Хана Хауъл
Шотландски младоженец (17)

Седемнадесета глава

Крепостта Дъбхайдленд беше впечатляваща. Стените бяха дебели и високи, портите заплашителни, а голямата зала добре обзаведена. Освен това бе пълно с червенокоси, и Дърмот бе изумен, че очите не го заболяха. Докато се насочваха към предната част на голямата маса, Сигимор го представяше на всеки, покрай който минеше, и младият мъж подозираше, че ще му трябва цяла година да научи имената на всички Камерън. Беше почти благодарен, когато видя Съмърлд, близнака на Сигимор, тъй като той беше единственият мъж от клана, който помнеше.

Когато седна на масата, се усмихна на Съмърлд, който му сипа вино. Дърмот изведнъж се почувства неудобно, защото само няколко човека го гледаха приятелски. Каквато и история да са разказали тези, които се върнаха от Клакхтром, със сигурност не е допринесла за това да спечели съюзници тук. Не беше сигурен дали нещо от това, което смяташе да каже Сигимор на тази среща, щеше да промени отношението им.

— Жената на Александър роди ли? — Попита Сигимор, сядайки межди Съмърлд и Дърмот и наливайки си вино.

— Да, Маири дари Александър със син — отвърна Съмърлд. — Кръстиха го Джеймс и отидоха да покажат момчето на родителите й. В семейството им това е първото момче, което се ражда от много години. Дори може да го направят наследник, тъй като няма други момчета и изглежда няма и да има.

— Това ще е добре за нашия Александър, макар и да не се ожени за момичето по сметка. — Сигимор огледа братята и братовчедите си и попита: — Защо всички гледате толкова ядосано?

— Защо си ни довел мъжът на Илса, а не нея? — попита висок, кльощав младеж, който имаше коса със същия цвят като на Илса. — Ако е истина това, което ни каза Гилбърт, не мога да разбера защо е тук.

— Аз също мога да почна да се заяждам със съпруга на твоята сестра, Патън — каза Сигимор. — Или Гилбърт не е разказал историята както трябва, или ти не си слушал добре. Затова си изчисти ушите, за да не го направя аз, и ме слушай внимателно. Смятам да разкажа всичко само веднъж.

Отне му няколко минути, но Дърмот реши, че няма да му е нужно да повтаря историята. Сигимор не каза нито една лъжа, но и не омекоти истината, разказвайки им я точно, както беше. Гостът не смяташе, че има нужда да повтаря толкова често факта, че мъжът на сестра му е жалка развалина. Но до момента, в който приключи, повечето го гледаха вече по-приятелски. Други, за жалост, явно очакваха всеки момент да почнат да му текат лиги и да дрънка глупости.

— Чудихме се защо нямаме вест от вас. — Сигимор се обърна към Съмърлд. — Надявах се, че досега ще сте открили нещо.

— Всъщност Лиъм се подготвяше да тръгне към Клакхтром, ако до няколко дни не получехме вест от вас — каза Съмърлд.

— Открили ли сте нещо?

— Изпратих Гилбърт да го доведе, веднага щом те видях. Всеки момент ще дойде и ще ти го каже сам.

— Време е за вечеря. Изненадан съм, че вече не е тук. Момчето мрази да пропуска ядене.

— Но мрази да пропуска и други неща, а той отиде да се позабавлява малко преди да дойдеш.

— Нищо чудно, че хлапакът никога не надебелява, въпреки количеството храна, което поглъща. Той ежедневно се труди много усилено да запази фигурата си. Познавам ли момичето?

— Не. Не е омъжена и подозирам, че ще се опита да го впримчи. Мисля, че Лиъм най-после е чул това, което постоянно му казваш. Винаги съм си мислел, че ще се удави в корито за поене на коне, преди да се вслуша в някой от съветите ти, но изглежда го прави. Или е това, или се бои за живота си — промърмори Съмърлд и игнорира смръщеното изражение на Сигимор.

