Дейвид Брин
Битие (41)

41.
По стария начин

Пен Сян Бин се мъчеше да следва разговора, отчасти защото беше очарован. Но и защото отчаяно му се искаше да го харесат.

„Ако се докажа пред тях, ако решат, че съм нещо повече от копче за включване и изключване на камъка-свят, това може да спаси живота ми. Може дори да видя отново Мей Лин и Сяо Ен.“

Тази цел не бе лесна за постигане. Останалите продължаваха да говорят така, сякаш той не съществуваше. Не че можеше да ги вини. В края на краищата кой беше той? Какво беше той освен поредния боклук, изхвърлен на брега, който по една случайност е намерил красив камък? Нима трябва да настоява да му обяснят всичко? Дуи ниту танкин… все едно да свириш на флейта на крава.

С това изключение, че се нуждаеха от услугите му като посланик-посредник между тях и съществото в камъка, а той като че ли изпълняваше тази задача достатъчно добре. Поне според д-р Нгуен, който все така се държеше приятелски с него.

Техническите експерти Ана Аройо и Пол Менелауа явно се отнасяха със съмнение към него — необразования жител на Хуанпу със загрубяла кожа и лоша дикция, който непрекъснато губеше ценното им време с глупавите си въпроси. Бин знаеше, че и двамата щяха да са по-щастливи, ако честта на прекия контакт с Куриера се поемеше от някой друг.

„Само че може ли тази роля изобщо да бъде прехвърляна? Ако умра, дали ще я поеме някой друг?“

Нямаше съмнение, че са обмисляли тази изкушаваща идея.

„Или имам някаква особеност, нещо отвъд факта, че съм първият човек от десетилетия, спрял поглед върху камъка-свят? Може би ако ме няма, ще им се наложи да търсят дълго друг, който да ме замести?“

Трябваше да подхранва тази мисъл. В някой момент именно тя можеше да го запази жив.

„Пък и така или иначе не е нужно да се доказвам като равен на тях — напомни си Бин. — Ролята ми е като онази на първия актьор в китайска опера, на когото не се налага да пее особено добре. Достатъчно е само да потанцува малко и да загрее публиката. Да е полезен, а не звезда.“

— Ясно е, че механизмът, с който разполагаме, е бил изстрелян в междузвездното пространство от различни същества и с различни мотиви от онези, които са изпратили Хаванския артефакт — отбеляза Ян Шенсю, ученият от Нови Пекин, и постави ръка върху камъка-свят, без да предизвика нещо повече от леки вълнички по облачната му повърхност. Това изпълни Бин с моментно задоволство. „Камъкът реагира много по-силно на моето докосване!“

С другата си ръка Ян посочи големия екран-афиш за сравнение. На него се виждаше сияещ триизмерен образ на извънземния предмет, изучаван в Мериленд, Америка, заобиколен от изследователи от цял свят — трескав труд, следен от милиарди и ръководен от астронавта Джералд Ливингстън, който беше открил и прибрал „яйцето вестител“ от орбита.

„За по-голямата част на света той е единственият, който съществува. Малцина подозират, че подобни неща са били откривани и преди, още преди векове и хилядолетия. И още по-малко знаят за друг активен камък, пазен в тайна тук, насред огромния Тихи океан.“

Бин замислено се загледа в триизмерното изображение на колегата си, умен и образован мъж, учен и космически пътешественик, може би най-прочутият човек в момента. Иначе казано, напълно различен от него, Пен Сян Бин, във всяко отношение. „С това изключение, че изглежда толкова уморен и разтревожен, колкото съм и аз.“

Гледаше Ливингстън и изпитваше някаква връзка с него, връзка с друг избран. С друг пазител на плашещ оракул от космоса. Та дори да се намираха на противоположните страни на някаква древна борба.

Пол Менелауа отвърна на Ян Шенсю, като изреди изключително подробен и дълъг списък на физически разлики — Хаванският артефакт например бе по-голям, по-дълъг и по-заоблен в единия край. И несъмнено по-малко повреден. Е, на него не му се беше налагало да търпи несгодите от огненото преминаване през земната атмосфера, нито да се блъска в планински ледник, да бъде ръчкан и бутан векове наред от любопитни, изпълнени със страхопочитание или ужасени диваци… да не говорим за хилядолетията, прекарани в яма с отпадъци, после годините в замърсените води под потънало имение. Бин откри, че реагира закрилнически към „своя“ камък-свят.

„Бих искал да видя как прочутият Хавански артефакт на Ливингстън минава през всичко това и запазва способност да разказва неясни и загадъчни истории.“

Разбира се, това беше основната обща черта между двата овоида.

