Хана Хауъл
Шотландски младоженец (21)

Двадесет и първа глава

— Не разбирам защо правим това — оплака се Гай.

Илса въздъхна, решавайки, че вече са достатъчно далеч и мъжете на защитните стени не могат да ги видят. Тя помогна на Гай да се качи на коня си, след това яхна своя и нагласи одеялото, в което спеше Кирнак, на гърдите си. Вероятно нямаше нужда да се измъкват тайно от Клакхтром. Никой не би я спрял, нито пък ще й задава някакви въпроси, тъй като вече не се нуждаеше от охрана по всяко време. Надяваше се тихото й измъкване да попречи на Дърмот да разбере какво е направила и да не я търси поне няколко часа.

— Казах ти, че този мъж ме влудява — каза Илса и подкара коня си напред.

— Ухажва те — посочи Гай и я последва. — Ухажва те и то много добре вече два дни.

— Знам, но защо?

— Може би защото вече иска да сте повече от партньори в леглото?

Илса игнорира това.

— Не мога да мисля покрай него.

— Ухажването ти пречи да мислиш ли? Предполагам, че точно в това е смисълът на цялата работа.

През последните два месеца Гай бе станала много уверена и силна, помисли си Илса. Беше доволна, че момичето се възстановява толкова добре. Но в момента някак й липсваше старата срамежлива и мълчалива Гай.

— Трудно е да го обясня. Мисля, че вече бях приела начина, по който се развиваше брака ми. Всеки миг, в който остана сама и се опитам да осъзная какво ме тревожи, Дърмот се появява, целува ме, шепне ми любовни думи или ми дава подаръци.

— О, колко жестоко и нелюбезно от негова страна.

— Показваш ужасна липса на симпатия към объркването ми.

— Вероятно е така. Не аз участвам в това и може би не го разбирам правилно. Ако смяташ, че трябва да се отдалечиш малко от глупака, тогава да, направи го. Просто не съм сигурна, че трябва да го правиш толкова потайно. Защо просто не му каза, че искаш да погостуваш малко на братята си и не заминеш с тях?

— Защото Дърмот вероятно ще иска да дойде с мен и ще ми се наложи да измислям причина защо не може, защо децата не могат да дойдат или защо…

— Разбрах. Всъщност, това може да е за добро. Наистина нямаш никакво време за себе си, да помислиш малко и да подредиш чувствата си, както и да разбереш какво искаш. Първо се опитваха да убият теб и Дърмот, след това са всичките деца, които получи като сватбен подарък, и за капак всички неприятности, причинени от изгубената му памет. Може би няколко дни в малка колиба само с четиринадесетте ти братя, две бебета и няколко братовчеда са точно тихата подкрепа, от която имаш нужда.

— Точно, когато си помислих, че ме разбираш, ти ме опроверга — промърмори Илса, почти смеейки се на думите на Гай. Беше трудно да се игнорира хумора на приятелката си. — Може да не мога да обясня добре, но имам нужда от това. Сигурна съм, че ще прочисти главата ми.

— Ако Сигимор не я откъсне от раменете ти, когато ги настигнем.

— Е, има и такава възможност — каза тя и се опита да не мисли за предстоящата конфронтация с братята си.

* * *

— Но защо си замина? — попита Одо.

Фрейза въздъхна, разбираше, защо Илса има нужда да се отдалечи за малко от Клакхтром и съпруга си, но не мислеше, че ще може да накара и децата да го разберат.

— Това са женски работи, момченце — най-после каза тя, игнорирайки развеселеното сумтене на Гленда.

Айви се намръщи.

— Женски работи ли? В това няма никакъв смисъл. Мисля, че трябва да говорим с татко.

— Да — съгласи се Одо. — Той ще знае какво прави мама и къде отиде. Вероятно му е казала.

— Съмнявам се — промърмори Фрейза, докато гледаше как Алис, Аулай, Айви, Одо, Грегор и Иуърд излизат от детската стая.