— Нали каза, че скоро Лиъм ще улегне, и че се държи като разгонен бик, само защото докато е бил при монасите, не му е било позволено да се забавлява с жени — каза едно младо момче с червеникаворуса коса.

— Да, така казах, Тормънд — отвърна Сигимор, — и съм прав.

Младежът се намръщи към Сигимор:

— За последните две години е преспал с почти всички момичета в радиус от няколко километра около земите ни.

— Е, да, но беше при монасите цели пет.

Господарят на Клакхтром отпи от виното и опита да потисне желанието си да се разсмее. По погледа на момчето можеше да каже, че то иска да възрази на този нелеп довод, но не е сигурно дали точно сега е подходящия момент. Много други правеха същото, което бе направил и Дърмот, а Сигимор бе залепил на лицето си онази усмивка, която истински ядосваше госта, когато бе насочена към него, затова напълно симпатизираше на момчето, разбирайки раздразнението му.

Мъжът, който влезе в следващия момент в залата, напълно грабна и задържа вниманието на Дърмот. Знаеше, че това трябва да е прословутият Лиъм, тъй като докато минаваше покарай роднините си, всеки му подхвърляше похотливи забележки. С него беше Гилбърт, но Дърмот отвърна бегло на поздрава му.

Лиъм Камерън беше красив мъж. На Дърмот не му допадаше това определение, но просто нямаше друга дума, с която да го опише. Беше като Пейтън, братовчедът на Джилиан, само че по-грамаден. Дълга, тъмна бакъреночервена коса, премесена със златисти кичури, перфектна структура на лицето, великолепни пропорции на високото, силно тяло и грация, личаща от всяка негова стъпка. Когато се приближи до тях и се усмихна, Дърмот срещна приятелския му синьо-зелен поглед, и неочаквано усети съпричастност към Конър и милионите му оплаквания от Пейтън Мъри. Такова съвършенство не бе естествено.

— Той е добро момче — каза Сигимор, усмихвайки се към Дърмот. — И все пак, някой толкова красив няма как да не е треска в петата ти от време на време.

— Да — съгласи се младият мъж и отново се притесни, че Сигимор бе разчел правилно мислите му. — Лейди Джилиан има такъв братовчед и неочаквано разбрах защо Конър постоянно обяснява как момчето има нужда някой да го пооправи, например счупен нос и един-два белега.

Сигимор се изкиска и погледна към Лиъм, който се настани до Дърмот и си напълни чиния с храна.

— Отворил ти се е апетит, а?

— Доста походих, докато дойда до тук — провлече Лиъм и погледна към Дърмот. — Как е сладката ми братовчедка Илса? Доведе ли малката хубавица със себе си?

— Не — отвърна Дърмот, знаейки, че младежът му се подиграва. — Оставих я у дома с осемте ми деца — след това се усмихна на шокираното изражение на хубавеца.

— Не му се подигравай, Лиъм! По-умен е, отколкото изглежда — каза Сигимор. — Сега разказвай какво си научил!

— Трябва да отидеш да говориш с лорд Огълви — каза Лиъм.

— Само това ли имаш да кажеш?

— Само това смятам да кажа. Отиди и говори с лорд Огълви. Попитай го за жена му, Лорейн.

Дърмот погледна Сигимор и на лицето му забеляза същото шокирано изражение, което без съмнение бе изписано и на неговото собствено.

— Л. О. Лорейн Огълви. — Той погледна Лиъм. — Защо няма да кажеш повече?

— Защото повечето неща, които научих са клюки. Освен това са мръсни… грешни, ако попиташ някой монах… и биха очернили името на всяка жена или мъж, дори и да е само слух. Говорете с лорд Огълви и аз ще потвърдя или отхвърля това, което ви каже той.

— Ти, ще имаш възможността да го направиш доста бързо, защото идваш с нас — каза Сигимор.

