Хана Хауъл
Шотландски младоженец (11)

Единадесета глава

— Къде е той?

Илса почти се усмихна на изражението на лицето на Том и начина, по който се огледа наоколо, чудейки се как да избяга, че да не отговори на въпроса й. Но тя нямаше да му го позволи. Не можеше да намери Дърмот никъде и се чудеше защо. Докато го търсеше, беше научила, че е излязъл извън Клакхтром и то сам. Само три седмици след инцидента с пещерата, на никой не бе позволено да излиза сам.

Том въздъхна.

— Излезе да язди. Денят е хубав и той искаше да поязди.

— Не бива да язди навън сам.

— Джорди тръгна с него.

— Току-що видях Джорди. Седеше в голямата зала, пиеше и говореше с Питър.

— Ами той се върна преди време и каза, че леърдът ще се прибере скоро — каза Том и се намръщи към портите.

Илса се почуди дали Том не мисли, че напрегнатия му поглед ще накара Дърмот да се прибере у дома като добро момче. Тя напълно разбираше, защо съпругът й иска да избяга за малко от всичко. Същата нужда я бе извела навън да го търси. Бе си помислила, че могат да избягат заедно. Ето защо сега седеше, държейки юздите на кобилата си Роуз, и настояваше Том да й каже къде е Дърмот. Ако получеше още един мъгляв отговор, сама щеше да излезе навън, за да го потърси. И изглежда точно това щеше да направи.

— Какво правите, милейди? — попита Том.

— Яхам коня си, Том — заяви сладко тя, настанявайки се на седлото, развеселена, как изчервения Том се опитваше да не гледа чорапите й, докато наглася полата около краката си. — Отивам при съпруга си. Имаш ли идея накъде отиде да язди?

— Може би ще е по-добре да изчакате, милейди. Леърдът може да се върне всеки момент. Може братята ви и сър Нанти да се върнат и да дойдат с вас.

— Братята ми и Нанти днес ще пътуват доста далече, може да не се върнат, преди да се стъмни. Не мисля, че Дърмот трябва да се скита сам, нали? Сега, знаеш ли къде може да е?

— Джорди каза, че леърдът е отишъл да язди към хребета. Някакви агнета били изчезнали и той искал да провери дали не са се заклещили или паднали в клисурата. Понякога успяваме да спасим някое — започна Том и се задъха, когато Илса мина с коня покрай него. — Не може да излизате сама навън.

— Скоро няма да съм сама — извика му тя, — ще бъда със съпруга си.

Чу Том да проклина, докато се отдалечаваше от него. Почувства лека вина, но бързо я прогони. Ако някой бе виновен, то бе този, който е сложил Том да охранява портата. Не само, че Том беше прекалено млад и ненадежден за толкова важна задача, но просто не можеше да вдъхне нужния авторитет. Само трябваше да внимава да не бъде наранена и така нямаше да има за какво да обвинят Том.

Тя си пое дълбоко дъх и въздъхна доволно. Знаеше, че въздухът зад защитните стени е същият какъвто е и между тях, но все пак й се стори по-сладък. През последните няколко седмици гледаше да се държи подобаващо и да не ходи никъде сама. Отгледана само от братята си, тя се бе наслаждавала на голяма свобода. Беше факт, че зад всеки ъгъл се мотаеше някой братовчед или брат, който да й се притече на помощ при всяка опасност, освен това бе сигурна, че никой в Дъбхайдленд не би я наранил и не би позволил да й се случи нещо лошо. Освен това я бяха научили как да следва нарежданията на останалите, щом се касае до сигурността й, и знаеше, че братята й няма да са доволни, че е излязла сама, и без значение колко разбрани и симпатизиращи можеха да бъдат, Илса се надяваше, че ще успее да се върне жива и здрава у дома заедно със съпруга си, преди братята й да научат какво е направила. Макар да бе омъжена жена и майка, Сигимор нямаше да се поколебае да започне да поучава, а тя мразеше, когато той го правеше. През годините Сигимор наистина бе усъвършенствал това умение.

Стигайки до една гъста гора, Илса забави коня си. Осъзна, че в Клакхтром има доста диви кътчета.

Суровостта и дивата красота вървяха ръка за ръка. Щеше да й се наложи внимателно да научи децата, че трябва да уважават земята, на която живеят, и да внимават, тъй като тя може да крие опасности. Замисли се дали няма да успее да ги задържи зад крепостните стени, докато станат поне на двадесет и се засмя тихо. Макар че тя искаше да е по-свободна, очевидно не й се искаше да дава свобода на децата си.

