Метаданни
Данни
- Серия
- Битие (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Existence, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Венцислав Божилов, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe
- Корекция
- Dave (2014)
Издание:
Дейвид Брин. Битие
Американска, първо издание
Превод: Венцислав Божилов
Редактор: Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица: „Megachrom“
Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Анна Балева
Формат: 60/90/16
Печатни коли: 49
Печат: „Полиграфюг“ АД — Хасково
ИК „Бард“ ООД, 2012 г.
ISBN: 978-954-655-349-2
История
- — Добавяне
92.
Непрозрачност
Хамиш заключи, че превозното средство представлява утилитарен компромис. Намираха се само на две фрактални нива под външната обвивка на кристала, а според преценката му „истинската“ му височина беше някъде около една десета от милиметъра. Имаха достатъчно сила на волята, за да създават полезни неща като дисковете за пътуване. Но въпреки това относителните разстояния не бяха особено големи.
През случайните пролуки в облаците над себе си от време на време зърваше огромната черна нощ навън. Погледнеше ли надолу, виждаше облаци-топки, изпълнени с потенциал да се превърнат в каквото си пожелае някой. Редуваха се пластове и пластове, все по-малки и по-малки, цяла безкрайност, разнообразявана от време на време от многоцветни проблясъци.
Част от него знаеше какво се бе случило току-що.
„Не искат да отговарят на въпросите ми засега. И знаят, че още зяпам като някакъв турист. Затова са решили да ме пратят на тази разходка, за да ме разсеят.
Какво пък… прави са!“
Докато се взираше надолу, откри, че очилата му могат да увеличават далечни (или много по-малки) неща и да се фокусират върху отделните кълбета, които вече бяха трансформирани в приказни дворци, увеселителни паркове, извънземни градини с пурпурни дървета и тъй нататък. Оазисите обаче бяха редки — разделяха ги огромни неизползвани пространства. Е, в края на краищата дългото междузвездно пътуване тепърва започваше.
На няколко пъти едва не изтърсваше по някой въпрос, но си затваряше устата, когато очилата му предлагаха оскъдно обяснение. В един момент устремният им полет през вътрешността на капсулата ги отнесе над — по почти паралелен курс — нещо като луксозен океански лайнер с плувни басейни, тенискортове и прислуга в ливреи. Увеличеният образ показа загорели фигури, които се излежаваха или играеха на палубата. Неколцина погледнаха нагоре и махнаха, когато овалното превозно средство на Лейси профуча над тях. Хамиш зяпна. Този път не се нуждаеше от субтитрите на очилата:
Хелена Дюпон-Вонесен
Дафни Глаукъс-Уортингтьн-Смайт
Евгений Боголомов
Ву Чан Си
Хамиш се обърна към Лейси.
— Не мога да повярвам! Какво правят тези хора тук?
— Имате предвид другарите ми от Първото съсловие ли? — попита тя, използвайки терминологията, която се бе радвала на краткотрайна мода през 40-те и 50-те години на двайсет и първи век. — Стига, Хамиш. Кой според вас помогна за финансирането на всичко това? — Тя махна към небето (имаше предвид целия кристален кораб). — На космическите заводи? На гигантския лазер? Повечето членове на Олигархическото потекло приеха апокалиптичния сценарий и ужасния край, предречен от платените им учени и прогностиици. И поискаха спасителни лодки, за да напуснат обречената на гибел Земя. Много спасителни лодки.
— Но… — Хамиш си спомни онези отдавна отминали дни, когато се беше умилквал около олигарсите… и десетилетията, посветени на разобличаването им и борбата срещу тях. — Но заделената памет би трябвало да се дава по…
— По заслуги ли? Ами да. — Лейси изискано сви рамене. — Голяма част от паметта беше разпределена точно по този начин. Но накрая Институтът реши, че има предостатъчно място.
— Предостатъчно… кажете, колко умове са копирани на…
Преди да завърши въпроса, отговорът се появи в очилата му: 8009.
— Осем хиляди и… Но аз си мислех, че капацитетът за пълни копия е ограничен!
Най-стария оцелял заговори за първи път, откакто бяха пристигнали в контролния център.
— Този кристал е по-голям. Обемът му многократно надвишава обема на обикновените сонди. И това не е единствената разлика. — Той посочи напред.
Хамиш усети, че скоростта намалява. С приближаването им към кърмата небето-таван отново се заобляше навътре. Скоро се появи и краят на сондата.
Само че не изглеждаше така, както Хамиш бе очаквал.
Беше решил, че ще види познатите съзвездия от далечни немигащи звезди, с една особено ярка в самия център — Слънцето. И по всяка вероятност зашеметяващото сияние на ускоряващия лазер.
Вместо това отвъд кристалния край на кристала видя огромна равна стена с много тъмен нюанс на кафявото, която напълно скриваше изгледа в тази посока.
