Хана Хауъл
Шотландски младоженец (8)

Осма глава

Джилиан подаде Финли на Илса, след като бе прегърнала и целунала момченцето, после направи същото и с Кирнак, преди да го върне на Гай. Илса бе малко изненадана колко болезнено се бе оказало сбогуването. Познаваше Джилиан едва от две седмици и все пак чувстваше силна връзка с жената. И то не просто защото бяха омъжени за двама братя и майки на близнаци.

Илса се огледа. Всичко бе готово за отпътуването на Джилиан, Конър и Ангъс. Колкото и да бе странно, Илса се почувства доволна от начина, по който Дърмот се подразни от оставането на Нанти, тъй като той реагира по същия начин, когато му съобщиха, че Сигимор и Тейт няма да тръгнат с братята си. Съпругът й се бунтуваше пред всеки намек, че той или тя имат нужда от защита.

— Предстои ти трудна битка — каза Джилиан, заставайки до Илса. — Иска ми се да можех да остана по-дълго.

— И на мен ми се искаше — каза Илса, — но не заради това. Аз съм единствената, която може да води битката за доверието на Дърмот, единствената, която може да го накара да ми вярва.

— Не се ли бориш за сърцето и любовта му?

— Преди тях трябва да дойде доверието, особено при Дърмот. Докато не почувства, че може да ми се довери, че ще защитавам сърцето му, сякаш е Светият Граал. — Тя се усмихна, щом Джилиан се засмя. — Лейди Анабел е оставила прекалено много рани след себе си.

— Да, така е. Тя бе злобна, дори ненавистна. Истината е, че въпреки държанието си на курва, мисля, че тя мразеше мъжете.

— В това има смисъл. Все пак дори най-големият, зъл и силен мъж може да бъде отслабен от страст, похот, дори любов. Много мъже е направила на глупаци. Тази сила може да замая и поквари човек.

— Е, ти обаче си избрала добра стратегия. Просто продължавай да я следваш.

— Така и възнамерявам, макар че е много трудно да мълча и да не се опитвам да докажа невинността си. Не ме разбирай погрешно, не свеждам глава всеки път, в който ме наклевети или ме обвини в нещо. Има моменти, в които ми се иска да го завържа за някой стол и да му кажа всичко, което му спестявах, дори да го ударя няколко пъти по главата в опит да му налея малко разум и да види моята гледна точка.

Илса се усмихна, когато Джилиан се засмя. Подозираше, че жената знае, че се шегува само наполовина. Да се справи с постоянната предпазливост на Дърмот се бе оказало много по-трудно и мъчително, отколкото бе очаквала, че ще бъде. Сега, когато отново бе с него, като негова съпруга пред църквата и закона, тя си искаше обратно мъжа, в който се бе влюбила. Искаше радостта, която бяха открили преди година, отново да се върне. Въпреки плана и решителността й, Илса осъзна, че й липсва нужното търпение. Постоянно й се налагаше да си припомня поговорката, че хубавите неща се случват на онези, които имат силата да ги дочакат. Но това не й помагаше особено.

— Ще се случи! — каза й Джилиан. — Един мъж не брани толкова отчаяно сърцето си, ако не знае, че има опасност да го изгуби. — Засмя се, когато децата на Дърмот се събраха около нея, за да се сбогуват.

Макар че се бореше с това, в нея се надигна надежда от думите на Джилиан. Илса не можеше да отрече истината в тях. Ако Дърмот не изпитваше към нея нищо повече от мъжко желание, той нямаше да има нужда от всичките си защити. Щеше да спи с нея, когато му е изгодно и да продължи постарому. Вместо това той я избягваше и беше очевидно, че издига стени около себе си винаги, когато тя бе около него.

Децата се оттеглиха, бързайки да наобиколят Фрейза. Джилиан взе Кирнак от Гай, за да може компаньонката й да помогне на детегледачката. Илса се напрегна, когато Дърмот тръгна към тях, тъй като обикновено не я доближаваше, когато близнаците бяха с нея. Намираше липсата му на интерес към синовете им за много дразнеща, но се стараеше да не обръща внимание. Точно когато реши да вземе Кирнак от Джилиан, за да ги остави сами с Дърмот да се сбогуват, малкият Грегор падна и започна да плаче. Момчето отказваше да бъде утешено от Гай, Фрейза или от някой друг, плачейки за майка си. Поне децата я приемаха, помисли си Илса, като пъхна Финли в ръцете на удивения Дърмот и забърза към Грегор.

