Дейвид Брин
Битие (27)

27.
Пратеник

— Размислихме, Лейси. Горкият Хакер все още е в неизвестност в морето и не бива да те тормозим в този тревожен момент. Не е нужно да идваш на предстоящата среща на общността толкова далеч от издирването на сина ти. Ще се справим, макар че ще ни липсва мъдростта ти в Цюрих.

„Не се и съмнявам“ — помисли си Лейси, загледана във величествената блондинка, седнала пред нея в пълен размер, както я показваше висококачествената триизмерна холотръба. За разлика от предишния им разговор в обсерваторията в Чили, сега имаше двупосочна картина между пищните и обезопасени комуникационни ложи в двата клона на клуб „Саламандър“ — единият високо в Алпите, а другият тук, в Чарлстън, където знойните тропически полъхвания донасяха аромат на магнолия въпреки двойно изолирания вход. И двете помещения бяха обзаведени толкова сходно, че шевът, отделящ изображението от реалността, лесно можеше да се игнорира. Сякаш двете разговарящи жени се намираха на два метра, а не на хиляди километри една от друга.

Сигурността на връзката се осигуряваше по същия начин като преди — с използването на идентични мозъци на папагали като непробиваеми криптиращи устройства. Само че сега птиците в двете помещения бяха свързани директно със сложните предавателни системи, което позволяваше използването на по-добри методи за мозъчно шифроване. Достоверната картина помагаше на Лейси да разчита изражението на събеседницата си. Не й беше нужна някаква сложна програма за лицев анализ.

„Съчувствието е само извинение, Хелена. Разискванията са приключили. Благородниците са стигнали до решение относно предложението на Пророка, нали? И ти знаеш, че то няма да ми хареса.“

Реши да провери предположението си.

— Може би все пак не е зле да дойда. Наела съм опитни хора, които да ръководят спасителната операция. Ако остана тук, само ще им се пречкам. Или ще пукна в тази ужасна влага. Едно разсейване ще ми помогне да се откъсна от безпокойствата…

Забавянето във връзката бе незабележимо и Хелена Дюпон-Вонесен я прекъсна.

— Точно това си мислехме и ние, скъпа. Едно откъсване от тревогите може да е точно онова, което ти е нужно. Ето защо имаме задача за теб. Тя ще ангажира интелекта ти много по-добре, отколкото гостуването на куп безинтересни трилионери. — Усмихна се на собствената си обезоръжаваща шега. — Освен това ще останеш много по-близо до мястото, ако издирващите открият… ако имат нужда от теб.

Умът на Лейси се освободи от ледения дворец, където държеше мъката си по изчезналия си син. Това я насочи към друго занимание — към спокойното, аналитично разглеждане на истинското значение на думите на Хелена.

„Дори не предлага да пратя заместник или представител на срещата в Швейцария. Иска да ме отклони в съвсем друга посока.“

— О? И каква задача сте намислили?

— Да представляваш Първото съсловие — или поне нашата част от него — на конференцията за Артефакта във Вашингтон. Да бъдеш нашите очи и уши на това историческо събитие. Пък и нали това е твоята област, Лейси? Внезапна кулминация на всичко, за което си мечтала — контакт с извънземен живот? Кой друг от нашата класа е по-добре подготвен да разбере произтичащите от това проблеми и последствия?

Лейси едва сдържа раздразнението си. Хелена й предлагаше научна работа… сякаш беше някакъв наемен ученоглавец от Петото съсловие.

Разбира се, беше и примамливо. „Хелена ме познава. С огромно удоволствие бих се възползвала от шанса да видя прочутата сонда от далечния космос.“

Но не това беше важното. Аристократичните й братя и сестри вече имаха предостатъчно учени, които се трудеха здравата точно върху тази тема (или на самата конференция във Вашингтон, или като следяха предаванията по Мрежата) и изготвяха резюмета и доклади относно последиците от извънземното Писмо в бутилка. Последици за планетата. За клатещото се обществено споразумение. И за онези на върха на нестабилната социална пирамида.