* * *

Дърмот огледа малката поляна, обградена от слаби дъбови дръвчета и се опита да възстанови спокойствието си. Знаеше, че четиримата мъже от клана Камерън, които яздеха на няколко метра зад него са се досетили защо изведнъж се отклони от пътя и тръгна насам. В първия момент бе толкова завладян от спомените, които се върнаха, след като бяха обвити в мъгла толкова дълго време, че се съмняваше дали би забелязал дори и да го бяха прегазили с конете си.

Както почти бяха направили преди години, помисли си той. Тук беше правил любов с Илса няколко пъти. Това беше любимото й местенце. Точно на тази поляна братята й ги откриха в онзи ден. Тук бе отнел девствеността й.

Всичко, което му бе казала, се оказа истина. Беше започнал да го вярва, но бе много по-добре собствената му памет да го потвърди. Финли и Кирнак бяха негови синове, нямаше как да са на друг мъж. Това също бе осъзнал сам, но нямаше как да не приветства спомена, който го доказваше. Връщането на паметта му прогони и малката частица съмнение, която бе останала в него.

Без да каже дума, той се качи отново на коня и се присъедини към останалите. Те също не продумаха нищо, а просто продължиха към крепостта на Огълви в Мюлейдън. Беше благодарен за мълчанието им, тъй като имаше нужда от време да приеме спомените, които се връщаха. Трябваше да се успокои и да се подготви за сблъсъка, който предстоеше. Въпреки някои доста кървави заплахи от страна на Сигимор, Лиъм отказа да каже каквото и да е било. Дърмот смяташе, че това е достатъчно зловещо, че да го накара да се стегне преди срещата с лорд Огълви.

Беше много изкушаващо да ги зареже и да препусне назад към горичката, където за пръв път бе правил любов с Илса. Искаше да си припомни радостта, която бе изпитал в онзи ден, страстта, която бе последвала, както и щастието, което бе задържал за прекалено кратко време. Заедно с паметта се бяха върнали и чувствата. Думите, които му бе шепнала, когато за пръв път я бе взел в обятията си, сякаш ехтяха в гората. Сладки думи, които оттогава не бе чувал. Гласът й, натежал от страст и радост, когато му казва, че го обича. Знаеше със същата убеденост, както и тогава, че тя му бе казала истината.

Искаше отново тези неща. По негова вина всичко това се бе изплъзнало между пръстите му. Дърмот знаеше, че не може напълно да вини загубата на паметта си, за начина, по който се бе отнасял с Илса. Освен това осъзнаваше, че връщането на паметта му няма да му е от голяма помощ след всичко, което бе сторил през последните седмици. Беше грешка да не й сподели, че е започнал да променя мнението си за нея, когато чувствата, които изпитваше, бяха започнали да унищожават недоверието му. Ако го направеше сега, Илса щеше да помисли, че е само заради връщането на паметта му.

Но нямаше време да се връща към това, каза си той и въздъхна вътрешно, тъй като преминаха през портите на Мюлейдън. Когато слязоха от конете Дърмот се огледа наоколо и неочаквано осъзна, че е бил тук. Тогава леърдът бе отказал да се срещне с него и той си бе тръгнал разярен, заканвайки се, че ще се върне, само за да бъде пребит същата нощ и напълно да забрави мъжа. Но този път нямаше да го върнат толкова лесно.

Преди да осъществи решението си, близнаците премахнаха всяка пречка по пътя им. Когато фактът, че Сигимор е тук, за да направи съседско посещение на леърда, не им отвори вратите, той просто хвана стражите и ги захвърли настрани. Съмърлд направи същото с мъжа, който стоеше пред него. Оцелелите пазачи започнаха да отстъпват. Докато останалите Камерън вървяха след него, Сигимор нахълта в залата на Мюлейдън.

— Трябва да признаеш, че братовчед ми има запомнящ се подход за представяне пред съседите — промърмори Лиъм.