Дърмот погледна малкото дете в ръцете си. Момченцето също го погледна. Бебето имаше изненадващо гъсти, светлочервени къдрици. Освен това имаше дълбоки сини очи. Същият цвят като неговите, помисли Дърмот, но си каза, че сините очи не са нещо, което се среща рядко. Когато детето му подари беззъба усмивка, Дърмот не се сдържа и също му се усмихна, разрошвайки къдриците му.

— Това е Финли — каза Джилиан. — Той е по-весел от Кирнак, който държа, и има малък белег на ръчичката си, който да показва, че той е първородният. Сигимор има подобен и казва, че в техния род е традиция да маркират така бебетата. В семейство с толкова много двойки близнаци е доказано, че това е добър метод.

— Вярваш, че са мои — каза Дърмот, докато търсеше малкия белег в горната част на ръката на Финли.

— Да. И ти щеше да го разбереш, ако от време на време ги бе поглеждал.

— През това време на годината има много работа. Не мога да се мотая в детската стая.

Той игнорира отвратения поглед, който му хвърли Джилиан и се напрегна, когато Финли хвана кичур от косата му и го лапна. Дърмот бе леко изненадан от силната хватка на детето и упоритостта, изписана на сладкото личице, докато се опитваше да издърпа косата си от устичката му. Правейки гримаса заради олигавената си коса, щом измъкна кичура, Дърмот го отметна през рамо, а очите му се разшириха заради скоростта, с която Финли сграбчи една от връзките на туниката му и я пъхна в устата си.

— Мислиш ли, че е гладен? — попита той ухилената Джилиан.

— Не — каза тя и целуна Кирнак, когато детето вдигна главичка от рамото й, — просто обича да дъвче разни неща. Трябва да бъде наблюдаван много внимателно. Останалите ти деца са много добри в това.

— Останалите ми деца? Признавам, че вече вярвам, че с Илса сме били любовници, но това не значи, че близнаците са мои.

— Имат твоите очи.

И Дърмот мислеше така, но чувствата бяха прекалено упорити, прекалено тревожни, за да ги признае.

— Синьото е често срещан цвят — сви рамене той. — Не мога да съм сигурен, че те са плод на моето семе, както не мога да съм сигурен и за останалите.

— Илса е права. Трябва някой да те удари по главата — сопна му се Джилиан. — Ако продължаваш да се отнасяш така с Илса, в някой момент тя ще забие кинжал в теб и ще го завърти. Пропиляваш всички шансове от брака ви да произлезе нещо добро.

— О? И кое те кара да мислиш, че може да има нещо добро в този брак?

— Това е точно като историята за мъжа, който се доверявал на жената, която не била достойна за доверие, и не се е доверявал на онази, която е достойна. Илса е тук от две седмици и не е заслужила по никакъв начин грубото ти отношение. Знам, че много добре топли леглото ти. Грижи се за дома ти и с всеки изминал ден той става все по-хубав. Защити нещастното ти тяло, когато братята й бяха готови да ти изпотрошат костите заради онези нелепи слухове. Грижи се и за хората в крепостта и земите ти, печелейки доверието и обичта им с всеки изминал ден. Освен това Илса се грижи за децата ти, сякаш са нейни, нещо, което друга жена не би сторила. Давай, стой вкопчен в съмненията и подозренията си, докато един ден се събудиш и осъзнаеш, че те са единственото, което ти е останало, но поне може да се държиш по-учтиво с нея.

Той все още усещаше ужилването от думите на Джилиан и се мъчеше да измисли какво да отговори, когато Илса се върна при тях.

— Ето, вземи си детето! — сопна се той, постави Финли в ръцете й и издърпа връзката на туниката си от устичката на момченцето. — Прекалено съм зает, за да се правя на бавачка.

Илса спокойно се обърна към Джилиан.

— Възразяваш ли да подържиш Финли за секунда?

— Разбира се, че не — отвърна Джилиан, вземайки момченцето, балансирайки без проблем с двете деца, подпрени на хълбоците й.

Дърмот изумен видя как Илса сви ръката си в юмрук и замахна към него. Силата на удара в челюстта му бе толкова изненадваща, че го накара да отстъпи няколко крачки назад. Той изруга, когато се спъна в неравност на земята и падна по задник.