„Вече са решили — осъзна Лейси, която веднага интерпретира много от напрегнатите думи и предпазливото поведение на събеседницата си. — Явно новината за контакта с друга цивилизация ги е изненадала и е накарала водещите фамилии да стигнат до консенсус. Те са толкова паникьосани, колкото онези тъпи демонстранти в стотици градове, които призовават за унищожаването на Артефакта на Ливингстън.“

Само че трилионерите не участваха в демонстрации. Патрициите действаха по други начини.

„Решили са да се съюзят с Тенскватава, Пророка — помисли Лейси. — И с неговото Движение за отказване.“

Разбира се, Лейси знаеше какво означава това. Пореден подем на антиинтелектуализма, подклаждан от политиците популисти и масмедиите — или поне от онези от тях, които се намираха под контрола на две хиляди могъщи фамилии. Древен трик в игрите на човечеството — да се насажда у масите страх към „чуждите“. А какви по-добри чужди от извънземните? Внуши достатъчно ужас и тълпата с радост ще последва някой елит и ще се закълне във вярност на яхналите конете водачи. Или на онези в яхтите. И ще им даде властта.

Лейси нямаше нищо против точно тази част. Още преди да се запознае с Джейсън родителите и наставниците й й бяха обяснили очевидното — че хората не са демократични по природа. Феодализмът е основното човешко състояние, характерно за всички епохи и култури, откакто историята е започнала да се записва върху глинени таблички. Темата резонираше дори в съвременните филми и попкултурата. Милионите потомци на революционери от Просвещението сега поглъщаха приказки за крале, магьосници и тайни йерархии. Свръхгерои и полубогове. Знаменитости, височайши фамилии и наследствени привилегии.

Тази кампания в медиите не беше от вчера. Субсидирани придворни мъдреци от Конфуций през Платон до Макиавели, от Лени Рифенщал до Хана Нити — всички говореха против управлението на тълпата и проповядваха за благородна авторитарна власт. В единствената си книга, достъпна единствено в рамките на общността, Джейсън беше събрал убедителни аргументи в полза на новблес оближ…

… макар че Лейси все още имаше съмнения. Дали някой от тях щеше да намери доводите за така убедителни, ако не беше член на най-високопоставената каста? На глазурата на тортата?

Нямаше съмнение, че видът и планетата щяха да са много по-добре, ако се управляваха от единна аристокрация, а не от разнородна орда от десет милиона избухливи, лесно поддаващи се на страх „граждани“, въоръжени с ядрени и биологични оръжия. Властта-на-народа не беше причината да е влюбена в Просвещението. Демокрацията беше злощастен и потенциално отровен страничен ефект на онова, което тя наистина ценеше.

„Благородниците си мислят, че ще използват Тенскватава като инструмент, с който да си възвърнат контрол. Но тази нова вълна популистки консерватизъм… това Движение за отказване… не е безмозъчен рефлекс като в началото на века. Не е спазъм на селска религиозност, който лесно може да се води от плутократи кукловоди. Не и този път. И последователите на Пророка няма да се задоволят да служат на каузата си само с думи. Вече не.“

Макар всичко това да мина през главата й само за секунди, Хелена се чувстваше видимо неудобно от замислената пауза на Лейси.

— Е, ще го направиш ли за нас? Ще ти осигурим всички необходими сътрудници и ИИ ресурси, разбира се.

— Разбира се. И това включва…?

— Ами… Всички лингвистични източници и експерти, които пожелаеш.

— И средства за симулация? За анализ на сценарии, обществен отзвук и тъй нататък?

— Разбира се. Най-доброто, с което разполагаме.