Дърмот поклати глава. Започваше да мисли, че всички Камерън са малко побъркани. Начинът, по който лорд Огълви гледаше близнаците, му показа, че и той мисли същото. Когато Сигимор и Съмърлд седнаха пред леърда и си наляха от виното му, Дърмот погледна Лиъм. Мъжът само сви рамене и се настани до Съмърлд. С Тейт по петите си, Дърмот седна до Сигимор.

— Какво правите тук? — поиска да узнае лорд Огълви.

— Дойдохме, за да ви зададем няколко въпроса за жена ви — започна Сигимор.

— Лорейн е мъртва от единадесет години.

— А двете момичета, които са живеели тук по това време?

Лорд Огълви леко пребледня.

— Не искам да говоря за тези две изчадия адови.

— Наистина не ме е грижа какво искате, милорд — провлече Сигимор с ледено твърд глас. — Ще ни кажете всичко, което искаме да знаем. Това ще помогне да опазим сестра си жива. И тъй като съм привързан към нея, а и тя е единствената, която имам, ще съм много доволен от всеки, който ми помогне да я защитя.

— Дори не съм срещал сестра ви. Не съм направил нищо, с което да я застраша.

— Не ви обвинявам в нищо. Това, което знаете, се е случило преди години и вярвам, че като ми го разкажете, ще мога да защитя сестра си от зъл враг. Познавате ли този мъж? — попита той, кимайки към Дърмот.

— Не — отвърна лорд Огълви. — Защо трябва да го познавам?

— Защото дойдох да говоря с вас преди година — каза Дърмот, кимайки в отговор на незададения въпрос на Сигимор. — Спомням си, че дойдох тук, след като си тръгнах от Дъбхайдленд, но той отказа да говори с мен.

— А същата нощ е бил нападнат и пребит почти до смърт в селото ви — добави Сигимор. — Не сте ли любопитен защо е искал да говори с вас, или защо някой ще намери за нужно да му затвори устата завинаги?

— Няма да се откажете, нали? — попита лорд Огълви с разтревожен примирен глас.

— Не, милорд, няма — отвърна Сигимор.

— Мисля, че първата ми съпруга е една от жените, които са живеели при вас преди десет години, или малко повече — каза Дърмот. — Анабел… — Очите му се разшириха, когато лордът започна да бълва проклятия.

— Горката ми Лорейн не можеше да има деца — каза Огълви. — Тя мислеше, че ще е хубаво да има тук две момичета, които да обучава и да им помогне да пораснат. Жена ми имаше толкова големи планове. Очакваше сладки момичета, които да се учат от нея и да й донесат радост. Вместо това получи две изчадия от ада. Вашата Анабел беше красива отвън, но прогнила и черна отвътре.

— Щом тези, които са ви изпратили, са били толкова лоши, защо сте им позволили да останат?

— Упоритост. Моята Лорейн можеше да бъде голям инат. Нямаше да позволи на две момичета да я победят — той се намръщи. — Мисля, че тя започна да вярва, че е неин дълг да ги спаси — той изсумтя. — Казах й, че за тези двете няма спасение, че са прокълнати още преди да дойдат тук. Ако знаех какво ще ми костват, щях лично да ги изхвърля от тук.

— Какво ви струваха, милорд? — попита тихо Лиъм.

— Жена ми. Не можах да го докажа. Ако имах доказателства, щях да обеся малките кучки на стената си. Или поне Анабел със сигурност. Не съм сигурен дали щях да мога да обеся другата, макар да съм сигурен, че именно тя извърши убийството.

— Да не би да е било опасно да ги обесите?

— Имаха влиятелни семейства.

Дърмот си помисли, че това не е първата чаша вино на мъжа. Лорд Огълви се олюляваше на ръба на пълното пиянство. Разконцентрираният му поглед показваше, че прекарва доста време в това състояние.