— Благодаря ти, Джилиан! — каза Илса, взе близнаците и ги подпря отстрани на бедрата си, точно както бе направила снаха й. — Лек път и, моля те, прати ми вест, когато се роди детето. — Целуна Джилиан по бузата и се насочи към крепостта.

Докато разтъркваше челюстта си, Дърмот осъзна, че около него се е събрала малка тълпа. Погледна нагоре, за да види братята си, братята на Илса, децата си, Гай, Фрейза и Джилиан, които гледаха надолу към него. Не трябваше да поглежда зад себе си, за да е сигурен, че всички около защитната стена са проточили вратове, за да видят какво се случва. Жените го гледаха с отвращение, децата с любопитство, а мъжете изглеждаха прекалено развеселени. Дърмот се изправи и изтупа дрехите си.

— Каза нещо обидно или просто нещо тъпо? — попита Конър.

— Мислех, че си тръгвате — промърмори Дърмот.

Конър изгрухтя, обви ръце около раменете на Джилиан и я поведе към колата, с която пътуваше.

— Мисля, че си изгубил повече от паметта си след нападението. Явно си изгубил и обноските си.

Дърмот си замълча, тъй като забележката бе заслужена. Той побърза да се сбогува с всички. В мига, в който семейството му отпътува, Гай и Фрейза събраха децата и ги поведоха към крепостта. Сигимор и Тейт се насочиха към конюшните, уверявайки Нанти, че ще доведат коня му. Дърмот се намръщи на брат си, когато Нанти застана пред него със скръстени ръце на гърдите. Всяко веселие се бе изпарило от лицето му и изглеждаше почти толкова отвратен, колкото бяха и жените.

— Къде отивате вие тримата? — попита Дърмот, надявайки се да си спести лекцията, която Нанти със сигурност искаше да му изнесе.

— На лов — отвърна Нанти.

— Имаме достатъчно месо.

— Не такъв лов. Ще търсим този, който стои зад нападението ти, както обещахме. Мислиш, че някой се опитва да те убие и ние смятаме да разберем дали си прав. Разбира се, ако продължиш да се държиш като глупак, бройката на враговете ти бързо ще нарасне — неочаквано се усмихна той. — Дори може да очакваш в скоро време малък остър лакът в слабините си.

Беше очевидно, че брат му е напълно на страната на Камерън, затова Дърмот не сметна за нужно отново да посочи, че и те трябва да са измежду заподозрените.

— Жената има лош темперамент.

— Предполагам, че голяма част от него се е появил в отговор на това, че си посветил живота си да я обиждаш. — Нанти поклати глава. — Идиотизмът ти много скоро може да прогони прекрасната ти жена. Само се моля с Камерън да намерим истинския ти враг, преди да накараш Илса да те намрази.

Дърмот проследи с поглед как Нанти отиде при двамата Камерън и излезе редом с тях от Клакхтром. Болеше да гледа колко добре брат му се разбира с братята на Илса.

Изгаряше от ревност и едновременно с това се чувстваше предаден. Дори Нанти да не бе съгласен с него относно подозренията му към Камерън, можеше поне да обещае да ги наглежда. Неохотно си призна, че му липсва мъжката дружба, на която Нанти в момента се наслаждаваше. Освен редките моменти, в които се виждаше с някои от братята си, осъзна, че е останал напълно сам след злощастния си брак. Анабел го бе изолирала, макар че вероятно не това е било намерението й. Непрестанните й опити да съблазни някой от братята му бяха причинили такова неудобство, че визитите им бяха станали по-редки и много по-къси. Беше предприел няколко пътувания, оставяйки Анабел да го посрамва на воля, но тя никога не оставаше назад, а тръгваше след него и се държеше още по-възмутително. Дърмот знаеше, че се бе превърнал в гневен, огорчен мъж и не бе особено приятна компания. И имайки предвид с колко мъже бе спала Анабел, нямаше много мъже, които да не се чувстват неудобно пред него, неспособни да погледнат мъжа, на който са сложили рога.