„Наистина ли? — Лейси с мъка си заповяда да не повдигне скептично вежди. — Последните версии, които използваш ти и вътрешният кръг?“

Всички извън общността — което означаваше точно 99,9996 процента от човечеството — биха нарекли Лейси част от някакъв „вътрешен кръг“. Влияние не се купуваше само с богатство и способности. Фамилията също бе от значение. Особено след като поколението новоиздигнали се магнати в Китай, Русия и Америка си бе отишло, като бе оставило богатствата си на привилегированите си наследници и бе утвърдило отново старата логика на кръвните линии. И в същото време Лейси знаеше (въпреки брака си с Джейсън и начина, по който собствените й родители бяха спомогнали за забавянето на Голямата сделка), че дори тези връзки никога не гарантират реална власт. Или място сред наистина посветените.

„И освен това винаги съм се питала кои са истинските илюминати. Онези, които знаят наистина големите тайни? Онези, които държат мръсотията и могат да изнудват дори най-големите идеалисти сред политиците? Онези, които дискретно дърпат конците и си играят с хората по света — да, включително и с мен — като с пионки на шахматна дъска?

Хелена пита ли се подобно нещо?“

Когато ставаше дума за повечето издънки, принцове, шейхове и неолордове, които познаваше (мнозина от тях бяха убедени, че са с висок интелект, тъй като блюдолизците ги ласкаеха и им пишеха високи оценки в Оксбридж)… ами, човек можеше само да се надява и да се моли никой от тях да не е сред дърпащите конците! Всяко тайно общество от аристократични титани трябваше да е много по-умно от тях.

„А може би изобщо не съществуват? Може би всяка част от аристокрацията си мисли, че някой друг дърпа конците?“

Не беше сигурна коя възможност е по-плашеща. Съществуването на таен свръхелит, който работи скришом зад кулисите… или че нещата всъщност са точно такива, каквито изглеждат, смесица от картели и „съсловия“, от безсрамни гилдии и импотентни остарели нации, плюс объркващата мъгла от „умни“ граждани-тълпи и мимолетни плашещи ИИ… всички отчаяно дърпащи кормилото, в резултат на което никой не управлява кораба. Абсолютно никой.

— Хм. Мисля… че някои последни ИИ инструменти ще са ми полезни — предпазливо отвърна тя. — Мога ли да използвам Квантовото око в Рияд?

Хелена примигна и се размърда в стола си. Искането някак не се връзваше с желанието й да отклони вниманието на една смахната възрастна дама от по-важните проблеми.

— Аз… мога да се обърна към риядците. Макар да ти е известно, че по принцип са малко…

— Подозрителни? Но нали са предани членове на общността? Така че щом има консенсус, че мисията ми е важна…

Остави изречението да увисне във въздуха. И номерът проработи. Хелена кимна.

— Не мисля, че ще има проблем, Лейси. Моят фактотум ще се свърже с твоя за детайлите. А сега съжалявам, но трябва да бягам. Пристигат Боголомови, а ги знаеш колко обичат церемониите. Мислят се за царе, боляри или нещо такова. Имат си дори родово дърво от прах на феи и фалшива ДНК!

Хелена се засмя престорено сдържано, после изправи гръб и погледна Лейси в очите с привидно искрена привързаност.

— Молитвите ни са с теб, скъпа. Дано намерят Хакер по-скоро.

Лейси й благодари и последваха благопожеланията, очертаващи края на един любезен разговор. Сърцето й обаче бе другаде. И след като холотръбата угасна, тя остана в тишината. Седеше в удобното кожено кресло и се чувстваше нещастна. И сама.

„Първо Джейсън трябваше да се втурне към най-близката зона на катастрофи през Ужасния ден, вместо да стои благоразумно далеч от всяка опасност. И стана герой на новблес оближ… сякаш подобна чест ще е от полза за вдовицата му…

… после Хакер полита в космоса с цялата безразсъдна храброст на Джейсън, но без капчица отговорност…

… а сега се стигна и дотук. Да бъда изолирана от равните ми. Избутана настрани. Отстранена от разискванията, които могат да повлияят върху облика на цивилизацията ни за поколения напред. И всичко това, защото се страхуват — напълно основателно, — че изборът им няма да ми хареса.

