Хана Хауъл
Шотландски младоженец (5)

Пета глава

— Всичките ни нови чичовци ли са големи колкото теб?

Илса се усмихна, когато Сигимор вдигна на ръце любопитния Одо, докато очите им се изравнят, и каза:

— Всички те са дребни, кльощави момченца в сравнение с мен. Аз съм най-големият, най-силният и най-умният.

Одо се изкиска, което поощри останалите деца да решат, че братята й не представляват опасност и се приближиха към тях. Илса бе оставила спящите близнаци с Фрейза, докато тя и Гай изведат останалите деца навън. Беше й достатъчен един поглед към групата близо до защитната стена, за да разбере, че братята й си тръгват. Тя едва преглътна страхливото желание да ги накара всички да останат с нея или да я вземат с тях у дома. Бе избрала Дърмот. Не можеше да се крие зад братята си, само защото нещата между нея и съпруга й не вървяха гладко.

Дърмот я бе любил тази сутрин и после бе излязъл. Едва бе говорил с нея, ако за говорене можеше да се счита шепота на страстни думи срещу кожата й. Илса предположи, че мълчанието е неговият начин да уважи примирието им, но това бързо я охлади, избутвайки настрана топлината, след като бяха правили любов. Тя все още вярваше, че решението й да го приеме в леглото си бе правилно и съвпадаше с плана й просто да бъде себе си. Обаче ако планът на Дърмот бе да я оставя в несвяст всяка вечер със страстта в леглото им и да я игнорира през целия ден, изграждането на добър брак щеше да се окаже доста бавен процес. Толкова бавен, че можеше да е остаряла и побеляла, преди той да й покаже някаква привързаност, ако това въобще се случеше.

Илса тръгна покрай защитната стена, решена да разгледа новия си дом. Усмихна се, когато Сигимор тръгна стабилно след нея, въпреки че бе отрупан с деца — Иуърд в едната му ръка, Грегор в другата, Аулай на гърба му, Одо и Айви вкопчени в двата му крака и висящата на елека му Алис. Брат й много обичаше децата и тя се зачуди за пореден път защо толкова се колебаеше и все още не се бе оженил. Някой ден трябваше да го попита за това.

— Как си тази сутрин, момиче? — попита Сигимор, наблюдавайки я внимателно.

Въпреки че се опита да не го прави, Илса се изчерви.

— Добре съм. Не виждаш никакви рани, нали?

— Не, не и отвън.

— Е, с останалите само аз мога да се справя.

— Вярваш ли на историята му?

— Все повече и повече. По тялото му има нови белези. Лейди Джилиан и Фрейза потвърдиха историята му. Съмненията ми се коренят в твърдението, че не ме помни, а времето, което прекарахме заедно, беше преди нападението. Обаче бяхме заедно за кратко и щом ме видя, в погледа му нямаше и намек, че ме е разпознал. — Илса сви рамене. — Предполагам, че ще ми отнеме известно време да реша на какво да вярвам. Но това не оправдава Дърмот, тъй като нито ми бе казал, че е бил женен, нито че има шест деца. Щом е излъгал за това, се чудя дали не е излъгал и за останалото.

— Да, и аз така мисля. — Когато стигнаха до зле поддържаната вътрешна градина, Сигимор свали децата от себе си. — С Тейт ще останем при теб. Ако не друго, опасността може още да дебне в сенките. Заплахата към Дърмот може да бъде насочена и към теб.

— Мислиш ли, че можеш да разбереш каква е? — Двамата със Сигимор седнаха на една каменна пейка, докато Гай обикаляше из градината с децата. — Сигурна съм, че Дърмот и семейството му са се опитали.

— Така е, но освен това те имат земи за обработване и хора, за които да се грижат. Това означава, че не са могли да посветят цялото си време в търсене на заплахата. Четири месеца след побоя най-важната им грижа е била възстановяването на Дърмот. Двамата с Тейт може да се заемем с това и да действаме бързо. Въпреки че съм леърд на Дъбхайдленд, имам малка армия от роднини, които могат да се грижат за земята и хората, докато се оправя с този проблем. Братът на Дърмот, Нанти, мисли да направи същото.

— Мислиш ли, че можеш да разкриеш врага му?