— Нима ще си стоиш и ще ги оставиш да отидат при леърда? — попита Гленда. — Мисля, че той все още спи.

— Много хубаво — тя се усмихна, когато Гленда се изсмя.

— Не знам какво си мисли това момиче — призна Гленда. — Леърдът най-после се вразуми, започна да я ухажва, а тя избяга. Какъв е смисълът в това?

— Мисля, че тя се бои, Гленда. Обичала го е силно, когато са си дали обет, след това е била изоставена и идвайки тук какво намира? Гняв, недоверие и една откачена жена, която се опитва да я убие. Може би страхът идва от сърцето й, което през всички тези месеци се е пазило зорко и се бои да не бъде стъпкано. Тя знае, че вината не е изцяло на леърда, но едва ли боли по-малко.

— Не, и аз се съмнявам. Но може да е за добро. Имат нужда малко да се понастъпят един друг, за да изкарат всичко от себе си.

— За да изкарат всичко?

— Какво, да не мислиш, че на леърда ще му е до усмивки и сладки приказки, когато хукне след нея?

— Не — каза Фрейза и се намръщи. — Как бихме могли да помогнем?

— Ако нашия леърд се втурне след нея издишащ огън и със засегната мъжка гордост, нашата лейди няма да се сдържи и ще се скарат. По време на кавгата истината ще излезе наяве. Единият или другият със сигурност ще каже нещо, така че да се изяснят и могат да продължат да бъдат любовници.

— Не мисля, че това, което каза има някакъв смисъл, също както и постъпката на Илса.

— Но аз го виждам. Сега остава само да изчакаме да чуем колко високо ще се разкрещи леърда.

— Намираш радост в някои много странни неща, Гленда.

* * *

— Тате. Тате.

Дърмот погледна малката ръка, която галеше бузата му. Той протегна ръка към другата част на леглото, но Илса не беше там. Тъй като нямаше как да се справи с проблема в скута си, той отвори бавно очи. Одо изглеждаше особено сладък, когато се усмихваше, и това накара Дърмот да се почувства неспокойно. Пет от децата му се бяха наредили около леглото, а Грегор се опитваше да се покатери на него, дърпайки завивката му.

— Да не би крепостта да гори? — попита той, разтърквайки лицето си.

Беше изтощен. Не само, че бе говорил до късно с братята и братовчеда на Илса, които щяха да потеглят на сутринта, а и жена му го държа буден почти през цялата нощ. Това беше доста задоволително, помисли си той, но след това бързо прогони спомена, защото тялото му веднага започна да реагира. Не му се искаше да обяснява състоянието си на някое от децата, а нямаше съмнение, че поне едно от тях ще забележи. Вероятно Одо, помисли си той, седна в леглото и се облегна на възглавниците.

— Не, татко, крепостта не гори — каза Одо.

Сграбчвайки завивката, която Грегор почти бе издърпал, качвайки малкото си телце най-после на леглото, Дърмот изгрухтя, когато детето се хвърли на гърдите му.

— Тогава защо съм благословен с компанията ви толкова рано?

— Не е рано, татко — каза Алис. — Почти обяд е.

— Нима? Е, снощи си легнах много късно. Какво сте дошли да ми кажете всички вие?

— Къде замина мама? — попита Одо.

— Моля?

— Къде замина мама? — повтори Одо много бавно.

— Сигурно е някъде из крепостта.

— Не мисля, че му е казала, Одо — каза Айви. — Може би не е искала той да знае за женските работи.

— Какви женски работи? — попита Дърмот, чудейки се дали това не е някакъв странен кошмар, причинен от прекалено голямото количество ейл, което бе погълнал на вечеря.

— Мама замина и Фрейза каза, че това са женски работи — отвърна Одо. — Мислехме, че ще знаеш къде е отишла и защо. Помислихме, че ти е казала. Мисля, че мама се измъкна малко потайно, нали?