Да напусна ли? Може би трябва да се присъединя към някоя от другите коалиции на добродетелните богаташи?“

Имаше цял куп подобни организации, някои от които бяха подходящи за филантропи с интереси в областта на науката. Технологични милиардери и предприемачи първо поколение, обезумели от вълнение около Хаванския артефакт. Лейси много добре знаеше, че някои от тях са спонсори и на нейния телескоп. Не всички свръхбогаташи бяха и свръхреакционери. Всъщност дори повечето не бяха.

Но свръхбогатите предпочитаха да действат самостоятелно или на малки групи, да преследват лични страсти и отделни интереси. Същата страст по уникалността, която ги бе направила влиятелни, им пречеше да действат съгласувано. Това се отнасяше дори за предпазливата затворена група, която се наричаше надерити.

Никои от тях — поотделно или заедно — не можеха да се сравняват с влиянието, силата и безскрупулната жестокост на общността.

„Ако се отдръпна, ще стана една от милиардите. От онези, на които историята се случва… вместо да си я поръчват като ястие.“

 

 

— Трябва да има признаци на извънземен разум навсякъде, мадам, честно — заяви шоуменът учен с плътен глас, подправен с кадифен ямайски акцент. — Древните извънземни, толкова у-у-умни, би трябвало да са ни изпреварили с цели еони, да са разпръснали семето си из цялата галактика още преди да се роди нашето слънце, да са изпълнили целия космос с култура и разум. Затова е било плашещо и объркващо още от миналото, когато сме започнали да търсим признаци на технологични цивилизации, че гостоприемният космос изглежда пуст. И че в него има само един пример за разумен живот — ние самите!

Профноо разпери ръце и така енергично заклати голямата си глава, че невероятно издължените му уши заудряха по гънките на твърдата му яка. Той ги приглади назад към гърчещите се плитки киребактивирана коса, които служеха едновременно като антени и като негова запазена марка пред публиката — макар той да бе само най-известният от десетината популярни учени, дошли от онзи малък остров на таланти.

— Това ми е известно — въздъхна Лейси. Не й трябваше астроном палячо, който да й обяснява за хиляден път мрачната логика на парадокса на Ферми. Въпреки това професор Ноозон правеше тъкмо това, може би в желанието си да впечатли благодетелката си. Или пък репетираше за седмичното си представление.

— Вижте това. — Професорът посочи холотръба, която показваше някакво първобитно море, над което проблясваха метеори. — Предшествениците на живота като че ли се срещат навсякъде, където има енергия и някои основни елементи, разтворени в течност — не само вода, а почти всякаква течност! И то не само на планети с океани на повърхността! Светове, които са десет пъти по-малки от нашия, също имат морета, скрити от ледени покривки, например Европа, Енцелад, Миранда, Тетида, Титан, Оберон…

Искаше й се да го прекъсне. Да го накара да се върне на темата за Артефакта. Знаеше обаче, че всеки израз на неодобрение може да има нежелателни последици. За да се използва ефективно, властта трябва да е с кадифени ръкавици — урок, на който напразно се бе опитала да научи избухливия си син.

Пък и положението с професор Ноозон бе изцяло по нейна вина.

„Така ми се пада. Избрах си съветник с мозъка на Торн или Кунин и с несигурното его на боливудска звезда и реге жаргон на растафарианец.“

Най-различни импланти трептяха под кожата на широкото чело на Профноо, над тъмите му блестящи очи. Напълно неволният ефект бе, че черепът му изглеждаше неестествено голям. Като някакво раздуто суфле.

„Поне не изпитва нужда да подсилва акцента си, когато разговаря само с мен.“ Макар гласните да бяха провлечени. Лейси бе благодарна, че не вмъква и разните жаргонни изрази от острова. „Пред хора или по време на предаванията понякога е труден за разбиране без субтитри!“

С махване на ръка професор Ноозон извика още танцуващи изображения.