— Няма да е лесно, но да, ще намеря това копеле. — Сигимор нежно отметна кичурче коса от лицето й, втъквайки го зад ухото й. — Още ли обичаш този тъпак?

— Да — Илса направи гримаса. — Бих предпочела да не е така, но не е лесно да прогоня чувствата си.

— Не видях глупака тази сутрин, но не изглежда брачната ти нощ да е променила нещо.

— Той допуска, че вероятно сме били любовници. Поне е някакво начало. — Тя отново се изчерви. — Страстта все още кипи помежду ни. Това също е някакво начало. Също така се съгласихме в спалнята ни да цари мир.

— Колко щедър мъж — начумери се Сигимор.

— Ако наистина не ме помни, то да, така е. Освен това, както каза Дърмот, без значение дали вярва на историята ми, или не, вече сме съпрузи и двамата трябва да приемем отговорностите си. И точно това съм решила да направя.

— Не съм сигурен, че разбирам.

— Ами след като обмислих и отхвърлих няколко плана, реших просто да му бъда съпруга и да съм такава, каквато съм. Смятам да защитя бедното си изстрадало сърце колкото мога, но с изключение на това смятам да бъда искрена с него. Никакви интриги, никакви игрички, никакви лъжи. Мисля, че това е единственият начин, по който мога да се справя с подозренията и тревогите на Дърмот Макенрой.

Сигимор потърка брадичка, обмисляйки думите й за момент.

— Не е честно, че трябва да се доказваш пред него.

— Не, не е честно, но трябва да го направя. Ако наистина не ме помни, значи не знае нищо за мен. След като е в опасност, е в реда на нещата да ме подозира.

— Може би да, най-добрият начин да промениш мнението му е да бъдеш честна с него във всичко, което правиш и казваш. Трябва да се научи отново да ти вярва. Но ако играе някоя игра с нас…

— Тогава ще го спукаш от бой и ще го хвърлиш в отходната яма.

— Съгласен съм.

* * *

— Какво гледаш? — попита Нанти, влизайки в кабинета на Дърмот и заставайки до брат си пред прозореца.

— Сигимор Камерън, покрит с деца — отвърна Дърмот, без да откъсва поглед от групата в градината.

Нанти се ухили, като видя как децата слизат от Сигимор и хукват през градината.

— Децата ти му се доверяват.

— И това значи, че и аз трябва да го направя?

— Може би поне да обърнеш внимание, че не се боят от него въпреки размерите му. Винаги трябва да наблюдаваме как децата се отнасят към някой. Понякога те усещат неща, които ние не можем.

Това беше истина, но Дърмот не изпитваше желание да го признае. Когато за пръв път видя как децата приеха Сигимор, той изпита ревност, защото не бе толкова близък с тях. И щом прие факта, че вината за това е само негова, се почувства гузен. За нещастие тези две емоции не го караха да гледа по-благосклонно на Сигимор Камерън, мъжът, който изпитваше този кратък момент на удоволствие.

— Тези Камерън изглежда са много близко семейство — промърмори Нанти.

Дърмот погледна брат си, раздразнен от невинното изражение на лицето му.

— Доверяваш им се, нали? Вярваш на историята им.

— Не е нужно да го караш да звучи така, сякаш съм те предал.

— Защо не? Те може да стоят зад проблемите ми, могат да са тези, които опитаха да ме убият.

— Ако братята й те искаха мъртъв, нямаше да си тук и да се чудиш над това. Нямаше да те оставят на косъм от смъртта. Щяха да се уверят, че си поел последния си дъх, преди да те оставят там. Освен това говорихме с всеки мъж, жена и дете в Мюлейдън и въпреки това събрахме прекалено малко полезна информация. Съмнявам се, че нямаше да се разчуе, ако малка армия от червенокоси гиганти се бе навъртала в околността по време на нападението.

Това бе още една неоспорима истина, такава, каквато му се искаше Нанти да не бе споделил. Мъже като Сигимор и останалите Камерън бяха лесни за забелязване. Дори само един човек да ги беше видял, новината за присъствието им щеше да се разпространи из селото. И тъй като Мюлейдън беше близо до земите на Камерън, селяните веднага щяха да разпознаят членовете на клана, но беше факт, че никой не ги бе споменал. Това бе нещо, което определено трябваше да обмисли, докато събираше това, което знаеше за жена си и роднините й.