— Какво се случи със съпругата ви, милорд? — попита той, нетърпелив да научи отговорите, преди мъжа да е изпаднал в безсъзнание.

— Тази Анабел беше курва — отвърна лорд Огълви и поклати глава. — Уличницата беше по-отровна от пепелянка. Жена ми опита всичко, което можа, за да промени момичето. Първо я поучаваше, опитвайки се да й влее малко разум. Не проработи. Когато я хвана в леглото с момчето на овчаря, заключи момичето в стаята й за три дни, без храна, само на вода. Тази нощ жена ми едва не бе убита, падайки по стълбите. Не можеше да каже със сигурност дали са я бутнали, или не, но мислеше, че кучките са го направили. Аз не повярвах, че са способни на това. Лорейн не ме осъди. Тя бе толкова сигурна, че единственото, от което се нуждаят, е дисциплина.

— Но не беше така?

— Не. Всеки път щом накажеше Анабел, нещо й се случваше. След това я залови да прави нещо, което я шокира до мозъка на костите й. Не ми каза какво е. Лорейн беше богобоязлива жена, но каквото и да е видяла, го е сметнала за огромен грях. Опитах се да я убедя, че църквата обявява за греховни много неща, които всъщност не са такива, но жена ми беше убедена, че всеки свещеник ще го нарече смъртен грях. Нямаше да слуша оправдания или да прави компромиси. Тя наби Анабел, но не толкова, колкото смятах, че заслужава, дори и за предишните си постъпки. Моята Лорейн умря две нощи по-късно.

— Умря? Как?

— Не знам, но чух вика й. Мисля, че по някакъв начин е била отровена, но никой не можа да разбере как. Изхвърлих кучките и погребах жена си. — Той потърка очите си с ръка. — Всичко, за което мечтаеше Лорейн, беше дете. Искаше го толкова силно, че бе готова да вземе някое чуждо, дори и за малко. А бе убита от тези две изчадия.

— Кое беше другото момиче?

— Мисля, че тя беше по-лошата. Анабел беше безочлива. Не криеше каква е всъщност. Тя беше врагът, който можеш да видиш, ако разбирате какво имам предвид. Другата беше толкова сладка, толкова спокойна. Отнема ти време да видиш злото в нея, но когато го заподозреш, нямаш никакви съмнения. Как е възможно толкова хубавко, тихо девойче да е такова чудовище? О, но тя беше. Зад сладкото лице се криеше ужасна жена, убийца. Тя беше врагът, криещ се в сенките. Не беше тук дълго време, когато започнах да разбирам, че нещо с нея не е наред, но Лорейн не искаше и да чуе. Начинът, по който момичето стоеше, толкова сладка и невинна, но в бледите й сини очи имаше само студ, който те смразява до мозъка на костите ти. Прави те несигурен, а на моменти дори да не можеш да понесеш да си в една стая с нея.

Дърмот почувства ледена тръпка от думите на мъжа. Сладка, спокойна, бледи сини очи. Имаше само една жена с това описание, която познаваше, но не искаше да прави прибързани заключения. Вероятно имаше и други такива жени, а и описанието на лорд Огълви можеше да не е точно. И въпреки това не можеше да пренебрегне подозрението, което се зароди.

— Кое беше другото момиче, милорд? — попита той отново.

— Дъщерята на моя леърд.

Когато мъжът не каза нищо друго, Дърмот едва се прибори с желанието да го разтърси.

— И кой е вашият леърд, лорд Огълви? — попита той, опитвайки се да бъде спокоен, но чувстваше напрежението и подозрението в погледите на Камерън.

— Сър Лезли Кембъл. Той беше толкова доволен, че Лорейн ще вземе дъщеря му Маргарет. — Той се намръщи, виждайки шока, изобразен на лицата на мъжете около масата. — Наскоро май имаше някакъв проблем с момичето. Някакъв брак, който не се състоял. Подозирам, че затова е отишла при братовчедка си.