— Всъщност нашият… вашият… по-стар телескоп наистина откри следи от живот в космоса, при това на цели шест планети! Засега обаче тези светове се оказват разочарование. Никой от тях не може да се нарече Нови Сион. А има и следваща стъпка. За да може животът да се развие и да стане у-у-умен, а после и технологичен. Водили са се безброй спорове относно това какъв е бил шансът ние, хората, да скочим толкова далеч и толкова бързо. И ако наистина някъде има по-стари раси, как е най-добре да ги търсим. Липсата на крещящи учебни маяци означава ли, че в крайна сметка няма Стари раси? Но пък пристигането на Артефакта на Ливингстън като че ли решава това!

И той се изкиска със задоволството на човек, който е доказал правотата си след остроумен дебат.

— От самото съществуване на Артефакта и от множеството извънземни видове, които съдържа, можем да стигнем до заключението, че сме заобиколени от безкрайно множество развити цивилизации. Тяхната покана да идем да се „присъединим“… да станем членове на някаква чу-у-удна общност от звездни братя… вече развълнува и вдъхнови милиарди по самотната ни планета. Макар че перспективата може да смути някои потиснически троглодити, които се ужасяват от всяка промяна.

Профноо като че ли не забелязваше ироничната гримаса на Лейси — тя би трябвало да споделя пламенното му въодушевление. Всъщност ако не се тревожеше за Хакер, тя също щеше да се вълнува от перспективата за Първия контакт. Макар че щеше да го изрази по-резервирано от този свръхекстроверт.

От друга страна, кастата й — тоест върхът на аристокрацията — не виждаше нищо добро от всичко това. Дори извънземното устройство да представляваше някаква доброжелателна и развита федерация, която да е щедра и мъдра едновременно, психологическите сътресения можеха да предизвикат нови вълни на безпокойство, параноя или скъпернически гняв. С междузвездната търговия на Земята можеха да се изсипят безброй нечувани технологии. Може би някои от тях щяха да са опасни. Дори най-доброжелателните намерения могат да разтърсят една и без това слаба икономика, да направят цели сектори ненужни, да оставят стотици милиони без работа, без да се броят загубите на куп инвеститори.

Нищо чудно, че това бе пришпорило преговорите между общността и движението на Тенскватава. „Малко култури са успявали да оцелеят при прехода след контакт с по-развити чужденци, без да дават жертви в продължение на поколения. Япония от епохата на Мейджи^[1] го е направила. И тяхната система не е била демокрация.“

Лейси върна мислите си към настоящето. Ученият-шоумен на нейна издръжка продължаваше да дрънка, без да намалява темпото.

— … дори това ни оставя затрупани със загадки! Можем само да се надяваме, че Комисията по артефакта ще преодолее всички лингвистични бариери. Особено сега, когато ученоглавците най-сетне ще ме допуснат… и вас, разбира се, мадам… достатъчно близо, за да задаваме въпроси!

— И какво би трябвало да попитаме най-напред, професоре?

— О, има толкова много неща. Например самото съществуване на Артефакта тук, на Земята, доказва… тъй де… че междузвездното пътуване е възможно!

„Стига, разбира се, да не е фалшификат“ — помисли си Лейси и си отбеляза, че Профноо все още не е споменал истински въпрос.

— Така е, все още не сме научили как обектът е преминал огромната пустош между звездите. Но от самия факт, че съществува в чисто кристално състояние, твърд и як, залагам главата си, че методът на задвижване не е бил от нежните! Може би е бил изстрелян от някакво страховито оръдие-ускорител, за да достигне почти светлинни скорости. Или пък малките му размери са позволили преминаването му през изкуствено създадена червеева дупка, изискваща енергията на свръхнова! Направих някои основни изчисления…

— Професоре. Моля ви. Можете ли да се придържате към темата?