— Тъй като Камерън със сигурност знаят, че могат да бъдат разпознати лесно, най-вероятно са изпратили някой да извърши нападението вместо тях — предположи Дърмот и се намръщи, когато Нанти извъртя очи.

— Защо си толкова решен да ги изкараш виновни?

— Защото няма кой друг да обвиня — въздъхна Дърмот и поклати глава. — Да, вероятно съм прекалено строг с тях, но така е по-добре, вместо да се доверявам прекалено много точно сега. Някой ме иска мъртъв. Нападението не е било инцидент. Имаше и още няколко опита за нападение, които биха могли да бъдат наречени просто лош късмет. Ако тези инциденти са били просто случайни, това значи, че Камерън може да са единствените, които са се опитали да ме убият. Но ако инцидентите са били опит да сложат край на живота ми, то зад нападението няма как да стоят Камерън. Така като се замисля, съм напълно сигурен, че не съм познавал никой от тях допреди година.

— Щом не си ги спомняш отпреди година, значи започваш да си връщаш паметта.

— Не. Не си спомням да съм ги срещал или нещо друго по онова време. Но напоследък много ясно си спомням какво се е случило няколко месеца отпреди това, от времето, в което все още не съм ги познавал.

— Значи, чувстваш, че със сигурност лейди Илса не е твоя жена.

— Чувствам, че със сигурност двамата с нея някога сме били любовници. Бях сигурен от мига, в който я целунах. Познавах вкуса й, допира й — добави тихо той.

— Тогава трябва да вярваш, че тя казва истината за това, че сте си разменили обети.

— Не, просто знам, че сме били любовници. Не си спомням нищо за времето, през което сме били заедно, и дали сме си дали някакви обещания, дори не помня дали е била девствена.

Дърмот се загледа към Сигимор, Илса и Гай, които минаваха през градината, а децата тичаха около тях. От начина, по който изучаваха градината, очевидно потънали в дълбока дискусия, като от време на време спираха, за да погледнат някое растение, Дърмот реши, че обсъждат възстановяването на дълго занемарената площ. Не знаеше кога и защо бе станала толкова неподдържана. Когато наследи Клакхтром, беше върнал към живот градината, която чичо му бе оставил на произвола на съдбата. През първия ден от брака си с Анабел той мислеше, че тя ще се наслаждава на красотата на градината, а се оказа, че жена му я е използвала да му изневерява там с всеки мъж, склонен да предаде леърда си. Дърмот подозираше, че точно в онзи момент бе спряло да го е грижа за мястото.

Истината бе, че тогава той спря да се интересува и от много други неща. Всичко, което бе направено, за да стане Клакхтром малко по-уютен, бе сторено преди брака му и част от подобренията бяха в чест на невястата, която очакваше да се нанесе тук. Сега правеше всичко по силите си да няма дългове, а хората да не са гладни или в опасност, но нищо повече. Изненада го това, че не бе направил нищо, за да подготви крепостта за посрещането на Маргарет, жената, за която възнамеряваше да се ожени. Не му допадаше да мисли, че нещастният му брак го бе накарал да загуби цялата радост и интерес от живота си.

— Била е девствена — каза няколко минути по-късно Нанти.

На Дърмот му трябваше цяла минута да осъзнае, че Нанти говори за Илса.

— Значи си бил там, за да видиш следите по чаршафите, така ли?

Нанти го изгледа отвратено.

— Илса има четиринадесет братя и двадесет и седем братовчеда, всичките от които са мъже. Била е много добре пазена. Цяло чудо е, че си успял да я прелъстиш. — Той погледна през прозореца, където Сигимор гъделичкаше смеещата се Илса, след което започна да я гони из градината, възнамерявайки да я гъделичка още, само и само да забавлява децата. — Тя е безценната единствена сестра. Очевидно е.

Макар че трябваше да се съгласи, Дърмот каза:

— Щом е толкова ценена и защитавана, защо са позволили на това момиче Гай да е близо до нея?

— За да храни алчните ти синове. Освен това мисля, че знаеш какво се е случило с горкото момиче толкова добре, колкото го знам и аз. Макар че не е нужно да чуеш историята й. Истината се чете в погледа й и в начина, по който страни от мъжете. Да, тя трепери страхливо винаги, като се озове в стая, пълна с мъже. Вкопчва се изплашено в Илса. Мисля, че момичето е извадило голям късмет, че Камерън са я приели, и ако тя не се ужасяваше толкова да говори с мъжете, вероятно щеше да ти го каже сама.