Дърмот впрегна всичките си сили да остане на място и да не хукне веднага към дома.

— Братовчедка й?

— Да — лорд Огълви се намръщи. — Нека да помисля. Жената живее в малка колиба, недалеч от едно място със странно име. Кракдрум? Кракхум? — Той сви рамене. — Жената се казва Елспеди Хамилтън, ако това е от помощ.

Дърмот не бе сигурен какво е казал на мъжа, но следващата му мисъл бе, че ще пребие Камерън, веднага щом го пуснеха. Той се бореше да се освободи, но Сигимор бе много по-силен от него. Тръгнаха навън и стигнаха до защитната стена, но очевидно мъжът нямаше намерение да му позволи да се качи на коня си.

— Успокой се, момче — каза Сигимор.

— Трябва да се върна в Клакхтром — каза той, докато се бореше да изпълни нареждането на Сигимор. — Жената, която лорд Огълви нарече демон, живее на по-малко от час езда от земите ми. Може да стигне до Илса, когато пожелае.

— Да, но е била там от известно време, нали? Още няколко часа няма да имат никакво значение. Брат ти Нанти и Том пазят Илса, както и другите жени. Засега е защитена. Вече се стъмнява и ако тръгнеш сега, най-много да свършиш със счупен врат. Това няма да й е от полза.

Дърмот пое няколко дълбоки и бавни глътки въздух и усети как Сигимор отпуска хватката си. Той беше прав. Беше прекалено късно да тръгне сега. Да изчака сутринта беше най-мъдрото и най-безопасното решение, което можеше да вземе, а и му даваше време да измисли план какво да прави, като стигне там. Опасността ги е дебнела през цялото време. Сега не бе по-опасно, отколкото и преди, макар да не е знаел за заплахата.

— Спри да ме наричаш момче — промърмори той, възсядайки Чаланджър. — По-възрастен съм от теб.

— Иска ти се — каза Сигимор, когато с останалите Камерън се качиха на конете си и последваха Дърмот. — Как искаш да те наричам? Негодник? Глупак? Похотлива свиня? Покварата на единствената ми сестра?

— Как така роднините ти са те оставили да живееш толкова дълго?

— Не беше лесно — промърмори Лиъм, яздейки в безопасност, далече от Сигимор.

След това се започна спор и докато се върнаха в залата на Дъбхайдленд, Дърмот бе успял да възвърне контрола си. Той знаеше, че Камерън не са много добри във въздържанието и предполагаше, че използват споровете, за да овладяват ситуациите. Беше малко изненадан, че именно Сигимор бе настоял да не хукват към Клакхтром. И тъй като нуждата да потегли бе все още много силна, Дърмот седна до Сигимор и си наля огромна халба ейл.

— Не мога да повярвам, че почти се ожених за тази жена — промърмори той и направи гримаса, когато осъзна, че го е казал на глас. И по-лошо, Сигимор го бе чул.

— Имаш предвид спокойната, сладка, с-лице-като-на-ангел Маргарет ли? — попита Сигимор, отпивайки от ейла си, докато Дърмот го гледаше отблизо. — Онази, която щеше да донесе мир в живота ти? Онази, която не е обременена с емоции? Е, освен нуждата да убива хора.

Дърмот реши, че явно вече бе свикнал да е около този брат на Илса, тъй като само повдигна вежда и каза.

— Мисля, че видя момичето. Приличаше ли ти на убийца?

— Не, това ще ти го призная.

— Колко мило.

— Е, както изглежда, сам не можеш да си избереш съпруга като хората. Хубаво е, че ние те убедихме да се венчаеш за Илса.

Така беше, но Дърмот нямаше намерение да му го казва.

— Имаш предвид онази Илса, която ме замери с кана? Илса, която ме събори по задник пред защитните стени, пред погледите на почти всичките ми мъже и част от семейството ми? Сладката малка Илса, която заяви, че съм по-долен и от помията в отходната яма? Тази Илса ли?