Някак си щеше да му се наложи да се отърси от това, реши той и се обърна, само за да се озове лице в лице с Одо. Малкото момченце стоеше с ръце на кръста и му се мръщеше. Едно нещо се бе случило след идването на Илса, помисли си той и скръсти ръце зад гърба си, спокойно срещайки погледа на детето. Децата му вече не бяха невидими и нечути.

— Не мисля, че трябва да си тук сам, момче — каза той.

— Леля Фрейза каза, че мога да дойда, за да говоря с теб — отвърна Одо. — Мама и леля Гай са заети в стаята на мама, а леля Фрейза наглежда всички нас. Останалите сега спят, но аз имах нужда да говоря с теб.

— И какво искаш да ми кажеш?

— Защо накара мама да те удари? Лош ли беше с нея?

Забелязвайки как детето е стиснало малките си юмручета, Дърмот осъзна, че има опасност от мъж, който не го е грижа за децата му, да се превърне във враг. За момент обвини Илса за това, но собственото му чувство за справедливост не му позволи да направи толкова нечестно заключение. Ако за децата му бе толкова лесно да го видят като враг, вината бе единствено негова. За тях бе нищо повече от един непознат, който ги бе оставил на чуждите грижи. Илса, от друга страна, бе станала тяхна майка, и дори той можеше да види, че наистина я е грижа за тях.

— Да не си дошъл да я защитаваш? — попита той.

— Да, тя е моята майка. Никога преди не сме имали майка и ако си зъл с нея, може да реши да си замине.

— Е, заслужих си да ме удари, но понякога възрастните се ядосват един друг. Това не значи, че Илса ще си замине. Искаш тя да остане, нали? — Войнственото изражение изчезна от лицето на Одо и Дърмот реши, че детето е приело обяснението му.

— Да! — отвърна Одо. — Тя е истинска майка. Говори и си играе с нас, и ни разказва истории. — Детето направи гримаса, — и ни целува, много. Не искам да си отиде. Искам да остане — Синът му изпъна гръбче с измъчена физиономия, — дори ако това означава, че ще продължи да ме целува.

На Дърмот му бе нужен момент да потисне порива да се засмее, преди да каже:

— Тя е моя съпруга. Ще остане. — Сложи ръка на рамото на Одо и го обърна към крепостта. — Сега ще те върна при Фрейза. — Намръщи се леко, като хвана детето за ръка и се насочи към крепостта. — Никога ли не си гледал на госпожа Фрейза като на майка?

— Не. Тя казва, че ни е само детегледачка. Но вече ни е леля.

Дърмот кимна, разбирайки, че жената е сметнала за добре да разясни позицията си, тъй като не е била сигурна дали той ще си вземе друга жена. Позволявайки на децата да гледат на нея като на майка лесно би могло да причини неприятности, когато доведеше нова господарка на крепостта. Знаеше, че Маргарет нямаше да я е грижа каква позиция заема Фрейза, нямаше и да я интересува дори, ако Фрейза вземеше децата му и не се върнеше никога повече. Фактът, че бе сигурен, че Маргарет няма да е любяща майка също като Анабел, го доказваше. Тъй като една от причините да иска да се ожени бе да намери майка на децата си, той нямаше ни най-малка представа какво си бе мислел, когато избра Маргарет за своя съпруга.

Илса му се бе натресла, твърдейки, че е направил обещания, за които той не си спомняше, и все пак бе доказала, че е много добра майка за децата му. Съмняваше се, че би могъл да избере по-добра от нея. Илса не го гълча за децата му, или поне не го бе направила пред него, и не си би изляла гнева върху тях. Можеше да го презира за държанието му, което бе довело до раждането им, но се отнасяше с децата така, както се отнасяше и със своите собствени синове. Въпреки всички проблеми между тях двамата, оказваше се, че без да иска, бе намерил едно от нещата, които бе търсил… добра майка за децата си.

Влезе тихо в детската стая и се огледа наоколо, пускайки ръката на Одо. Дори стаята бе леко променена. Фрейза я поддържаше чиста и подредена, много по-удобна от повечето стаи в крепостта, и въпреки това преди бе някак студена. Илса бе оставила отпечатъка си и тук. Не можеше да назове всяка промяна поотделно, с изключение на възглавничките по пейките и няколко гоблена, висящи на стената, но стаята определено бе по-нежна, по-весела и гостоприемна.