— Да — съгласи се Дърмот, вдигна Грегор, целуна го по бузата и го остави на пода. — Връщайте се в детската стая. Трябва да се облека и да разбера какво се е случило.

В мига, в който децата излязоха, Дърмот стана от леглото. Беше объркан от това, което му казаха. Докато се обличаше и миеше, започна да изпитва силна несигурност. Децата мислеха, че Илса е заминала. От думите им излиза, че и Фрейза мисли така и се е опитала да им обясни, но не се бе справила особено добре. Воден от съмненията си, Дърмот се насочи към детската стая.

Начинът, по който очите на Гленда и Фрейза се разшириха тревожно, щом влезе в стаята, въобще не го успокои.

— Къде е Илса?

— Връща се в Дъбхайдленд — отвърна Гленда.

— Мислех, че не трябваше да му казваме къде е отишла — каза Фрейза, мръщейки се към Гленда.

— Ти обеща да не казваш къде. Ако си забелязала, аз не обещах нищо.

Дърмот стоеше пред двете жени, извисявайки се над тях, докато те стояха на столове пред камината и кърпеха дрехи. Освен това не изглеждаха особено изплашени от него. Очевидно имаше и някои недостатъци да си обграден от силни жени.

— Илса се е върнала в Дъбхайдленд? — попита той.

— Да, милорд — отвърна Фрейза. — Тя тръгна около час, след като братята й и онова прелестно момче, Лиъм, си заминаха.

— Щом се връща в Дъбхайдленд, защо не е тръгнала с останалите Камерън?

— О, тя не искаше да знаят, че пътува с тях, докато не стане късно.

— Когато са достатъчно далеч от Клакхтром, за да я изслушат, а не просто да я довлекат обратно и да продължат пътя си — обясни Гленда.

Дърмот беше изумен. Илса го бе напуснала. Беше прекарала часове през нощта да прави любов с него, докато не изпадне почти в несвяст, за да се измъкне от леглото му и да го напусне. Това нямаше никакъв смисъл.

— Не разбирам — промърмори той и проката ръка през косата си.

— И аз не съм сигурна, че разбирам, милорд — каза Фрейза. — Момичето каза, че има нужда да помисли, да остане сама и да събере мислите си.

— Да събере мислите си? Сама? В Дъбхайдленд има четиринадесет братя и двойно повече братовчеди. Определено там няма да е сама.

— Момчето има право — промърмори Гленда, привличайки погледите на Фрейза и Дърмот. — Може би ще е добре да отидете да хапнете, милорд. Закусете. Помислете малко. Вярвам, че мъжете мислят много по-добре на пълен стомах.

Очите на Фрейза бавно се разшириха, когато Дърмот изръмжа и излезе от стаята, следван от шестте деца.

— Не мисля, че ще е много разбран относно това.

Гленда се разсмя.

* * *

Дърмот трябваше да признае, че се почувства малко по-добре, след като се нахрани. Той се облегна назад, изучавайки шестте си деца, които бяха насядали около масата с него. Грегор и Иуърд бяха изяли повече храна, отколкото би трябвало, но и шестте деца стояха тихичко, докато закусваха с него. За нещастие той знаеше, че децата очакват да им каже какво смята да прави. Въпреки, че се чувстваше добре и умът му вече бе бистър, той не знаеше отговора на този въпрос. Нямаше никакво обяснение защо Илса е заминала.

— Да не би да си направил нещо лошо, татко? — попита Алис.

Спокойствието бе до тук, реши Дърмот.

— Не, сигурен съм, че не съм направил нищо лошо. Не за това Илса си е тръгнала.

— Ти й даде цветя — каза Одо. — Може да не ги е харесала.

— Одо, тя прекарва часове в градината. Мисля, че обича цветя — въздъхна Дърмот. — В това няма никакъв смисъл. Фрейза каза ли ви нещо друго?