— Караш ги да изглеждат като проклети светци, все едно богохулствам, като мисля, че са лъжци, или още по-лошо, мои врагове.

— Малко си злобничък за мъж, прекарал миналата нощ в обятията на красиво момиче, не мислиш ли?

— Жената се появява на сватбата ми, заявява неща, които не мога да си спомня и такива, за които никой от вас не знае нищо, размахва под носа на свещеника документи, които не помня да съм подписвал, и в следващия момент се озовавам женен за нея. Да, почувствах, че двамата със сигурност сме правили любов и преди. Но това не е причина да вярвам на нея и роднините й. Нито да се държа добре с децата или бедното изнасилено момиче. — Той се отдалечи от прозореца, тъй като му беше омръзнало да гледа как се държат Илса и брат й, затвърждавайки мнението на Нанти.

— Остани тогава със съмненията и подозренията си — каза Нанти, поглеждайки към Дърмот. — Не съм съгласен с теб, но мога да разбера защо мислиш по този начин. Давай и опитай да докажеш, че Камерън са ти врагове. Аз ще опитам да ти докажа, че грешиш.

— Защо?

— Защото вярвам на историята им. Вярвам на това, което чувства Джилиан за тях. Когато изрази подозренията си по този въпрос, високо и ядно, аз видях единствено справедливия гняв на мъжете и болката на момичето. И когато я представи на децата си, само едно от които не е извънбрачно, не видях спокойствие и приемане. Не! Видях гнева, който всяка жена с гръбнак би трябвало да изпита. Момичето очевидно не е знаело, че имаш всичките тези деца, и все пак изглежда я е грижа за тях. Освен това не ти отказа да те приеме в леглото си, въпреки гадното ти държание, и мога да се обзаложа, че те е стоплила и задоволила доста добре. Това, което си мисля — каза Нанти, отправяйки се към вратата, — е, че преди една година най-после си успял да се освободиш от мъката, която ти бе донесла Анабел, и че най-после си си намерил добра съпруга. И възнамерявам да се погрижа да я задържиш.

— Тогава действай по-бързо, тъй като ще си тук само още няколко дни.

— О, не ти ли казах? — Нанти отвори вратата и се усмихна сладко на Дърмот. — Реших да те радвам с компанията си още известно време.

Дърмот остана загледан във вратата, която Нанти затръшна след себе си, когато излезе. Каза си, че би било детинско от негова страна да хвърли нещо към нея. След миг обаче размисли, вдигна тежката кана от масата и я хвърли към вратата. Това се оказа, че не е достатъчно задоволително, затова и ножа му последва каната. След това седна на стола пред бюрото и се загледа в дръжката, стърчаща от масивната врата.

Беше глупаво да се чувства предаден от семейството си, което очевидно вярваше на Илса. Това си бе тяхно право. Те също разбираха защо той не й се доверява. За нещастие това разбиране беше по-скоро като съжаление или симпатия към ранен мъж. И бе трудно за преглъщане.

Въздъхна, затвори очи и облегна глава назад на стола си. Беше трудно да го признае, но семейството му бе право. Чувстваше се ранен от всичките тези толкова големи празноти в паметта. Ужасният му брак също го бе оставил осакатен по много начини. Не искаше да се довери на Илса, тъй като се боеше да го стори, и осъзнаването на това го накара да потръпне. Анабел бе доказателството, че не може да се разчита на преценката му за хората, и най-вече за жените, към които изпитва похот. Този път лошата оценка можеше да му струва повече от разбито сърце, можеше да му струва живота.

Имаше няколко общи черти между двете му съпруги. Илса бе емоционална като Анабел, макар досега да я бе виждал да проявява само темперамент, страст и хумор. Смяташе, че е видял и болка, но предпочиташе да не се замисля върху истината за това или върху причината за нея. Когато се опита да измисли други прилики между двете, осъзна, че не му хрумва нищо, но си каза, че много скоро със сигурност щяха да се появят още допирни точки.