Звука на стомана, който чу, нямаше как да се сбърка, затова тя спря коня до едно дърво. Стисна силно юздите и се пребори с импулса да препусне натам, за да види какво става. В ума й се появи един от уроците на Сигимор и тя пое дълбоко дъх, за да се успокои. Разумът бе най-силният щит на човек, винаги казваше Сигимор, затова Илса се вкопчи в тази мисъл и опита да реши какво да прави. Тъй като бе сигурна, че Дърмот е там, и звукът от борба значеше, че е в опасност, й беше трудно да остане спокойна и да мисли разумно.

Не можеше да се втурне стремглаво, за да го спаси. Макар да смяташе, че е силна, тя не бе воин и в момента единственото й оръжие бе кинжалът й. Конят също можеше да е оръжие, но Роуз никога не бе тренирана за нещо подобно.

Илса слезе, завърза коня за едно дърво и започна да се приближава към мястото, от където чуваше звуците на битката. Имаше нужда да види точно какво се случва и колко силен бе врагът, преди да направи каквото и да е било. Щеше да й отнеме прекалено много време да се върне Клакхтром и да доведе помощ. Съществуваше и шанса да няма нужда от помощ.

На самия край на гората успя да види точно това, от което се боеше. Дърмот се биеше за живота си срещу четирима мъже. Тя бързо се свлече по корем на земята и се спотаи зад къпинов храст, растящ в основата на едно от дърветата. Освен ако мъжете не влязат в гората, тя бе сигурна, че няма да я видят.

Всяка фибра в тялото й крещеше да отиде и да му помогне, и въпреки вледеняващия страх, че може да стане свидетел на смъртта на съпруга си, тя остана на място. Имаше възможност неочакваната й поява да разсея нападателите на Дърмот, но също така и да разконцентрира мъжа й. Или по-лошо, би могла да попадне в ръцете на нападателите и така да им даде още едно оръжие срещу съпруга й. И въпреки всичко, да не стори нищо й се виждаше толкова нередно.

Илса реши, че единственият й шанс е да препусне с Роуз към мъжете. Беше добра с кинжала и бе сигурна, че ще успее да свали поне един от нападателите. Сигимор често се хвалеше, че имала точен мерник. Само трябваше да се надява Дърмот бързо да се възползва от възможността и да ги победи в суматохата, която тя щеше да предизвика.

Точно когато тя понечи да изпълни плана си, надеждата й да спаси Дърмот бе изгубена. Илса притисна ръка към устата си, за да не изпищи, когато видя как тялото на съпруга й изчезва през ръба. Цялото й тяло се тресеше от нуждата да се движи, да изтича до мястото, където за последно бе видяла Дърмот, но остана скрита, гледайки убийците на мъжа й през пълните си със сълзи очи.

Насилвайки се да се концентрира, Илса огледа всеки от мъжете, докато те гледаха през ръба към дъното на пропастта. Докато мъжете спореха дали трябва да изчакат, докато се убедят, че Дърмот е мъртъв, тя запази лицата им в ума си. След това огледа добре конете им, спомняйки си част от нещата, които я бе научил Тейт за това как да различава конете по цвета и размера им. Илса смяташе да запомни всяка малка подробност, за да се погрижи мъжете да увиснат на бесилото за стореното.

След като се провалиха в опита си да заловят Чалънджър, конят на Дърмот, нападателите се качиха на конете си и отпътуваха, но Илса все още не смееше да помръдне. Трябваше да бъде сигурна, че те няма да се върнат или да не решат изведнъж, че трябва да се убедят, че Дърмот е мъртъв. Илса осъзна, че освен това се бои да не би да види Дърмот мъртъв, изпотрошен върху скалите, и че това не е просто ужасен кошмар, от който може да се събуди.

Когато най-после се помръдна, цялото тяло я болеше, и тя осъзна, че е заради начина, по който се бе стегнала, борейки се да не хукне към съпруга си. Щом тръгна да върви, всяка стъпка бе по-лесна от предишната и отиде до коня си. Когато приближи ръба, осъзна, че вече не иска да тича. Не искаше да види мъртвото тяло на съпруга си, искаше да се върне в Клакхтром и да изпрати някой друг да го прибере. Наложи й се да си поеме няколко пъти дъх, за да потисне мъката и страха. Това бе неин дълг като съпруга на Дърмот.