— А, да. Поканата. — Той кимна. — Изтърпете ме, мадам Доналдсън-Сандър, ще стигна и до това! Защото, разбирате ли, дори възможността за междузвездно пътуване се отричаше осемдесет години от култа СЕТИ. Когато тяхната програма на почитане на небето не откри нищо, измъдриха същото извинение: „Само още малко време.“ С търпение — и с още по-ново и скъпо оборудване — в крайна сметка ще намерим иглата в купата сено… онази стара мъдра раса, на която се надяват!

Лейси неволно се увлече от думите му. Ноозон беше натрупал милионите си от дребните плащания на хората, които се включваха да гледат несвързаните му екстравагантни обяснения. Макар че някои просто харесваха подобните му на змии плитки, които се гърчеха и бълваха облаци съмнителен разноцветен пушек.

— Уви, междузвездното пътуване променя всичко. Ако развита звездна цивилизация може да пътува и да колонизира, то иглите ще правят копия на себе си. Колониите ще изпращат собствени експедиции и така ще се разпространяват и ще изпълват купата! Ние обаче не видяхме прочутите Други. Нито пък някакви огромни инженерни проекти, които ние бихме построили някой ден, ако се превърнем в наистина дръзка и успешна цивилизация. Задвижвани с антиматерия космически кораби, огро-о-омни слънчеви колектори, Дайсънови сфери и Кардашови работилници, обхващащи множество звездни системи, и всичко това видимо…

Профноо спря и шумно си пое въздух.

— И става още по-лошо! На самата Земя би трябвало да има следи, ако посетителите са си пуснали водата в тоалетната или са изхвърлили бутилка кока-кола през палеозойската ера. Та геолозите и палеобиолозите щяха да видят в скалите ни самото раздвижване при пристигането на извънземни бактерии! Не е ли така? Не. Нещо не е наред със старата логика на СЕТИ. Докато не се появи този чуден Галактически артефакт. И сега…

Той вдигна пръст и една мислено активирана плитка също се раздвижи.

— Сега става ясно, че животът е сравнително често срещан, че разумният живот с развити технологии не е рядкост, че някаква форма на междузвездно пътуване наистина е възможна и че…

Лейси вдигна ръка, за да го прекъсне, и четирите пръста и четирите плитки останаха щръкнали във въздуха.

Яхтата, с която пътуваха от Чарлстън към Вашингтон, вече се движеше бързо нагоре по Потомак. Скоро щяха да минат покрай площадката за цепелини и Мемориала на Ужасния ден, за да хвърлят котва при Изследователската лаборатория на Военноморските сили. Лейси нямаше нищо против да пътува по този начин. Оборудването на яхтата й осигуряваше постоянна връзка със спасителните екипи, които издирваха сина й. Но вече бе време да приключва с това.

— Добре. Да предположим, че съществува някаква Галактическа федерация и че сме поканени да влезем в нея. Това не противоречи ли на всичко, което описахте току-що? Особено на идеята за пустия космос, който наблюдаваме до този момент?

— Така изглежда, мадам. — Профноо кимна и халките на ушите му и плитките задрънчаха. — И къде е застъпването в концептуалното пространство? Между предишното потискащо впечатление за липсата на разум и честотата му, на която сме свидетели сега?

Неутолимата страст на този човек да размишлява изобщо не й пречеше. Профноо превръщаше интелектуалната си ярост в нещо безочливо мъжко. Честно казано, неговото флиртуващо внимание, подправено с предизвикателен научен жаргон, запълваше донякъде у Лейси празнотата, която навремето бе заета от секса.

— Излиза, че използват кристални капсули вместо радио! Предполагам, че междузвездните топчета са лесни за производство, евтини и относително бързи. Освен това позволяват на извънземните да пътуват като сурогати, като напълно копирани личности. Това всъщност може да докаже предположението ми за мрежи от свързващи червееви дупки!