— Каза, че не е заради нас — отвърна Одо и се намръщи, — но щом не е заради нас и щом не е заради теб, тогава защо?

— Женски работи — обяви Алис.

Дърмот си помисли, че отвратените погледи, който Аулай и Одо хвърлиха към сестра си, бе същият, какъвто би хвърлил възрастен мъж към жена, която не разбира. Искаше му се Илса да е тук, за да може и той да я погледне така.

— Сега, знам, че вероятно няма да разберете всичко, което ви казвам, но въпреки това ме слушайте. Между мен и майка ви има проблеми, още откакто се венчахме.

— Защото нямаше спомени — каза Алис.

— Да, и това, заедно с останалото — промърмори Дърмот. — Понякога един мъж и жена му не се разбират много добре. Неразбирателството може да нарасне. Мисля, че точно това е станало сега. Илса се е върнала в Дъбхайдленд, за да премисли всичко и да се опита да разбере.

— Ти няма просто да я оставиш да си отиде, нали, тате? — попита Одо. — Щом тя не разбира нещо, не би ли трябвало да й го обясниш? Понякога мъжете трябва да седнат с момичетата и да им влеят малко разум.

— Говорил си с вуйчо ти Сигимор, нали? — Дърмот се усмихна, когато Одо кимна. — Един съвет, някои момичета не харесват някой да седне и да им налива разум, особено, ако мъжът реши да говори.

— Тя ще се върне, нали?

— Разбира се, възнамерявам да отида и да я прибера обратно у дома.

— Днес? Ще отидеш ли да я вземеш днес?

— Не. Ще тръгна след два дни. Тя иска време да помисли, затова ще й го дам. Два дни трябва да са достатъчни, според мен. Тъй или иначе не мога да тръгна по-рано, тъй като имам да свърша нещо. Няколко срещи и взимане на някои решения, които не могат да бъдат отлагани. Затова след два дни ще отида да видя дали е разбрала нещата по-добре.

— И ако не е?

— Тогава ще я върна тук и ще си поговоря с нея. Мястото й е тук, у дома при нас, и е крайно време и тя да го разбере. — За момент си помисли, че в гласа му е проличала голяма част от нарастващия му гняв, но шестте малки деца изимитираха изражението му и кимнаха в пълно съгласие. Беше приятно да има съюзници.

* * *

— Надявам се да имаш много добро оправдание за това, момиче — каза Сигимор, докато помагаше на Илса да слезе от коня и взимаше Кирнак в ръцете си.

Илса направи гримаса, докато Тейт помагаше на Гай да слезе от коня си. Беше тъмно и тя не успя да намери братята си. За щастие Лиъм осъзна, че някой ги следи и се върна, за да я открие. Тя се опита да не се чувства като малко невъзпитано момиченце, когато седна до Сигимор пред лагерния огън. Усмихна се, когато Съмърлд й даде купа задушено заешко месо.

— Не съм много сигурна, че имам такова — най-после призна тя на Сигимор.

— Момиче, напуснала си съпруга си и това е много сериозно. Когато се държеше като идиот и бе изгубил паметта си, бих те разбрал, ако го беше напуснала. Дори тогава вероятно бих ти помогнал. Но сега нещата не стоят така, нали?

— Не — промърмори тя и бързо напълни устата си със задушено, за да има малко време да обмисли какво да отговори.

— Не, дори те ухажва доста добре, ако не греша.

— Да, и аз мисля, че ме ухажва. Но не знам защо. Защо някой мъж ще има нужда да ухажва жена си? Има ли някакъв смисъл според теб?

— И да, и не. Мисля, че съпругът трябва от време на време да ухажва жена си, за да я прави щастлива. В твоя случай мисля, че трябва да те ухажва, за да компенсира, че не бе много мил с теб, откакто пристигна в Клакхтром. Спомни си всичко и го знае. Мисля, че се опита да се реваншира, да се извини или нещо такова.