— Какво е това, по дяволите?
Лейси кимна съчувствено.
— Позволете.
И докосна главата си отстрани. После вдигна същия пръст и почука очилата му, в които блесна проста графика.
— Значи… това е някаква голяма кутия, закрепена за задната част на кораба? — Хамиш поклати глава. — Това не е стандартен дизайн, нали? Имам предвид… малкото отделение отпред е за управление на платното. Но за какво е това, по дяволите? — И посочи кафявата стена, която блокираше гледката към дома.
— Размишлявахме за това — обади се Най-стария оцелял. — Някои смятат, че вътре има средства, които да увеличат шансовете ни за успех, когато стигнем целта си.
— Имате предвид инструменти ли? Какви?
— Може би сигнални устройства, с които да обявим присъствието си на местната раса. Или телескопи, с които да ги изучаваме. Възможно е също контейнерът да е пълен с оръжия, с които да можем да се отбраняваме по-добре. Например, ако новата система се окаже заразена със злонамерени сонди от старата епоха.
— Е, всичко, което подобрява…
Хамиш млъкна насред изречението. Пръстите му щракнаха доста задоволително за този виртуален свят.
— Ама разбира се! Това трябва да е свързано с Лекарството! Кутията сигурно съдържа биореактори, генетични кодове, изкуствени утроби и всичко необходимо в края на пътуването, с което да започнем да превръщаме данните в живи органични същества!
Това беше великият план на Емили Тан — идея, която й беше хрумнала, когато научи за отдавна мъртвия кораб сеяч, открит в Астероидния пояс. Сондата майка с нейните деца колонисти, убити горе-долу по същото време, когато са измрели динозаврите. Самата сонда представляваше остарял начин за разпръскване на биологичен разум из галактиката — късоглед, егоцентричен и всъщност обречен подход.
Но въпреки това именно тя бе дала блестящата идея на Емили.
„Защо не използваме същите технологии, за да възкресим някои извънземни видове, които откриваме заключени в древните сонди? Отдавна изчезнали разумни раси? Днес единствените им останки са софтуерни сенки, уловени в кристални яйца. Но няма ли да е възможно да върнем към живот оригиналните видове? Или същества, които са близки на тях както физически, така и културно? Да ги възстановим като живи органични същества тук, на Земята?
И ако можем да го направим… защо не започнем с онези, които покажат, че са приятелски настроени към нас?“
Самата идея се бе оказала достатъчна, за да разбие някои от съюзите между фомитите. Предложението провокира някои виртуални същества да изживеят пристъпи на неочаквана носталгия към оригиналите си. Отдавна заспали сантименти за живи същества, които някога са крачели под открито небе, дишали са въздух, общували са директно с космоса, мечтали са собствените си мечти под голи слънца.
„Ще го направите за нас? — попитаха те. — Въпреки че знаете какво представляваме? Какво се опитахме да ви направим?“
На което човечеството отвърна:
„Няма да го направим за вас, а за предците ви, за по-ранните версии на вашите раси, които са ви създали. И за вашите потомци.“
Когато първите експерименти по възкресение дадоха плод, когато няколко извънземни се родиха от изкуствени утроби и бяха осиновени от човешки семейства, виртуалните пратеници от десетки сонди изведнъж предоставиха тайните си съкровища. Генетични кодове, които бяха крили в копие след копие, информация, погребана от милиони години дълбоко в кристалните решетки. За тях старата лоялност внезапно победи личния им интерес като битове от „вирусни“ данни. И те бяха повече от склонни да платят поисканата цена.
Истината. Или толкова от нея, колкото можеха да отмъкнат от другите същества във фомитите. Онези, които все още отчаяно желаеха да разпространяват чумата.
Програмата беше толкова успешна с десетките видове извънземни новородени, които се отглеждаха в ясли и частни домове по Земята, увеличавайки разнообразието на това какво означава да си „човек“, че из планетата започна да се разпространява идея, която бе настойчива, дръзка, дори месианска.
Защо да не проповядваме това?
Щом методът работи за нас… щом можем да излекуваме чумата чрез съзидателна щедрост… то може би подходът ще работи и при други раси?
Хамиш беше сигурен, че това обяснява допълнителния товарен отсек в задната част на кораба.
— Вътре трябва да има средства за създаването на Лекарството! Инструменти, с които да започнем процеса в нашата нова слънчева система.
Реакцията на Лейси му дойде като удар.
— Съмнявам се, Хамиш. — Тя поклати глава. — Съжалявам, но това не изглежда особено смислено.
— Защо?