В мига, в който стигна до ръба, където бе изчезнал Дърмот, Чалънджър дотича при нея.

— Спокойно, момче — промърмори тя и погали коня по врата, виждайки няколко рани по сивата му козина. — Даде всичко от себе си, нали? — Тя отдели миг да се убеди, че нараняванията му не са сериозни и го завърза за едно дърво. — Просто бъди търпелив, момчето ми. Скоро ще се приберем у дома и ще почистим раните ти.

Първият поглед надолу накара сърцето й да се свие от мъка и страх. Дърмот лежеше по лице върху тясна издатина и не бе паднал до долу, където бе осеяно с огромни каменни блокове. Илса издърпа краищата на полите си и ги захвана за колана на кръста си, за да не й пречат, докато слиза надолу към Дърмот.

Оказа се, че е лесно да се слезе, въпреки че бе доста стръмно. Илса бе изненадана, че нито един от мъжете, нападнали Дърмот, не се бе опитал, но бе изключително благодарна за това. Ако имаше дори малък шанс съпругът й да е оцелял при падането, тези мъже щяха да прережат гърлото му.

Илса коленичи до главата на Дърмот и стисна ръце в юмруци, изплашена, че ако го докосне, ще усети ледената прегръдка на смъртта. Той определено изглеждаше мъртъв, с бледа кожа и целият покрит с прах. Някъде на главата имаше рана, защото косата му бе цялата в кръв и част от нея бе потекла по бузата му. Нищо чудно, че бяха решили, че е умрял.

Игнорирайки треперенето на ръката си, тя се пресегна и го докосна. Под пръстите й кожата му бе топла. Сърцето й сякаш бе заседнало в гърлото. Тя се опита да плъзне ръка под него, за да почувства дали сърцето му бие, когато той простена. Илса се срина над него, облегна буза на косата му и заплака. Отне й няколко минути, докато успее да се успокои.

— Дърмот? — каза тя тихо и изтри част от кръвта му с кърпичката си. — Дърмот? Чуваш ли ме?

— Илса — прошепна той.

Тя чакаше, но той не каза нищо повече, нито отвори очи. Колкото можеше по-внимателно, ужасена той да не се раздвижи и да падне от скалата, тя провери тялото му за счупени кости. Установи, че няма нищо счупено, което си беше цяло чудо, и седна на пети, за да състави плана си.

— Мога да се върна в Клакхтром и да повикам помощ — каза тя и се огледа. — Не, няма да стане. Само леко да мръднеш и ще се озовеш на дъното на пропастта. Камъните долу със сигурност ще те убият.

Един поглед нагоре към ръба й показа, че изкачването няма да е толкова лесно, колкото си бе мислила. Явно бе подценила това предизвикателство. Въпреки, че можеше да се качи и да се върне обратно долу, тя не знаеше как ще го извади от там. Нямаше и с какво да го подсигури, докато доведе помощ.

— Не мърдай, дори не трепвай! — нареди тя на изпадналия си в безсъзнание съпруг и се качи отново при конете.

Когато стигна горе, провери с какво разполага. Не много, но определено от полза. Дърмот очевидно планираше всичко много прецизно, когато излизаше да инспектира земите си.

Завързвайки единия край на въжето за коня си, тя внимателно спусна другия през ръба. Метна одеялото и наметалото си на рамо и бавно слезе отново долу. Щом стигна до Дърмот, веднага завърза въжето за него, прокарвайки го под ръцете му. Вече нямаше да се тревожи, че може да падне. Използва одеялото, нагласяйки го на гърба му и уви наметалото си около главата му, тъй като знаеше, че изкачването нагоре ще е трудно.

Макар че искаше да може да насочи някак тялото му, за да го предпази от всички скали и неравности, тя знаеше, че е невъзможно. Не само, че имаше нужда от двете си ръце, за да се изкатери, но трябваше и да води Роуз, която трябваше да издърпа Дърмот горе. Илса слезе няколко метра надолу, за да вземе меча на Дърмот, който се бе заклещил между два камъка и го пъхна в ножницата му. Най-доброто, което успя да направи, бе да повдигне отпуснатото му тяло в седнало положение, опирайки покрития му с одеяло гръб в каменната стена.