Въпреки че си каза да не влиза и че има достатъчно работа за вършене, Дърмот се насочи към близнаците. Бебетата лежаха по гръб на меки легълца до стола на Фрейза и бяха будни, но леко сънени. Едното само погледна към него, а другото се усмихна. Младият мъж реши, че Финли е този, който се усмихва. Спомняйки си думите на Джилиан за характера на момчетата, бе леко изненадан колко ясно може да го види сега и той. Изглеждаше така, сякаш Кирнак стоеше и наблюдаваше, преди да даде одобрението си, докато Финли просто приемаше всеки. Макар да бе глупаво да приписва подобни качества на толкова малки деца, не можеше лесно да прогони тези впечатления.

Нито можеше да игнорира колко много тези големи сини очи приличат на неговите. Коленичи до тях, посегна да погали къдрицата на Финли и въздъхна примирено, когато бебето сграбчи пръста му и на момента го пъхна в устичката си. Той погледна към Фрейза, която се бе ухилила широко, също като Одо, който сега стоеше в скута й.

— Лягай да спиш, Одо — каза Фрейза. Тя целуна момчето, остави го да стъпи на крака и го побутна към леглото му в другия край на стаята. — Надявам се Одо да не ви е обезпокоил много, милорд.

— Не — отвърна Дърмот. — Не мога да виня детето заради причините, поради които дойде да говори с мен. — Забеляза как близнаците сякаш следят разговора им с очи. — Изглежда, че са весели момчета, като се изключи навика на Финли да смята, че всичко, което е в ръцете му, става за ядене.

Фрейза се засмя леко.

— Да, такива са. Весели и силни. Още ли се съмнявате, че са ваши?

— Понякога се чудя дали някое от тях е наистина мое — промърмори той и направи гримаса, чудейки се дали Фрейза е забелязала киселия му тон. — Е, сега наистина са мои, нали?

— Да, милорд. Смятам, че всичките са ваши. Повечето жени, дори тези с леко поведение, знаят кои са бащите на децата им. Повечето не са като Анабел, с толкова много възможности, че да не може да разбере кой е. Тези две момчета със сигурност са ваши, макар да знам, че ще ви трябва повече от думата ми, за да се убедите.

Тъй като Финли беше заспал, Дърмот освободи пръста си и се изправи.

— Да, така е. А колкото до останалите, боя се, че майките им може да са имали същите съмнения като Анабел.

— Може би. Повечето от тези жени не се тревожат да знаят имената и лицата на мъжете, които са бащи на децата им. — Фрейза насочи погледа си към малката риза, която кърпеше. — Лейди Илса не е такава и мисля, че го знаете. Не й се е налагало нито за миг да се пита кой е бащата на момчетата й. Лейди Илса не е като другите жени и никога няма да бъде.

— Откъде може да си толкова сигурна?

— Защото живях с жена от другия вид, милорд.

— Както и аз.

— Да, така е, но се чудя дали научихте правилния урок от цялото онова нещастие.

Дърмот изсумтя.

— Научих никога да не се доверявам на жена, особено такава, която раздвижва кръвта ми.

Фрейза въздъхна, но не го погледна.

— От това се боях. Обвинявате всички за греховете на една.

Той наистина нямаше какво да отговори на това, затова напусна стаята. Беше постъпка на страхливец, но не се поколеба да я направи. Фрейза не бе чак толкова по-стара от него, но притежаваше умението да го кара да се чувства като глупаво дете. Освен това тя можеше бързо и прецизно да види истината в сърцето на човек, което бе още една добра причина да се отдалечи от нея. Сърцето му бе пълно с прекалено много заплетени, сложни емоции, за да позволи някой да ги долови.

Щом влезе в кабинета си, си наля чаша вино и седна на стола пред камината. За момент просто гледаше в огъня и отпиваше от питието си, когато забеляза, че тежкият дъбов стол, на който седеше, бе много по-удобен от когато и да е било преди. Погледна надолу към мястото, където седеше, след което се обърна и към облегалката. На столовете имаше възглавнички, а на облегалките меки овчи кожи. Илса очевидно не бе доволна да преустройва само останалата част от крепостта, та бе решила да влезе и в неговия кабинет. Дърмот се зачуди дали не е прекарала младостта си в скубане на гъски, а сега и в дране на овце.