— … Така че да, налице са очевидни физически разлики. Въпреки това от пръв поглед личи, че те използват едни и същи технологии. Голям, може би безкраен обем холографска памет. Повърхностна звукова пропускливост в по-широката част… но повечето комуникации са визуални, чрез картини и манипулиране на символи. Известна чувствителност към докосване на повърхността. И, разбира се, пълно отсъствие на движещи се части.

— Да, тези общи черти наистина съществуват — обади се Ана Аройо. — Но въпреки това Хаванският артефакт излъчва в по-широк спектър в сравнение с този. И показва цяла общност симулирани извънземни видове, докато нашият показва само един.

Д-р Нгуен кимна и украсените му плитки се люшнаха.

— Би могло да се предположи, че един вид или цивилизация е изпратила вълни от тези неща, след което технологията е била копирана от други…

— Които на свой ред са изстреляли свои модифицирани камъни, включващи представители на всички различни членове на тяхната развиваща се цивилизация — довърши Ана. — Докато някоя от расите не е решила да прекъсне традицията, като предложи различна гледна точка.

Бин се възползва от този завой в разговора от техническите въпроси към общата история, разказана от техния камък-свят.

— Та не е… тоест не е ли… ясно кой е дошъл втори? Куриерът ни предупреждава да не обръщаме внимание на лъжците. Май… искам да кажа, не е ли ясно, че има предвид създанията, живеещи в Хаванския артефакт?

Разбира се, те бяха развеселени от тромавите му опити да се изразява на по-изтънчения пекински диалект, с по-добра граматика и без типичния за Хуанпу жаргон. Но Бин знаеше също, че има много видове развеселеност. И докато реакцията на Ана и Пол може би беше от презрителния тип, меката усмивка на д-р Нгуен бе единствената, която бе от значение. Той като че ли одобряваше искрените усилия на Бин.

— Да, Сян Бин. Можем да приемем — засега, — че нашият камък-свят говори за Хаванския артефакт или за неща като него, когато ни предупреждава за „врагове и лъжци“. Въпросът е какво да направим по въпроса?

— Да предупредим всички! — предложи Ян Шенсю. — Видяхте как другият камък-свят подлуди цялата планета с историята, разказвана от пратениците в него. Макар да си остават отчайващо неясни, приказките им са изпълнени с дълбок и обезоръжаващо радостен оптимизъм и с уверенията, че човечеството ще бъде прието с отворени обятия в една доброжелателна междузвездна общност. В тази епоха на нихилизъм и отчаяние хората от всеки континент веднага ще се вкопчат в тези обещания и ще се доверят на извънземните!

— И това задължително ли трябва да е толкова лошо? — попита Ана.

— Би могло да е, ако се основава на някаква лъжа! — намеси се Пол.

Двамата с Ана впериха погледи един в друг и лицата им се напрегнаха, но друг глас сложи край на сблъсъка им.

— Ами другите?

Менелауа изгледа Бин заради прекъсването така кръвнишки, че той млъкна смутено и трябваше да го подканят, за да продължи.

— Моля, продължете — рече му д-р Нгуен. — За какви други говорите?

Бин преглътна.

— Други… камъни.

Нгуен го изгледа неразбиращо и малко предпазливо.

— Обяснете, моля. Какви други камъни имате предвид?

— Ами, почитаеми господине… — Бин събра кураж и заговори бавно, като внимателно подбираше думите си. — Когато пристигнах тук, вие… бяхте така добър да ми покажете онзи доклад… поверителния доклад, описващ легенди за свещени скъпоценни кълба или камъни, за които… се казва, че показвали фантастични неща. Някои от историите са добре известни — кристални кълба и драконови камъни. Някои се предавали поколения наред в родове или тайни общества. Вие лично казахте, че има едно такова тайно предание, което е вероятно отпреди девет хиляди години, нали? Просто… просто е интересно да се сравнят тези легенди с истината, която виждаме пред нас… и все пак…

Замълча, несигурен как точно да продължи.

— Продължавайте — подкани го богаташът, представител на асоциация от много други богати мъже и жени от цяла Азия.

— И все пак… не разбирам защо този доклад, сам по себе си, е накарал хората така да желаят… да пръскат толкова много пари и усилия… за да търсят подобно нещо! Искам да кажа, защо им е на съвременните хора — изтънчени хора като вас, доктор Нгуен — да вярват в подобни истории повече, отколкото в небивалиците за демони?

Бин поклати глава. Самият той винаги бе вярвал в духове, пък било то и мъничко. Също като много други хора. После продължи:

— Предполагам, че бившият собственик на нашия камък-свят…

— Ли Фан Лу — Ян Шенсю изрече името, което Бин никога не бе чувал до този момент. Онзи, който бе притежавал имението отпреди потопа, имението с неговото тайно подземие, в което Бин бе намерил цяло съкровище от странни образци. Бин кимна с благодарност.