Щом се качи при конете, Илса си пое дълбоко дъх и хвана юздите на Роуз.

— Сега, момичето ми, стъпвай внимателно, за да издърпаме Дърмот тук, в безопасност! Действай колкото се може по-нежно.

Когато Илса прецени, че Дърмот трябва да е стигнал до горе, тя се премести до ръба, погледна през него и се върна при Роуз, за да я накара да направи още няколко крачки. Наложи й се да се върне още няколко пъти, преди да успее да хване Дърмот. Пришпорвайки Роуз да върви и проклинайки Дърмот, задето е толкова едър, Илса най-после успя да измъкне съпруга си горе, няколко метра встрани от ръба. После развърза въжето от него и кобилата, завърза Роуз за едно дърво и махайки наметалото си от главата му, тя седна до него.

— Не мога да те оставя тук — каза тя, загледана в гърдите на Дърмот, черпейки успокоение от начина, по който те се надигаха, щом мъжа й си поемеше дъх. — Безпомощен си, а има да се тревожим и за други неща, освен за мъжете, които те искат мъртъв. Може да останем тук и да изчакаме някой да дойде да ме търси. — Бърз поглед към черните облаци на хоризонта я накараха да поклати глава. — Не, няма време за това. Ще трябва да измисля как сама да те завлека до Клакхтром. Или… — Тя се намръщи, погледна конете, а после Дърмот и изруга. — Не, няма мога да те кача на гърба на коня. — Тя погали гърдите му, задържайки за миг длан върху сърцето, за да усети стабилния му ритъм, след това развърза одеялото, с което бе предпазила гърба му, и го разстла под него.

Бавно усилващият се леден вятър й показа, че не бива да се бави повече. Изправи се, зави с одеялото си Дърмот и взе малката брадва, висяща на седлото му. Игнорирайки раните по ръцете си, тя отсече дърва, достатъчни да направи солидна носилка. За да завърже дървата едно за друго използва връзките от ботушите му. След като я върза с въжето за коня, тя погледна надолу към Дърмот.

— Ще ти призная, любов моя, че точно в този момент огромното ти здраво тяло никак не ме радва — промърмори тя. — Прекарах целия си живот, обградена от грамадни простаци. — Хвана одеялото, на което лежеше Дърмот, и бавно, с всички сили го задърпа към носилката. — И къде са те сега, питам аз? Тук ли са, за да ми помогнат да сложа туловището ти на носилката? О, не! Те се влачат един господ знае къде да търсят врага ти, когато той беше тук и те буташе в пропастта.

Когато одеялото изведнъж се измъкна изпод него, Илса залитна и падна на земята. Проклинайки тихо, тя го метна на носилката, хвана едната ръка на Дърмот и започна да го дърпа. След това хвана крака му и също го издърпа, така че най-после го сложи в края на носилката.

— Мисля, че ръцете ми ще са малко по-дълги след всичко това — каза тя, пресегна се над носилката, хвана елека му и започна да го дърпа нагоре. — Ако се събудиш, след като успея да те сложа на тази носилка, много ще се ядосам — каза тя и отново го дръпна. — Макар че това си е типично мъжка работа. Да остави на жената да върши всичко, докато си почива, а после да отвори очи, да се усмихне и да попита какво има за ядене.

— Илса.

Още преди да разпознае гласа, изрекъл името й, тя вече се беше обърнала и бе измъкнала кинжала си, подготвяйки се да го хвърли. Сигимор обаче бе по-бърз и хвана ръката й, взимайки ножа.

— Проклятие, Сигимор, можех да те намушкам — каза тя, взе обратно ножа си и го прибра. — Не бива да се промъкваш така зад хората — тя се усмихна немощно, когато Тейт и Нанти се приближиха.

— Ако не си искала да те изненадат, трябваше да си по-тиха — каза Сигимор, навеждайки се, за да вдигне Дърмот и да го сложи на носилката. — Не ме чу, защото бе прекалено заета да се оплакваш от мъжете. Какво се случи?

Подразнена от това колко лесно Сигимор вдигна Дърмот, Илса му отговори сопнато. Започваше болезнено да усеща всяка драскотина, синина и натъртване по тялото си. Не искаше дори да си помисли колко страда Дърмот. Беше истинска благословия, че е в безсъзнание.