„Или пък може да избягват радиото, защото знаят нещо, което ние не знаем — помисли Лейси. — Може би са решили, че не е умно да привличат вниманието към своите светове. Защото нещо прави това опасно.“ Тази мисъл я накара да потръпне: все пак планетата Земя беше всичко друго, но не и тиха през последните стотина години.

— Мадам, само си представете какви са шансовете този кристал, този Артефакт, да се озове в обхвата на нашия космически боклукчия с ласото му. Без никакви видими средства за маневриране! За щастлива случайност ли става дума? Или някъде там има и други?

Лейси кимна. „Това може да обясни защо Велики Китай, Индия, САЩ, Е-съюзът и А-съюзът обявиха нови космически програми. Трябва да пратя истински агенти и шпионски програми да научат повече за тези мисии.“

Нещо в идеята за „други“ артефакти загъделичка въображението й.

„Защо само някъде там? Може пък…“

Но мисълта й се изплъзна, защото прозвуча усиленият глас на капитана. Беше време да спрат за инспекция при кордона за сигурност на изследователския център. Разбира се, капитан Кол-Фенел вече беше уредил нещата. Задържането щеше да е кратко. Лейси сви рамене.

— Говорехте за противоречия, професоре. А сега ми обяснете как така не сте видели преди следи от разум в една вселена, която се оказва пълна с разумен живот.

— Да… това е загадка. — Плътните му изразителни устни се свиха. — Използването на нещо различно от радиото за комуникация може да реши част от главоблъсканицата. Може да става дума също и за някакъв вариант на хипотезата за зоопарк.

Тази хипотеза й беше добре позната.

— Идеята, че младите раси като нашата са поставени под един вид карантина. И нарочно се държат на тъмно.

— Да, мадам. Има предложени цял спектър възможни мотиви защо по-старите раси биха направили подобно ужасно нещо. Една стара, но не особено вероятна теория е страхът от „човешка агресия“. Или някакъв вид „директива за ненамеса“, която оставя младите раси сами дори ако това ги лишава от отговорите, които са им нужни, за да оцелеят.

Профноо поклати глава. Явно това обяснение не му допадаше.

— Възможно е също извънземните да мълчат, да подслушват предаванията ни и да сърфират по мрежите, събирайки сведения за нашата култура — изкуство, музика и тъй нататък, — без да дават нищо в замяна! Наричам това хипотеза за стиснатия крадец. И наистина съм покрусен от мисълта, че могат да имат толкова черни сърца! Знаете ли какво е първото, което смятам да попитам тези същества? Какви закони за авторско право имат! Междузвездният мир и приятелство са чудно нещо… но да пукна на място, ако не си поискам хонорарите!

Лейси се засмя любезно, тъй като той като че ли го очакваше. Всъщност очите на Профноо проблеснаха, когато той забързано си записа нещо във въздуха. Явно щеше да използва идеята в шоуто си.

Вътрешно я тормозеха други мисли. „Няма ли да е по-добре, ако всичко това беше станало при затворени врати?

Професорът смята, че гражданството в някаква галактическа федерация ще включва разширени права и привилегии. Ами ако извънземните поискат някаква цена за членството ни? Промени в обществения строй или управлението? Или във вярата? Могат ли да настояват за нещо съществено в замяна на познания и търговия? Например някакви ценни субстанции?“

Беше чела в едно хумористично списание цинично обяснение защо американското правителство едновременно спъва напредъка на медицината и крие истината за извънземните посетители — защото им продавало гориво за техните „задвижвани с рак двигатели“.

Не. Американските сценарии бяха като за малоумни.

„По-вероятно е да искат достъп до евтин земен работен труд, да пренасочат някакво производство към нас. Черна работа, за която собствените им граждани и роботи са прекалено разглезени? Софтуерът може да пътува между звездите, така че може би Земята ще се превърне в новия програмист черноработник? Или междугалактичен кол център?