Въпреки краткото им познанство, различията между Анабел и Илса вече бяха добре забележими. Всичко, което трябваше да направи, бе да погледне навън към градината, за да види едната разлика много ясно. И това бе начинът, по който Илса открито приемаше децата му. Анабел не обръщаше внимание дори на Алис, собственото й дете. Илса имаше горещ темперамент, но не крещеше като подивяла и изпаднала в бурна ярост, както често се случваше при Анабел. Дори Дърмот трябваше да признае, че Илса имаше причина да се гневи. А на Анабел никога не й трябваше такава. Илса бе страстна жена, но й липсваше тази тъмна емоция, която бе долавял в Анабел. Дори със закоравялото си сърце и циничен ум никога не можеше да си представи подобно нещо да се случи с Илса.

Свивайки лице в гримаса, той се размърда на стола, тъй като само мисълта за жена му го накара да се втвърди от желание. Страстта на Илса бе гореща и сладка, задоволявайки го по начин, който не помнеше някога да е чувствал. Не бе я чувствал дори когато мислеше, че обича Анабел. Дърмот знаеше, че това може да се окаже слабост, но смяташе, че е научил добре урока от предишната си съпруга. Може би нямаше да е способен да контролира желанието си към Илса, но знаеше как да й попречи да го манипулира или да го направи сляп за истината.

Ако трябваше да е честен със себе си, Дърмот трябваше да признае, че е доволен от това, че Илса се озова в леглото му, а не Маргарет. Можеше лесно да разбере как Илса и той са станали любовници. Огънят, който можеха да запалят помежду си, бе всичко, което един мъж би могъл да желае. Въпреки съмненията, страховете и подозренията си, той възнамеряваше да се възползва максимално от това да държи Илса в обятията си и да се топли от пламенната й страст, колкото е възможно по-често. Това бе единственото добро нещо за него в цялата тази заплетена ситуация. Просто щеше много да внимава да не се изгори.

* * *

Държейки сина си Кирнак, докато Гай носеше на ръце Финли, Илса се усмихна на братята си, които целунаха племенниците си за довиждане. Сигимор и Тейт стояха до нея, но тя знаеше, че това е първата стъпка в отделянето от семейството й. Покрай необичайните обстоятелства около обричането й с Дърмот, тази болезнена промяна в живота й бе отложена. Макар да трепереше леко, Гай стоеше плътно до нея, докато мъжете се сбогуваха с Финли, и Илса осъзна, че Гай вече смята Камерън за свое семейство. Илса пристъпи към Сигимор, само за да се закове на място, когато Илаяс спря пред Гай и й подаде нещо.

— Ето момиче — каза Илаяс, — това е подарък.

Гай взе предпазливо поставения в калъф нож, който Илаяс й подаде, и се намръщи:

— Това е кинжал, сър.

— Да. Илса ще ти покаже как да го носиш и използваш.

— За какво ми давате кинжал, сър?

— За да се научиш как да се защитаваш сама и да не си толкова безпомощна. Трябва да се чувстваш в безопасност, момиче. — Той най-после се усмихна. — Освен това може да го използваш да пазиш нашата Илса.

Гай се изчерви.

— Много ви благодаря, сър.

— О, това беше много сладко — промърмори Илса, когато Илаяс се отдалечи от Гай и се намръщи в престорена агония, когато Сигимор обви ръка около раменете й.

— Да — съгласи се Сигимор, игнорирайки изражението й, — Илаяс се тревожи колко изплашено е момичето.

— Тя се подобрява.

— Така е. — Той погледна как Макенрой се сбогуваха с братята му. — Въпреки злата, подозрителна природа на съпруга ти, мисля, че тук сключихме добър съюз.

— Много се радвам, че мога да съм от полза за теб и клана. — Тя трепна не на шега, когато брат й дръпна плитката й като наказание за сарказма й, преди да помаха на братята си, които се качиха на конете си и напуснаха Клакхтром. — Ще е много странно да не се изтърсват в дома ми по всяко време на деня.

— Е, аз и Тейт все още сме тук, за да ти се изтърсваме още известно време.

— Колко мило — провлече Дърмот, заставайки пред Сигимор. — Странно, но не си спомням да съм те канил да оставаш за по-дълго в Клакхтром.

— Знам, но двамата с Тейт щедро пренебрегнахме липсата ти на добри маниери — отвърна Сигимор.