— Конете на мъжете бяха ето там — каза тя и посочи мястото, където нападателите на Дърмот бяха оставили конете си. — Когато си тръгнаха, се насочиха на север. Веднага щом Тейт отиде да разгледа следите, тя се обърна към Сигимор. — Защо сте тук?

— Върнахме се по-рано от планираното и Том ни каза, че двамата сте тук някъде, сами и то от доста време. Решихме, че ще най-добре да проверим как сте. Сега нека да отведем леърда у дома. — Той погледна брат си. — Тейт, проследи тази следа, докъдето можеш, преди да е започнала бурята. Ако имаме късмет, няма да са много далеч, което ще ни позволи да ги заловим на сутринта.

— Ще имаме нужда от Гленда, лечителката на селото, за да се погрижи за раните на Дърмот — каза Илса, когато Сигимор я качи на гърба на коня й.

— Аз ще отида да я доведа — каза Нанти.

Илса видя как Нанти и Тейт се метнаха на конете си и потеглиха в различни посоки. Тя погледна към Сигимор, който гледаше раните на Чаланджър.

— Мисля, че ще се оправи, а ти?

— Да. Никоя от раните не е сериозна. — Сигимор погали силния врат на коня и се качи на своя. Хвана юздите на Чаланджър и погледна внимателно Илса. — Ще успееш да го удържиш, докато стигнем до крепостта, нали?

Очевидно изглеждаше толкова изтощена, колкото и се чувстваше, но все пак кимна.

— Ще се оправя. След гореща вана и малко почивка ще съм като нова. Дърмот е този, който страда. Не се е събуждал, откакто падна.

— Ако се съди по начина, по който яздеше Нанти, лечителката ще е в крепостта преди нас. Леърдът ти ще се оправи, Илса. — Той й намигна и подкара коня напред. — Справи се добре, момиче. Много добре.

Докато го следваше с Роуз, Илса почувства, че се изчервява от удоволствие. Може да беше съпруга и майка, но в сърцето й бе останало достатъчно от детето, което търсеше одобрението на Сигимор. Само се надяваше да е сторила достатъчно, че да опази Дърмот жив.

* * *

— Изглеждаш много по-добре, момиче.

Илса се усмихна на Гленда и внимателно се доближи до леглото на Дърмот. Беше й трудно да го остави на грижите на жената и да излезе, но нямаше особен избор. Гай и Фрейза, водени от заплахите на Сигимор, я бяха откъснали от Дърмот. След като се изкъпа, почистиха незначителните й рани, и щом увери децата, че ще се оправи, тя вече не можеше да се бори с нуждата да почива и бе заспала. Бяха минали само три часа, когато бе събудена от страха за Дърмот. Тя го разгледа внимателно, преди да погледне Гленда, стояща от другия край на леглото.

— Ще се оправи ли? — попита тя.

— Да, милейди — отвърна Гленда. — Няма счупени кости, нито признаци за вътрешни наранявания. Само малко синини и натъртвания.

— Кръвта на главата му… — започна Илса, леко галейки измитата му коса.

— Само лек разрез. Такива рани кървят доста и винаги изглежда по-зле, отколкото е. Не усетих никакви наранявания на черепа. Можете да седнете при него.

— Сигурна ли си? — попита Илса, но не се поколеба да се настани на стола до леглото му. — Аз не съм лечителка.

— Не е нужно да бъдете. Само го наблюдавайте да не развие треска, да не го боли прекалено много или за нещо друго, което може да ви разтревожи. Дадоха ми много хубава стая в крепостта и ще остана тук за няколко дни, докато се събуди и се уверя, че е добре. Ако имате нужда от мен, ще мога да дойда след няколко секунди.

Вратата едва се бе затворила след Гленда, когато се отвори отново и в стаята влезе Сигимор. Той седна на края на леглото и се взря намръщено в Илса, докато я накара да иска да се свие на мястото си. Ако планираше да се ожени, щеше да му се наложи да забрави този свой поглед, тъй като никоя жена не би могла да търпи да го вижда цял живот.

— Трябваше да си още в леглото, момиче — каза той. — Този глупак няма да ходи никъде.

— Сигимор — скара му се тя, — Дърмот може да е лошо ранен.

— Не, не мисля така. И Гленда не мисли така. И все пак, щом се налага да бдиш над него, може да го правиш оттук.

— Много мило от твоя страна. Тейт върна ли се?

