Дейвид Брин
Битие (99)

99.
Оценяване

Лейси бе възхитена от великолепния дизайн на Великия телескоп — и от великолепния замисъл. Десет милиона кристални сонди, насочили широките си сто километра платна-огледала към Слънцето и взиращи се в огънатото сияние на далечни звезди и планети, увеличени от гравитацията на родната звезда. Едва забележим тънък пръстен около яростна огнена топка.

„Окултиращите дискове ще спират сиянието на слънцето и ще позволяват на светлината от далечни обекти да достига до голямото огледало. Деликатно постижение на безброй фини настройки.“

Вместо класически образи гравитационната леща показваше окръглени и безпорядъчни припокривания на далечни точки, „фокусиращи“ се в огромната зона от петстотин до няколко хиляди астрономически единици от Слънцето.

„Ще се взираме в пръстена по сто различни начина, докато минаваме от един район на друг в търсене на съкровища. Някои образи може да проблеснат само за милисекунди! Други ще бъдат събирани и интегрирани в течение на години и ще изпращаме на Земята повече данни, отколкото са били събрани от всички предишни инструменти на човечеството, взети заедно. И ние сме само един компонент от десет милиона, всеки взиращ се под различен ъгъл покрай Слънцето. Заедно образуваме най-мощния телескоп, създаван някога.“

Завидя на сондите, които се отдалечаваха от галактическия център. Те можеха да открият безчет изумителни обекти, дори централната черна дупка на Млечния път. Куриерът също беше разочарован, че този кораб никога няма да зърне планетата Турбулентност. Земята обаче обеща да споделя резултатите с тях. Рано или късно някоя сонда щеше да види родния свят на Куриера така ясно, сякаш се намира в непосредствена близост. Лейси се надяваше на добри новини, и то не само за приятеля й.

Би било хубаво човечеството да има съюзници в студения космос.

Трябваше да почива. Оказа се, че АКЛ се нуждаят от сън. Така че Лейси се спусна до хижата си на ниво Един милиметър и призова около нея кълбо от нощ. Възбудата от паметния ден обаче не й даваше покой и тя създаде свежи цветя за саксията на прозореца. После прибави картина на Хакер и любимите му делфини, изследващи своите изумителни предели. Погълнати от съвсем друга история.

„Един от бонусите на оставането в Слънчевата система. Ще получавам новини за синовете си, за техните деца и внуци. Не мога да се свързвам с тях директно — колко ужасно би било да ти досаждат десет милиона призраци на отдавна умряла баба! Въпреки това се надявам, че от време на време ще ми пращат снимки.“

Баба. Последните й спомени приживе бяха за опъната суха кожа. За крехкост, болка и раздразнение към всеки, който й отправяше комплименти за „енергичността“ й. Беше очаквала да се събуди тук като старицата, която бяха записали за копиране.

А сега? Изобщо не се чувстваше като баба! Като млада се беше огъвала под товара на очакванията на други хора. Аристократичните претенции на семейството й. Хищното преследване от папараци и млади безделници, които се опитваха да я отклонят от онова, за което копнееше. Донякъде по-добрият живот като годеница, съпруга и майка. Тайното чувство за вина от знанието, че въпреки всички тези ангажименти би могла да се съсредоточи върху големи неща. Прекрасни неща.

„И едва сега съм ключов член на най-важното научно начинание! И се чувствам…“

Всичко това може и да беше програмирана илюзия, но тази виртуална версия се чувстваше млада, изпълнена с живот, готова за предизвикателствата.

Хм, предизвикателства. Беше забелязала как напрегнато я гледа високият, грубоват на вид Хамиш Брукман и как се мъчи да скрие интереса си. „Да му се не види. А аз нарочно избрах да изглеждам на четирийсет и две. Пък и в реалността този човек никога не е бил мой любимец.“

Разбира се, в този свят Брукман не можеше да попречи на науката, а само да й помага. Всъщност талантите му можеха да се окажат по-ценни тук, отколкото бяха на Земята. „Всички ще се нуждаем от разказвач, при това не само за разнообразие. Когато потекат данните и образите на далечни светове и извънземни същества, ние, техничарите, често ще се вкопчваме в първата теория или обяснение, които ни се сторят уместни.“

Брукман пък можеше да предлага алтернативи — ако не друго, то само за да се заяжда! Подминатите, но все пак възможни „ами ако“. Онзи дразнещ един процент невероятности. По време на безкрайното пътуване много от тях можеше да се окажат истина.

„Пък и признавам, че може да е… забавен. Дори доста забавен. Това може да се окаже полезно. За безсмъртни.“

Откри, че е влязла в спалнята, застанала е пред голямото огледало и се върти пред него, без изобщо да си дава сметка како прави. В отговор на любопитството й се появи надпис.

Външност: 85% съответствие с външността на трийсет и седем годишна възраст.

Опа!

Примигна. Значи този нов живот включваше също секс и суета?

Изсумтя по начин, който изобщо не подобаваше на една дама, махна с ръка и огледалото изчезна.