— Да, започна да ме ухажва, след като си спомни всичко. Не ме ухажваше, просто защото го искаше, когато си бе изгубил паметта. Не, изчака да върне паметта си, и чак тогава е решил „о, Илса не е чак толкова лоша“, нали? Затова започна да ме ухажва.

Сигимор погледна братята си и Лиъм, но само братовчед му се усмихваше. Съмърлд и Тейт изглеждаха толкова объркани, колкото се чувстваше и той. Тъй като Лиъм бе ухилен, той погледна към него и кимна към Илса, мълчаливо казвайки му да се оправи с това.

— Илса, защо бягаш? — попита Лиъм.

— Защо мислиш, че бягам? — попита тя и се намръщи, когато осъзна, че само тя и Лиъм са останали около огъня. — Страхливци — промърмори тя.

Лиъм се засмя.

— Да, такива са. Бягаш, но ти си умно момиче. Мисля, че си наясно, че не можеш да избягаш достатъчно бързо и прекалено далеч от това, което те тревожи.

— Обичам го, нали знаеш? — каза тя тихо.

— Знам. Никога нямаше да му позволиш да те прелъсти, ако не го обичаше. Просто щеше да го накълцаш на парченца с острия си език и щеше да го накараш да избяга от теб проклинайки.

— Не мисля, че съм толкова лоша — въздъхна тя. — Толкова съм объркана. Когато отидох в Клакхтром и открих, че той не ме помни, ме заболя много. След това реших да го приема и да започнем отново. През цялото време докато не ме помнеше се опитах да го накарам да ме обикне така, както преди. Не се получи.

— Ах! — кимна Лиъм. — Тогава той си върна паметта и всичко е наред, с изключение на това, че той си спомня и месеците, през които не ти е обръщал никакво внимание.

Илса премигна и изгледа братовчед си.

— Да, така мисля. Освен това мисля, че съм страхливка.

— Когато се стигне до сърдечните въпроси, много от нас постъпват като страхливци. Любовта може да остави дълбока рана, която невинаги е възможно да бъде зашита. Може да кърви с години.

— Може би дори до края на живота ти — прошепна тя и поклати глава. — Преди бях негова любовница и жена, за която го е грижа. В крайна сметка се оказах лъжкиня и потенциална убийца, след това бях може би лъжкиня, и накрая негова съпруга и човек, за който го е грижа.

— И това е доста объркващо.

— Именно. Когато той замина за Дъбхайдленд, за да открие истината, той беше стигнал дотам да мисли, че може би лъжа. След това се върна, врагът му бе победен и неочаквано се превърна в Дърмот, когото познавах. Просто имам нужда от време да обмисля всичко.

— Да, мисля, че е така. Но няма да ти отнеме много време да помислиш сериозно по този въпрос.

— Мислиш ли, че Сигимор ще ме накара да се върна?

— О, не, вероятно обаче ще почне да говори за съпругите и за това какви правила трябва да следват — ухилено обясни Лиъм. — Не, любима, мисля, че съпругът ти ще дойде за теб.

Илса не бе сигурна за това. Дърмот бе горд мъж, а тя току-що го бе напуснала без никакво обяснение. Щеше да му се наложи да оправдава липсата й пред останалите. Това нямаше да го направи много щастлив.

За нейно облекчение никой не каза нищо повече. Тя се прибра у дома в Дъбхайдленд заедно с братята си и Лиъм и всичко беше така, както бе преди. Но по някакъв начин нещо бе различно, осъзна тя. Без значение колко силно се опитваше да го прогони от ума си, докато пътуваха към дома, Илса не можеше да спре да мисли за Дърмот. Когато стигна до малката си колиба, й беше писнало да мисли за него.

— Е, стигнахме, момиче — каза Сигимор, оставяйки торбата й в колибата. — Точно както я остави. Ще изпратя някое момче да ти донесе храна и ейл.