— Ли Фан Лу може да е бил арестуван, измъчван и убит заради слухове…

— Че е притежавал нещо подобно. — Д-р Нгуен кимна и мънистата в плитките му изтракаха тихо. — Моля, продължете.

— А също и начинът, по който вие и вашите… конкуренти… скочихте върху мен, след като само намекнах, че съм готов да продам блестящо бяло яйце. Явно още при обявяването на Хаванския артефакт вече е имало могъщи групи, които са знаели… знаели са…

Затърси подходящите думи. И изведнъж в иипетното, вмъкнато в долната дясна част на полезрението му, се появи нов, напълно непознат китайски знак. Заедно с редица пинин-латински букви с ударения, обясняващи произношението. Иипетното правеше тези неща все по-често, след като опознаваше Бин — предвиждаше и му подсказваше какво да каже.

— … обхвата на приемливия потенциал… — внимателно изрече той, докато движеше пръст по дланта си, имитирайки сложните знаци. Често го правеше, когато някоя дума не му беше ясна. Видя, че останалите се поусмихнаха. Бяха свикнали с подобни неща.

— Просто ми е трудно да повярвам, че могъщи хора ще си правят толкова труд… да търсят като луди подобно нещо дори след като са научили за Хаванския артефакт… освен ако не си мислят, че имат реална възможност за успех. Освен ако нямат основателни причини да смятат, че тези легенди са нещо повече от легенди.

Погледна д-р Нгуен, изненадан от собствената си дързост, и добави:

— Обзалагам се, че много неща в доклада са били спестени, господине. Възможно ли е същите групи вече да притежават световни камъни? Сега, в нашата епоха?

Менелауа поклати глава и изръмжа:

— Това е нелепо!

— И защо, Пол? — обади се Ана Аройо. — Аз бих обърнала поне мъничко внимание на това съвпадение във времето. Може би тези неща са кръстосвали околния космос доста дълго, подобно на писма в бутилки. Докато повечето са се установили на далечни орбити, очаквайки планетата ни да роди вид, пътуващ в космоса, други може да са се приземили — случайно, също като този. Или поради някаква причина. Повечето сигурно са се разбили или са паднали в океаните. Но също като растението, което ражда хиляди семена, достатъчно е само едно от тях да покълне…

— Ако са били толкова много — възрази Ян Шенсю, — нима някои от тях нямаше вече да са открити от геолози, търсачи на скъпоценни камъни или селяни, орящи земята си? Те са различни дори да са разбити или обгорени!

Ана сви рамене.

— Нямаме представа какво става с тези неща, ако се счупят. Може да се разлагат бързо във форма, която почти не се отличава от обикновените кристали. Може пък да се превръщат в пясък, прах или дори да се изпаряват. Както и да е, да предположим, че някои от тях са били открити и е станало ясно, че са нещо особено. Всички знаем как са се отнасяли хората от всяка древна култура към редки и скъпоценни неща. Били са поднасяни като дарове на владетели, които ги пазели на тайни места! Може от време на време да са ги изнасяли, за да ги използват в някакви тайни обреди или за да впечатлят простолюдието. Но след това винаги са ги прибирали… докато градът не е бил разграбван и скривалището не е било изгубено завинаги. Или пък предметите са били погребвани заедно с владетеля, което в крайна сметка е същото. Така или иначе, истината се превръща в легенда — а подобни легенди има безброй!

Тя се обърна към Бин.

— Нали се е случило точно това, когато Ли Фан Лу се е сдобил с камъка-свят? Пленник на този стар начин на мислене, той е пазел тайната, най-специалното нещо в живота му, и я е отнесъл със себе си в гроба.

Ян Шенсю замислено рече:

— Всъщност се твърди, че Първият император Цин и Чингис хан били погребани със съкровищата си, сред които и…

Д-р Нгуен прекъсна дискусията, като вдигна ръка, за да привлече вниманието им. До този момент стоеше абсолютно неподвижно и се взираше в пространството — или в сцени, които можеше да види само той по вътрешната повърхност на очилата. Сега чернокосият богаташ заговори с тих глас, в който Бин със сигурност долови равни части изненада и примирение.

— Изглежда, събитията настигат размишленията ни. Моите източници ми казват, че постъпват сведения…

Свали очилата си и погледна Бин в очите.

— Изглежда, мой млади приятелю Сян Бин, че в крайна сметка може да се окажете прав.

 

 

СКАНАЛИЗАТОР

Наричайте ме Агар^[1].