Ако този контакт се беше случил при закрити врати… ако нашият елит разговаряше с техния… тогава щяхме да имаме възможност за избор. Възможност да кажем: «Не, благодаря. Няма сделка. Не сега.

Още не.

И може би никога няма да има.»“

Пътят на мисълта й я стресна. Къде беше пламенната мечтателка, прекарала зрелия си живот в преследване тъкмо на това — на Първия контакт? Нима, когато нещата бяха станали истински, тя се бе оказала също толкова консервативна като останалите?

„Защо имам усещането, че в това има някаква уловка?“

Все още бе в кисело настроение, когато професор Ноозон я поведе по рампата от яхтата към мястото, където неколцина млади мъже и жени в колосани униформи чакаха, за да й отдадат чест и да я поздравят. Денят беше ясен. Оттатък площадката за цепелини с нейните кранове и огромни люлеещи се във въздуха товарни машини се виждаше възстановеният монумент Вашингтон и вимпелите на Новия Смитсънов замък. Но дори тази гледка не бе в състояние да повдигне духа й.

Докато слугите сваляха багажа и научните пособия на Профноо, Лейси се погрижи да стисне ръката на всеки домакин. Помъчи се да потисне горчивия — и ирационален — гняв, че моряците трябва да останат тук, вместо да се включат в издирването на изчезналия й в морето син. Разбира се, единствено умората можеше да предизвика такова ужасно чувство.

„И въпреки всичко не мога да се сдържа. Въпреки цялата суматоха около камъка от космоса, въпреки научните задачи и философски проблеми аз в крайна сметка си оставам майка.“

— Приемът за почитаемото Съвещателното тяло скоро ще започне, мадам — каза назначеният водач на Лейси, буден на вид младши лейтенант, който мъничко приличаше на Хакер. — Първо ще ви отведа до апартамента, за да се освежите…

И изведнъж ахна и лицето му се озари в оранжево. Той трепна и отстъпи назад, изненадан от нещо зад рамото на Лейси. Другите също реагираха, като се присвиваха или вдигаха ръце към очите си.

— Бумбоклот! — изруга професор Ноозон.

Тя се обърна да види източника на сиянието… и тогава звукът последва светлината — нисък тътен, съпроводен с осезаемо трепване на въздуха. През ума й прелетяха мисли за Ужасния ден — както вероятно и през умовете на всички останали.

„Но в такъв случай защо още стоя на краката си?“ — зачуди се тя.

Видя огнено кълбо да се издига в небето зад Пентагона — някъде нагоре по реката, по всяка вероятност във Вирджиния. Залязващото слънце й пречеше да разгледа добре, но топката бързо изчезна и Лейси с известно облекчение осъзна, че не може да става дума за нещо ужасно като атомна бомба. Дори от малките.

Утехата бързо се изпари, когато последва втора детонация. И трета. А Лейси знаеше, че когато става въпрос за експлозии, размерът не е всичко.

 

 

ОТКАЗВАЩИ СЕ

Какво ще кажете за идеята за „неизбежен прогрес“?

Преди десетилетия Чарлз Строс писа, че дори да мислим, че наближава някаква великолепна ера на благоденствието, не бива да позволяваме това да влияе на поведението ни или да променя трезвото ни желание да решим настоящите си проблеми.

„Захласващите неща като космическата колонизация най-вероятно няма да засегнат 99,999 процента от човечеството, освен ако нямаме късмет — пише той. — Ако това се случи и ни подейства, с плановете ни е свършено. Ако не се случи, седенето и чакането ИИ да ни спасят от надигащото се морско равнище, недостига на храни и ресурси или от хипотетични генномодифицирани термити изглежда като Много Лоша Идея.

Най-добрият подход към такава епоха е да приложим облога на Паскал^[2] — в обратен ред — и да планираме според предпоставката, че тя няма да ни спаси от нас самите.“

Томас Анубис-Фейел, „Разбуленото Движение“