— Благодаря ти, Сигимор — каза Илса и позволи на Гай да вземе Кирнак, за да отиде и да нахрани близнаците.

— Знам, че Лиъм каза, че засега трябва да оставя нещата така, но… — Той въздъхна, прокарвайки ръка през косата си.

— Просто го кажи, Сигимор. Знам, че каквото и да искаш да кажеш, сигурно те е изяждало от вътре през цялото пътуване.

— Той е добър мъж, Илса.

— Знам го.

— Мисля, че може да имаш много добър брак и да дадеш любовта, от която се нуждаят всичките онези деца.

Тя премигна. Опитваше се да не мисли колко ли са наранени децата от заминаването й. Дори да си казваше, че това е добро и за тях, не можеше да се отърве от вината, която чувстваше от това, че ги бе изоставила.

— Е, това е — каза той и я целуна по бузата. — Помисли си. Само помни, че имаш добър мъж за съпруг и още шест деца, които те обичат. Знам, че мислиш, че не е честно да ги споменавам, но не мисля, че можеш да вземеш решение, без да мислиш и за тях.

— Не, прав си. Не мога.

— Мисли здраво и бързо, момиче.

— Здраво и бързо ли? Защо?

— Защото очаквам всеки момент съпругът ти да дойде да те вземе.

Илса изруга, когато той си замина. Беше дошла в колибата, за да намери спокойствие и време, за да мисли. Ако Лиъм и Сигимор бяха прави, тя нямаше да получи нито едно от тях.

* * *

— Е, не бързаше много да дойдеш — каза Сигимор три дни по-късно, когато Дърмот влезе в голямата зала на Дъбхайдленд, заедно с Нанти и Одо.

— Не бях планирал да правя това пътешествие — каза Дърмот, сядайки на масата и наливайки си ейл, докато Одо се настаняваше до него. — Имаше неща, за които трябваше да се погрижа, преди да тръгна. — Той се усмихна на младото момче, което донесе чаша мляко на Одо, преди да седне до сина му. — А ти си?

— Фъргъс, най-малкият — отвърна момчето и се ухили. — Да не би да си дошъл да вземеш упоритата ни, безразсъдна сестра обратно в Клакхтром?

Дърмот погледна Сигимор.

— Учи се от теб, нали?

— Да — съгласи се Сигимор. — А ти защо си дошъл, момче?

— Бях избран от останалите да се уверя, че татко няма да направи нищо глупаво — каза Одо.

Сигимор и останалите Камерън огласиха залата със смеха си, а Дърмот въздъхна. Помисли си, че Нанти е предател, задето се засмя с останалите. Дори Одо се присъедини. Беше му писнало да се опитва да убеди момчето, че няма нужда от помощ. Нищо не бе в състояние да го разубеди. Дърмот нямаше сърце просто да откаже да го вземе със себе си. Децата изглежда приемаха добре заминаването на Илса, но само защото разчитаха, че той ще я върне обратно у дома. Подозираше обаче, че Одо има някакви съмнения.

— Трудно ли ти беше? — попита Сигимор.

— Ами, не — отвърна Дърмот. — Децата бяха много търпеливи. Оказва се, че умея да обяснявам нещата по-добре от Фрейза. Тя им казала, че това били женски работи. — Този път той можеше да се засмее с останалите.

— Тя се настани в старата си колиба. Лиъм я държи под око — добави Сигимор и се ухили.

— Нима? Колко мило от негова страна.

— И той така мисли. Сега, не ме разбирай погрешно, не виня нито теб, нито нея, но Илса е разстроена. Оставих Лиъм да говори с нея, защото от сестра ми ме боли глава. Не съм много добър с разбирането на жените. Лиъм опита да ми обясни. Изглежда грешката ти е там, че не си я ухажвал, докато все още не си си бил върнал паметта. — Той се намръщи. — Нещо за това, че била една, после друга, и друга, и че не знае какво си за нея и какво тя иска да бъде за теб.