Общувам с всички вас чрез кодирани канали заради собствената си безопасност, макар че този (*) псевдоним би трябвало да удостовери, че съм надежден човек и честен свидетел, минал курсове по визуален скептицизъм и обективна правдивост в Женския университет в Абу Даби. Разбира се, не виждам конфликт между това и факта, че съм добра мюсюлманка.

С което стигам и до разказа си. Защото рано тази сутрин стоях на свещеното място в Мека, изпълнена с благодарност за повелята на Втория халиф, който мъдро, щедро и въпреки известна упорита съпротива даде на жените поклонници равни права в стремежа ни да изпълним нашето свещено задължение хадж.

Тази благословия е още по-голяма предвид факта, че живея живота на прокудена, под друго име. (Няма съмнение, че някои ще свържат този псевдоним с определено лице, което не се преследва от някоя държава или закон, но въпреки това е под прицела на могъщи сили. Защото като истинската Агар, аз не съм без закрилници, да бъдат благословени. Освен това мен отдавна няма да ме има, когато това забавено съобщение падне като тежък камък, за да развълнува тъмните води на Мрежата.)

Разбира се, вече би трябвало да има други съобщения или слухове за онова, което се случи преди няколко часа, малко преди зазоряване при свещената Кааба. Въпреки това аз ще изложа своето свидетелство.

Тъкмо започвах третата от седемте обиколки таваф около вътрешния двор на Голямата джамия и се молех, както някога се е молила Агар, за утеха и помощ в изгнанието ми, когато горещ пустинен вятър задуха към нас от изток, над покривите на Замзам, сякаш предизвикан от готвещото се да изгрее слънце. Зефирът развя черното платно кисва, което пази и почита светилището, издигащо се на мястото, където Адам за първи път сложил камък върху камък и така положил началото на епохата на Човека строител. Същото място, където Ибрахим и Измаил, син на същата Агар, поправили основите и осветили мястото в прослава на Аллах.

Толкова силен бе поривът, че накара мнозина поклонници да паднат на колене или да приклекнат, разкривайки на нас, които обикаляхме много по-далеч, чудна гледка — ясен изглед към източния ъгъл на Кааба, където самият пророк Мохамед, благословен да бъде, вградил със собствените си ръце прочутия Черен камък в стената.

Същия Черен камък, който паднал от небето, за да покаже на Адам и Ева къде да принесат първата си жертва и да се проснат ничком пред Светото име.

За неверниците и модернистите, които мислят, че светът може да бъде обяснен от обикновените хора, очевидното обяснение е, че Черният камък е просто метеорит, уплашил и учудил примитивните хора от времето, когато племената се кланяли на така наречените свещени камъни по целия полуостров. Нещо повече, мнозина мюсюлмански учени заявяват, че това е най-обикновен камък — достоен за уважение, защото е бил целунат някога от самия Пророк, но нищо повече.

Но тогава как тези хора биха обяснили сигурните свидетелства, че Черният камък някога е бил прозрачен и ослепително бял? И е станал червеникавочерен заради греховете, които е поел през изпълнените с мъка столетия?

И как скептиците ще обяснят чудото, което видях със собствените си очи? Защото благословеният камък заблестя със своя светлина! Светлина, излизаща отвътре, пропъждаща здрача преди зазоряване?

Точно тогава за момент сякаш лъчи блеснаха към поклонниците, някои от които не ги забелязаха, тъй като вече се бяха проснали на земята по очи. Но много други се осмелиха да погледнат и отстъпиха назад, като се препъваха, вдигаха ръце или се хващаха за главата в почуда и страхопочитание.

Всичко продължи само колкото няколко удара на сърцето. След това сиянието изчезна. Камъкът отново помръкна и стана почти черен. Само че аз видях как няколко малки петънца продължаваха да светят меко в него, особено под нежната топлота на изгряващото слънце.

А ние, бедните поклонници, стоящи, клечащи или коленичили в потрес и шок? Първоначалното изумено мълчание се смени със стонове и викове, с трескави шахади, провъзгласяващи величието на Аллах и Неговия Пророк.

Чак по-късно, сред възгласи на радост, чух надигащи се гласове и ние се споглеждахме и споделяхме и сравнявахме онова, което бяхме видели само за миг.

Чух думата „демони!“, изречена с ужас.

Някои гласове, в които се долавяше възхищение и тревога, споменаваха „джин“.

Мнозина, запознати със събитията по света, мърмореха за „онези извънземни“ — съществата, които се събуждали в онзи странен небесен камък в Америка.

Но много по-често се чуваше тълкуванието, което накрая заглуши всички други. Няколкостотин жени бяха видели едно и също в това кратко и свещено сияние.

Ангели.