— Колко щедро наистина.

— Да, такива сме си ние.

И двамата мъже бяха толкова напрегнати, че Илса бе изненадана, че не чу как се чупи някоя кост или как се къса сухожилие в телата им. Дърмот очевидно беше ядосан от извода, че тя има нужда да бъде защитавана от него, или че братята й са останали да се шляят из Клакхтром и да се опитват да изпълнят дяволския си план, за който ги бе обвинил. Сигимор, от друга страна, беше обиден от подозренията на съпруга й. По изражението на лицето на Тейт, когато се премести до Сигимор, тя реши, че и той се чувства по същия начин.

 

 

Илса въздъхна едва доловимо, когато останалите Макенрой се присъединиха към тях. Но облекчението й продължи кратко. Дърмот изгледа някак обвинително семейството си и се върна в крепостта.

— Предполагам, че бихте се подразнили малко, ако го плесна по врата — промърмори Сигимор и погледна към Макенрой.

— Да — отвърна Конър, — все пак упоритият намусен простак ми е брат.

— Ще е трудно да го накараме да види истината.

— Много трудно, наистина. Когато един мъж се събуди след толкова ужасен побой с черни петна в паметта си, има повече причини да се тревожи, отколкото всички останали.

— Да, така е. Освен това не знае кой е врагът му. Да знае, че има някой, който му мисли злото, но да не знае кой е той и защо го прави, може да разяде един мъж.

Конър кимна.

— На всичкото отгоре той е преживял прекалено много предателства през последните няколко години.

— Е, аз мога да бъда търпелив. — Сигимор се намръщи към роднините си, когато те изсумтяха и извъртяха очи. — Мога. Досега не съм убил никой от вас, нали?

— Нима? Определено не си спирал да опитваш през годините. Какво ще кажеш за онзи път, когато хвърли Мадокс през прозореца? — попита Тейт. — Онова какво беше?

— Той получи точно онова, което заслужаваше, а и само натъртих глупака — отвърна Сигимор. — Момчето бе придобило няколко много вредни навика, докато е обикалял кралския двор с високопоставените си приятелчета. Имаше нужда някой да му вкара малко акъл в главата.

— Разбира се, и наливаше акъл на Гилбърт, когато го хвърли в реката, а след това продължи да натискаш главата му под водата?

— Просто промивах ушите му, тъй като глупакът не чуваше какво му казвам. Не беше гняв, а дисциплина.

Знаейки, че тази игра може да продължи доста дълго, Илса реши да се върне в крепостта, тъй като синовете й скоро щяха да искат да се нахранят. Гай тръгна с нея, заставайки от лявата й страна, а лейди Джилиан бързо ги последва, заставайки от дясно на Илса. Бърз поглед към мъжете й показа, че братята Макенрой се забавляваха прекалено много, за да си тръгнат.

— Семейството ти много ми напомня на моето — каза Джилиан, когато влязоха в крепостта и се насочиха към детската стая. — Кланът Мъри е голям, доста буен и при нас също се раждат повече момчета, отколкото момичета.

Илса се усмихна и поклати глава.

— Баща ми имаше четири съпруги, а аз съм единственото момиче, което му се роди. Когато последната му съпруга умря, раждайки Фъргъс, който сега е на единадесет години, татко заяви, че е погребал прекалено много съпруги, и че няма да се жени повече. По-малко от година след това умря от треската, която премина през Дъбхайдленд. Покоси голяма част от възрастните хора. И така, на единадесет години се оказах оставена на грижите на братята и братовчедите си, голяма част от които бяха мъже. — Тя се засмя леко, когато в мига щом влезе в детската стая, децата на Дърмот се втурнаха към нея. — Да се окажа обградена от шестима синове и само две дъщери някак ми се вижда напълно нормално.

— И вероятно да се разправяш с упорит глупак също не е нещо ново за теб.

— Да, не е никак ново. Не е лесно, но не е ново.

— Ще вземеш надмощие.

— Мнението ти е родено от предположение, или е някакъв пророчески сън?

— Не, просто вяра в силата на любовта. А ти го обичаш, нали?

Илса въздъхна.

— Да, обичам го. Само се моля любовта ми да устои на предизвикателствата, на които Дърмот със сигурност ще я подложи.