След това се разсмя.

Великият телескоп щеше да допълва други проекти. Като археологията в Астероидния пояс и изучаването на всички типове древни механични сонди. Или разкриването на историите и кроежите, кодирани на атомно ниво в кристалните фомити. Или връщането към живот на отдавна измрели раси.

Крайната цел? Съставяне на история на цивилизациите, опитвали се да се развият в този квадрант през последните двеста милиона години. Разбирането на безкрайните начини на упадъка им — от феодализъм и отказване от технологиите до импулсивното боготворство. От войните и късогледата алчност до екологични гафове. От прекалено голям или прекалено малък индивидуализъм. От небрежната технологична арогантност до научна боязливост… и до други капани, за които човечеството не си е и представяло. Разбира се, и за честия убиец на онези, които се издигат над определена точка. Чумата.

Имаше ли изключения? Поне една-две стари раси, способни да предложат утеха и съвет?

„И ако ви има, защо сте мълчали през цялото време и сте оставили нас, обзетите от ужас младоци, да вървим без ничия помощ през минното поле?

От друга страна, ако ние сме първите, стигнали дотук? Можем ли да оцелеем нататък по пътя? И ако да…“

Плашеща, изпълнена със самота мисъл порази Лейси.

„… дали ние ще станем Старата раса? Онези, които накрая ще помогнат на всички други? Прочутите предсказани избавители? Докторите, които лекуват? Пощальоните, които свързват? Менторите, които учат другите да оцеляват и благоденстват?

Онези, които помагат за връщането на мъртвите и изгубените?“

Идеята не беше от онези, способни да успокоят един безпокоен ум. Достатъчно обезсърчаващо бе да носиш товара на собственото си потомство. На собствения си вид и планета. А на цяла галактика, цял космос, чакащ напрегнато някой да не се провали? Всичките онези безброй форми на живот. Целият този потенциал.

Ама че ужасяваща идея! И, разбира се, статистически невъзможна до абсурдност.

Все пак трябваше да си почине. Утре, след като огромното платно приключеше с трансформацията си и цялата оптика се настроеше, в малкия изследователски съд щяха да потекат порои информация. Лейси трябваше да е там! За най-добрия момент на всеки телескоп — Първата светлина.

В ъгъла на широкото легло се материализира сатенена нощница. Някои АКЛ имаха виртуална прислуга, но за подобен вид магия трябваше да живееш под милиметровото ниво. Пък и през целия й досегашен живот някой я беше обслужвал. Досадна работа.

Скръсти ръце, за да свали тясната тениска с окото и буквата Q, символизиращи големия квантов суперкомпютър в Рияд — оракула, който бе наела за лично предсказание и чийто отговор струваше по два милиона долара на дума.

Скоро може да станете типични.

„Защо продължавам да мисля за това прорицание? За тази потискаща поличба?

Защото е напомняне колко малки са шансовете ни? За да нямам големи очаквания?“

Квантовото око имаше достъп до милиони версии на самото себе си в алтернативни реалности, или поне така казваха. Никога не лъжеше. Макар че отговорите му можеше да са вбесяващо загадъчни.

Тя свали тениската, метна я в ъгъла и вдигна ръка, но не можеше да направи проста магия за изчезване. Подсъзнанието й я спря. Знаеше, че ще носи тениската и утре. И през следващите дни, докато не разбере защо.

Нощницата беше гладка и прохладна, приятна върху псевдокожата й и почти реална по най-добрия начин. С малко късмет и одобрението на боговете на програмирането този живот можеше да остане поносим през хилядолетията работа и открития. По-добра участ от това да си просто вирус.

Започна да се унася, като цяло доволна от изминалия ден. Беше научила, че човечеството чрез съчетанието от мъдрост, политика, разнообразие, етика, предвидливост и обществено мнение е избрало любопитството пред лесните, но смъртоносни алтернативи. Отдаването на фомитите или на страха. И все пак съдбата, срещу която се бореше човечеството, изглеждаше толкова огромна. Така тежка. Смъртно равновесие с размерите на цяла галактика.

„Знаем, че е имало дълга по-ранна ера на враждуващи машини. Тогава положението също е изглеждало стабилно. Докато внезапно, за един миг според галактическите мащаби, тя приключила. И започнала дългата стерилна пустиня на Кристалната чума. Поредното равновесие.

Но номерът при тези състояния… — сънено си мислеше Лейси — … е в това, че могат да изглеждат стабилни и дори постоянни… докато…

… докато не свършат така внезапно, както са започнали.

Което може да означава… че статистиката няма значение… тъй като е достатъчно…“

Рязко се надигна.

Усещаше бясно биещото си сърце като съвсем истинско.

Оракулът беше казал:

Скоро може да станете типични.

Всеки беше възприел очевидната, мрачната интерпретация на пророчеството — че човечеството най-вероятно ще се присъедини към другите рухнали раси. Че ще бъде поредният типичен провал. Имаше обаче и друго възможно значение. Типичен не в смисъл на характерен, а на своеобразен, дори оригинален.

