Или съпрузи, които живеят при роднините си. Със сигурност биха били щастливи и благодарни на тази възможност.

— И благодарността ще ги накара да са лоялни към леърда си.

— Без никакво съмнение.

Дърмот я целуна и тръгна към вратата.

— Много добра идея, съпруго.

Илса се загледа във вратата. Това със сигурност беше комплимент, а Дърмот не бе възбуден и в похотливо настроение, когато го каза. Въпреки, че се поколеба за момент, той бе споделил с нея какво е открил. Илса усети, че в нея се надига голяма надежда за бъдещето им, и бе убедена, че този път ще й е много по-трудно да я задуши.