— Да — съгласи се той, а в очите му блестяха весели искри. — Поне няма да се тревожиш, че ще се промъкне зад гърба ти, за да ти пререже гърлото.

— Така си е. Макар че веднъж заплаши, че ще разкъса гърлото ми със зъби — той намигна на Сигимор, който заедно с Тейт и Лиъм се смееше гръмогласно. Скоро обаче стана отново сериозен. — Маргарет е тази, която се опитва да убие мен и Илса. Тя е Скъпоценната любов.

— Да — съгласи се сериозно Сигимор. — Искала е да се омъжи за теб, за да може да те убие по-лесно. Ако човек се замисли за малко, срещата ти с нея и отправянето ви към олтара ще е било нейно деяние. Сладко и спокойно, разбира се. Това обяснява защо е имало време, през което не е имало нападения. Тя е възнамерявала да те убие, но щом се е провалила, е решила да се доближи така, както само една жена би могла и сама да се справи с проблема. Илса развали великия й план.

— Затова са започнали отново нападенията и опитите да убие Илса. Сега вече знаем кой е врагът ни. Само имам нужда да разбера кой е съюзникът й в Клакхтром. Може да е мъж или жена. — Той се намръщи. — Остави след себе си две прислужници, едната от които изчезна след опита да отровят Илса.

— Защо ги е оставила?

— Момичетата казаха, че в дома й нямат роднини, а ние имахме нужда от още прислуга в Клакхтром. Ето защо предположих, че ще са от полза. Освен това мислех, че може да са си намерили любовници в Клакхтром. — Той се намръщи и отпи голяма глътка ейл. — Признавам, че не обръщах особено внимание на момичетата. Те просто си вършеха работата. Икономката каза, че са добри работнички. Някой би трябвало да е забелязал, ако някоя от тях се измъква нанякъде или задава прекалено много въпроси.

— Е, ще разберем отговорите на тези въпроси, като се върнем в Клакхтром. Може да открием, че брат ти вече има някои отговори. Той мислеше да потърси прислужницата.

— Може да е от полза. Това, което обаче не разбирам, е, защо Маргарет ще се опитва да убие Илса? Тя се опитва да отмъсти на мен, затова наема мъже, които да ме убият. Не намирам причина защо иска да се отърве от Илса. Какво може да спечели от смъртта й? Освен това Илса не й е сторила нищо.

— Освен, че пристигна в църквата и съсипа хубавия й план — каза Лиъм, и сви рамене, когато всички го погледнаха. — Срещу себе си имаш човек, който не е много добре с главата и очакваш да има логика в действията му? Илса съсипа плана й да се омъжи за теб. Опитва се да те убие, като наеме същите глупаци и се проваля отново. Затова защо да не убие Илса и да се върне към стария си план да се омъжи за теб и да те убие? Всъщност, като се замисля, има някаква странна логика в това.

— Мислиш ли, че засега е решила да не ме убива и е насочила намеренията си към Илса? — попита Дърмот.

— Има голям шанс да го е сторила. Отровата е била предназначена за Илса, в това няма никакво съмнение. Илса е трябвало да умре. Което значи, че тя се е върнала към плана да се омъжи за теб и бързо да овдовее.

— Няма да тръгнем при изгрев-слънце — каза Дърмот, забелязвайки, че Сигимор го гледа напрегнато. — Не мога. Само се моля да намеря всички в Клакхтром така, както ги оставих.

— Всичко ще бъде наред — каза Сигимор. — Добри мъже и жени пазят Илса.

— Така е, но въпреки това знанието не може да успокои тревогите ми.

— Не мисля, че въобще нещо би могло.

— Не, особено, след като съм сигурен, че не можеш да ми гарантираш, че жена ми няма да направи нещо глупаво. — Той въздъхна и кимна, когато никой от присъстващите Камерън не предложи да го увери в това.