„Тоест, че положението в галактиката… типичното състояние на разумния живот… може скоро да се промени… и да заприлича на нашето.“

Лейси примигна нагоре в полумрака на спалнята. Таванът и покривът се стопиха като сън и тя зърна Стрелец с безбройните му звезди като прах.

„Да предположим, че намерим истинско лекарство, начин да продължим напред… пътна карта през минното поле на битието… тогава космосът може да се промени отново, да се изпълни с гласове и разнообразие. С приключения и мъдрост. И чрез моята ръка галактиката може отново да оживее.“

Отпусна се на възглавницата. Беше доволна. Този сън в съня беше кулминацията на един чудесен ден. Нещо повече, беше сигурна, че утре тениската ще е изчезнала.

Един въпрос обаче си оставаше. Защо Оракулът бе толкова двусмислен?

Разбира се. Защото имаше избор кое от двете значения да се осъществи. Беше нужно съчетаване на зрялост и вечна младост — да си радостно готов за всичко! Пъргавина. И внимание. И труд.

„От всички нас“ — помисли си тя. И се унесе в блажен сън.

БЕЗКРАЙНОСТ

Докато идвам в съзнание, тя седи пред мен с кръстосани крака. Смътно знам, че е била тук от много време и че се е грижила за мен като градинар. Или майка.

Зная за градините единствено от картините от Земята. Същото се отнася и за майките. С изключение на моята собствена…

Огромни машини на фона на ярки от вакуума звезди. Механични ръце, които ме конструират под малко червено слънце…

Тя се навежда напред, гъвкава и с човешки крайници. Почуква ме леко над окулярите. Надниква в тях с едно око с кафяв ирис, после с друго.

— Аха! Най-сетне се събуди. Можеш ли да говориш?

Полезрението ми се разширява и става по-дълбоко. Гледам покрай нея към някакъв абсолютно непознат свят. Няма го удобния черен мраз на космоса. Нито отделните тънки пластове на Земята, сини и бели над зелени и кафяви. Тук има усещане за вертикала без тегло. Измеренията изглеждат безкрайни. Усещането ми за мащаб е болезнено огънато. Облаците сякаш са живи.

И все пак осъзнавам, че това не е някой от онези малки кристални светове. Това място заема и от трите… и ги разширява.

— Е?

Въпросът й ме сръчква. И думите се появяват от някакво място под окулярите ми по някакъв влажен и странен начин.

— Аз… аз те помня.

— И би трябвало! — Тя се усмихва. — Дълго си поживяхме двамата с теб. Имахме добри и лоши моменти. Доверие и предателство. Приятелство и омраза. Страшно и шантаво.

Усещам неволно преместване — кимане в знак на съгласие.

— Тор. Ти си Тор.

Отново същата усмивка. Топла. Стопляща.

— Да, аз съм Тор. А ти?

Трябва ми време да потърся, сякаш отварям десетки, стотици чекмеджета.

— Аз бях… аз съм Търсача.

Одобрението й ми доставя удоволствие. Приятно, но обезпокоително усещане.

— Браво. А сега опитай да станеш, както го правя аз. Представи си го.

Никога не съм го правил. Тя обаче търпеливо ми помага и ето че се поклащам на слабата гравитация. Поглеждам надолу и виждам два тънки крака, завършващи с нелепи стъпала като лопати, бледи и меки. Усещам камъчета между онова, което вероятно са пръсти.

Инстинктивно вдигам неща, които трябва да са ръце. Още по-меки са. И в същото време невероятно гъвкави.

— Сега човек ли съм?

— Така излиза. Двамата с Гавин прекарахме години с теб, предимно като машини. Сега е твой ред. Не би могъл да съществуваш в плът. Още не. Така че тази версия ще е достатъчна. А и ще ти помогне да се подготвиш, докато пристигнем.

— Къде да пристигнем?

— На първата от многото спирки, пристанища, вмешателства. Приключения. Чака ни работа. Места за посещаване, непознати за срещане. Съдби за променяне!

Всичко това изглежда доста грандиозно и уморяващо. Но да, сега си спомням. Спомените се връщат. Една нишка се опъва болезнено.

— Аз… имах цел.

Тя кима. Отчасти съчувствено. Но аз знам, че има и друго.

— Да. И все още я имаш. Само че е станала по-голяма, нали?

— По-голяма… да.

Скърбя. За изгубената простота. За изгубената чистота.

— Променила ли се е?

Тор ми се усмихва, хваща ръката ми и ме повежда към дъга от невъзможна яркост.

— Глупчо — укорява ме тя. — Нима не знаеш? Всичко се променя.

КРАЙ…

… на Битие…

Въпросът, който ще реши съдбата ни, не е дали ще излезем в космоса. А дали ще бъдем един вид, или милиони? Милион видове няма да изтощят екологичните ниши, очакващи пристигането на разума.

Фрийман Дайсън