— Да, това е бистро колкото кална вода.

— И аз мисля така. Трябвало е да я ухажваш, преди да си върнеш паметта. Май и това не е много ясно, нали?

— Не. Но няма значение. Ще отида да я видя и да говоря с нея.

— Изглежда точно сега си улучил най-правилното време. — Сигимор кимна към входа на залата, където Гай току-що влизаше с Финли на ръце, а Лиъм я следваше, понесъл Кирнак. Очите на Гай се разшириха, щом го видя, но преди да успее да се оттегли, Одо я прегърна през краката. Дърмот се ухили, когато Одо я завлече до масата.

— Добър ден, милорд — каза Гай, като позволи на Дърмот да вземе Финли за момент. — Просто доведох момчетата, за да посетят роднините си.

— Така и трябва. — Той върна Финли на Гай и взе Кирнак от Лиъм. — Дори за тях ще е много полезно да посетят роднините си за по-дълго. Останете тук за през нощта.

— О, щом мислите, че трябва.

— Да, трябва.

Тя въздъхна и се намръщи към Одо.

— Защо сте го довели?

— Дойдох, за да се уверя, че татко няма да направи нищо глупаво — каза Одо и се ухили, когато Гай се разсмя. — Бях избран.

— Е, това не ме изненадва. — Гай погледна към Дърмот. — Не мисля, че тя имаше намерение да стои далеч от вас дълго време.

— Може би засега, но какво ще реши след няколко дни? След седмица? — Той сви рамене. — Имаше време да мисли. Сега е време да говори.

Дърмот не намери за много окуражителен начина, по който Гай направи гримаса, но се изправи и се насочи към вратата. Усмихна се най-после, когато Одо, Нанти, Тейт, Сигимор и Лиъм тръгнаха след него. Дълго време той беше много самотен и мрачен мъж, загубен в собствените си проблеми. Изглежда най-трудното щеше да е накрая.

Докато минаваше по пътя към колибата, където бе прекарал с Илса двете невероятни седмици след размяната на обетите, той си каза, че трябва да бъде спокоен, нежен и разбиращ. Откакто се бе върнала в живота му, Илса бе правила жертва след жертва. Не бе изненадващо, че сега е разстроена и объркана.

Докато стигне до колибата, беше спрял да се опитва да се убеди, че не е ядосан, наранен или обиден. Но той бе всички тези неща. Освен това се боеше, че е изгубил шанса да се върне там, където бе имал възможност за щастие преди година. Това още повече помрачи настроението му.

Ако Илса бе останала в Клакхтром, щяха да могат спокойно да оправят всичко това, като възрастни, каквито са, помисли си той. Вместо това трябваше да напусне Клакхтром през най-натовареното време в годината, да дойде в Дъбхайдленд, за да се изправи пред армията от нейни роднини и да я прибере у дома, където й беше мястото. Всички в двете крепости знаят, че жена му е избягала от него. Беше срамно. Илса очевидно не се бе замислила как ще изглежда това. Гордостта му беше истински наранена. Много малко посмяха да изкажат мнение, но беше очевидно, че мислят, че той е направил нещо. Трябваше да понесе доста съвети за това как трябва да се отнася с жена си.

Докато стигна до колибата, Дърмот вече бе разпалил темперамента си и беше на мнение, че жена му се е отнесла ужасно с него. Щеше да й даде време да каже това, което бе важно за нея, а после щеше да я отведе в леглото. След това щеше да я върне у дома и тогава няма да има повече глупости и нужда да мисли. С това решение наум, той дори не почука на вратата, просто я отвори и погледна жената, която му бе причинила толкова проблеми. Лек ужас премина през лицето й, щом го видя да влиза. Ако беше малко изплашена, това може би щеше да му помогне да се справи с всичко това. Щяха да отидат в леглото, да се извинят един на друг и щяха да се върнат у дома. Той кръстоса ръце на гърдите си и без думи я предизвика да спори.