Отпусна се отново в стола си и допи виното. Мусеше се и го знаеше. Освен това знаеше, че започна да мисли нелогично. Столът беше удобен, а бродериите на възглавничките бяха много красиви. Изобразяваха голям грифон, заобиколен от магарешки бодили, не някое прекалено женствено цвете. Беше глупаво да мисли, че намесата й е непростима. Ако се оплачеше за това, само щеше да изглежда сприхав. Все пак работата на съпругата бе да направи дома на мъжа си по-удобен, по-елегантен и гостоприемен. Имайки предвид колко често се затваряше в тази стая, той се зачуди кога бе имала време да направи тези промени, че той да ги забележи едва сега.

Представи си много ясно как Илса се спотайва около вратата и го чака да излезе, за да се втурне вътре и да подреди тези неща и тази мисъл го накара да се усмихне. И да окачи гоблен, каза си той, когато най-после го забеляза над камината. Дърмот се огледа наоколо и се намръщи, забелязвайки още два — един зад огромното му бюро и един на стената близо до врата. Къде жена му бе открила всички тези неща? Не си спомняше да е носила много сандъци с вещи, когато дойде.

Почукване на вратата го изтръгна от мислите му.

— Влез.

Джорди, дясната му ръка, влезе и се усмихна, оглеждайки се наоколо.

— Тук е станало доста уютно, милорд — каза той, затваряйки вратата след себе си. — Цялата крепост започва да изглежда доста добре.

— Да, жена ми наистина е била много заета — промърмори той. — Само се чудя откъде, по дяволите, се появи всичко това.

— О, ами от склада до тъмницата. Долу е опасен лабиринт от тунели и стаички. Нейно благородие настоя да обиколи всички стаи и намери истински съкровища.

— Никой не ми е казвал за тях.

— Мислехме, че знаете, но не искате да ги докоснете, защото са складирани от чичо ви. Мъжът е събрал много хубави вещи, но не ги е използвал, беше взел само няколко от тях. Сякаш е обичал хубави неща, но не е знаел какво да прави с тях. Сигурно е бил богат мъж.

Или можеше да бъде, ако не бе прахосвал парите си за неща, които не използва, помисли си Дърмот. Той почувства завръщането на стария гняв, като си спомни как чичо им не бе помогнал с нищо на Конър да се погрижи за семейството и клана им, да възстановят Дайхладах след няколко години на кървава война. Това, че чичо му е заравял богатството си под крепостта, докато той и семейството му гладуваха, бе едно от многото доказателства колко силно е искал да се провалят и да не оцелеят. Освен това обясняваше защо никога не бе довел никой от семейството в Клакхтром, дори и като опит да прикрие омразата си зад обикновено семейно милосърдие. Вероятно някой от тях щеше да открие богатството му и да започне да изпитва подозрения към него.

Дърмот избута тъмните си мисли настрани и попита.

— Мислиш ли, че е бил крадец?

— Не — отвърна Джорди. — Хората, които живееха тук с него, постоянно се оплакваха, че хаби пари за неща, които не използва. Някой каза на господарката за тези вещи, когато тя попита дали има складирано нещо, което би могло да направи крепостта по-топла и цветна. Тя вече бе претърсила стаите на лейди Анабел. Предишната ви жена също е складирала доста хубави вещи.

След като допи виното си, Дърмот накара Джорди да му разкаже за съкровищата на чичо му. Шокът го накара да запази мълчание, докато мъжът описваше съдържанието на две огромни стаи в подземията на крепостта, които бяха пълни с повече съкровища, отколкото Дърмот би могъл да си представи. Чичо му наистина е бил заможен мъж, и сега той също бе такъв. Веднага щом избуташе гнева към чичо си в миналото, където му беше мястото, той бе сигурен, че ще се зарадва на вещите.

— С толкова вещи Клакхтром ще стане много хубав, като кралския дворец — промърмори той, докато оглеждаше хубавите гоблени.

— Да, милорд — отвърна Джорди. — Мисля, че и лейди Илса мисли така.

Дърмот подозираше, че Джорди е прав и се зачуди защо това не го тревожи толкова, колкото би трябвало. Илса се промъкваше зад щитовете му, избутваше бариерите му със страстта си и с начина, по който се грижеше за децата и дома му. Ако не внимаваше, някоя сутрин щеше да се събуди, осъзнавайки, че е силно запленен. Това, което истински го ужасяваше, бе лекотата, с която го постигаше тя.