— Да. Проследил е мъжете до малко село. Дойдох да те разпитам видя ли добре глупаците.

— Да. Постарах се добре да огледам и тях, и конете им. — Илса му разказа всичко, което успя да си спомни. — Мислиш ли, че ако ги заловим, ще ни е от полза?

— Може би. А може би не. Намерихме толкова малко информация, че започнахме да се чудим дали има някакъв враг, че случилото се е било инцидент и са се опитвали да го ограбят. Но това си беше опит за убийство и няма никакво съмнение в това. Този човек е много умен, иначе нямаше да се въртим в кръг и да се съмняваме дали въобще съществува.

— Значи мъжете може да не знаят друго, освен името на този, който им плаща да свършат работата?

— Именно. Но този може да отведе до втори и до трети, и така нататък. — Той целуна Илса по главата и се насочи към вратата. — Истината е, че въпросът „кой“ не ме тревожи толкова, колкото другите неща.

— Кои други неща?

— Как този прокълнат враг толкова често знае къде сте ти или съпруга ти?

Илса изгледа затварящата се врата, преди да се облегне на стола си и да изругае. Сигимор бе прав да се тревожи за това. И на нея самата няколко пъти й бе минавало през ума тази мисъл, и макар да я беше срам да го признае, не бе мислила достатъчно върху този въпрос. Плашеше я и сега, но тя се насили да го направи. В Клакхтром имаше предател. Врагът на Дърмот можеше да е някой, който живее в крепостта. Тя потръпна при мисълта, че дори у дома може да не са в безопасност.

— Илса! Господи, мъжете! Мъжете са тук!

— Тихо, любими — каза Илса и се премести, сядайки на ръба на леглото, за да погали челото му. — Тихо, в безопасност си. — Тя се стресна леко, когато той отвори очи и я погледна. Погледът му бе замъглен, сякаш не бе напълно буден. — В безопасност си.

— Не, мъжете — каза той, въздъхна и затвори очи. — Мъжете са тук. Четири от копелетата.

— Да, бяха тук, но вече ги няма. Ти си в безопасност, у дома в Клакхтром.

Дърмот продължи да мърмори за тези четирима мъже няколко минути, но Илса най-после успя да го успокои. Знаеше, че той не е напълно в съзнание, но имаше нещо успокояващо в това да изрича името й и да си спомня за последната атака. Нямаше да е лошо част от спомените, които бе изгубил да се появят, помисли си тя, докато сядаше на мястото си, но нямаше да таи надежда това да се случи.

Гай влезе в стаята, понесла Финли и Кирнак. Точно зад нея бе Фрейза, носейки поднос с храна и вино. Илса отиде с жените до камината и нахрани Финли, докато Гай се погрижи за Кирнак, а после трите вечеряха, водейки тих разговор. Не след дълго Илса вече не можеше да спре да се прозява.

— Не си спала достатъчно, момиче — каза Фрейза и взе Финли от ръцете й.

— Достатъчно е засега — отвърна Илса. — Просто имам нужда да съм до него през нощта, или поне докато се събуди и звучи смислено.

— Докато проклина болежките си и роптае срещу това, че трябва да остане в леглото.

— Да. — Илса се усмихна и целуна синовете си по бузките. — Поне едно добро има във всичко това. Вече знаем със сигурност, че някой иска Дърмот мъртъв и видяхме лицата на четиримата, които се опитаха да го убият. Това е някакво начало.

Фрейза кимна:

— Вече има посока, която да следваме, а не просто да търсим проклетия път.

— Именно. Знам, че мога да ви се доверя, че ще запазите това в тайна. Някой в Клакхтром работи за врага ни. Както каза по-рано Сигимор, това, което го тревожи най-много, е как врагът ни винаги знае къде ще съм аз или леърда. Има само една възможност.

— Шпионин — каза Гай. — Проклет предател. Затова ще мълчим и няма да показваме страх, защото ще разбере и ще предупреди врага ни. Но също така ще си държим очите и ушите отворени.

— Благодаря ви. — Илса се премести отново към леглото, погледна Дърмот и нежно отмести косата от лицето му.

— Не се страхувай, момиче! — каза Фрейза, когато двете с Гай спряха от другата страна на леглото. — Той ще се оправи.

— Да, и аз мисля така — Илса се усмихна леко, — само се надявам, че когато се събуди, няма пак да ме е забравил.