— Защото една толкова малка кутия не би могла да съдържа устройствата, които описвате. А и всички генетични кодове са вградени тук, в информационната решетка на кораба. — Тя обгърна с жест всичко около тях. — Освен това не забравяйте, че планът започва с помагането на млада извънземна раса да преодолее всички фази на кризата на развитието. Например трябва да ги научим да мислят за себе си и да устоят на другите кристали, които се представят за „богове“. Да не им позволяваме да гледат на нас като на богове! Да им покажем как да се погрижат за други жизненоважни неща като екологията и мъдрото използване на технологиите. А също и триковете на взаимната отговорност и игрите с положителен резултат…
— И едва много по-късно — продължи тя, — по време на неизбежната криза, когато разполагат с високоразвита технология и умовете им са заплашени от вирусни меми, именно тогава ще добавим Предложението на Тан и ще ги научим как да създават и отглеждат нови типове същества. За да увеличат разнообразието и мъдростта на цивилизацията си. Да се сдобият с хибридната жизненост, способна да посрещне всички предизвикателства.
— А също и да им дадем възможност да направят същото предложение на кристалите, заразили системата им — добави Хамиш, за да докаже, че разбира. — Да накарат много от вирусните същества да им сътрудничат.
— Ние носим схемите и познанията, необходими за всичко това, Хамиш, и имаме възможност да променяме и адаптираме дизайна според местните условия. Но нашият план зависи от местните, които трябва да извършат цялата физическа работа! Това е единственият морален начин. Той решава етичната дилема на старите засяващи сонди, чийто план за колонизиране на Земята би унищожил шанса на планетата ни да роди своя разумна раса. По този начин светът първо трябва да създаде собствен разумен вид. И едва тогава, при техен избор, те могат да поканят други да се присъединят към тях и да създадат остров на космополитна галактическа цивилизация.
Хамиш примигна. Наистина поразителна версия за Лекарството. Никога не беше гледал на въпроса по такъв начин. Лейси определено мислеше във впечатляващи мащаби.
— Страхотно! — каза той. — Значи в името на мисията…
— Въпросът е, че не ми се струва вероятно Земята да натъпче миниатюрни биореактори, които очевидно ще се разложат или така или иначе ще остареят през милионите години. Ние ще обучаваме. И трябва да го направим лично.
Хамиш не знаеше какво да каже и затова само изсумтя разочаровано, както правеше винаги, когато някоя чудна идея изведнъж ставаше на пух и прах.
Приближаваха група фигури в края на кристалния кораб, където спускащата се дъга на тавана се превръщаше в почти отвесна стена. Също като на носа на кораба, и тук неколцина човеци стояха редом с извънземни до холографски и двуизмерни дисплеи.
Хамиш въздъхна и се обърна към Лейси и Най-стария оцелял.
— Добре. Значи кутията не е свързана пряко с Лекарството. Все пак присъствието й означава, че нашият кораб е по-голям и по-просторен от типичната кристална сонда. Освен това е оборудван с инструменти и средства за взаимодействие със света. Страхотно! Няма да сме безпомощни. Всичко това би трябвало да увеличи шансовете за успех на мисията ни, нали?
Нещо в поведението на Най-стария оцелял изглеждаше необичайно. Беше твърде мълчалив или резервиран.
— Предполагам, че това е така, приятелю — отвърна извънземното същество. — Шансовете може да са по-големи за тази конкретна сонда.
— И за другите десет милиона ли?
— За тях също, ако са изстреляни с подобно оборудване.
— Ясно. Е, тогава какъв е проблемът?
Хамиш погледна Лейси и тя вдигна рамене.
— Мисля, че за Най-стария оцелял допълнителните разходи са глупаво пилеене на средства.
Най-стария оцелял кимна.
— Именно, милейди. За цената, отишла за изработването и оборудването на този луксозен съд, можеха да се произведат и изстрелят десет или двайсет по-малки и по-евтини.
— Но вие току-що казахте, че така шансовете ни за успех са по-големи.
— Нищожно по-големи. Може би двойно. Което е незначително.
— Двойно е незначително?
— Не забравяйте, че всяка сонда е като зърно или полен, понесен от вятъра! Успешното изпълнение на мисията ни като цяло, разпространението на Лекарството, ще зависи много повече от бройката, отколкото от всяка отделна сонда, господин Брукман. Ще трябват… ще са необходими… огромни количества. Невъобразими.
Хамиш изпита странното чувство, че се сковава.
„Огромни количества… О!“
Въпреки десетилетията си опит с човеците Най-стария оцелял разбра изражението му погрешно.
— Не се безпокойте, приятелю. Много от новите раси минават през тази фаза и хвърлят много усилия и внимание на първата вълна сонди. Скоро обаче го преживяват и възприемат по-ефективен подход.
Останал като никога без думи, Хамиш се обърна към Лейси Доналдсън. Тя обаче беше заета с приземяването на малкото им превозно средство, като го караше да съответства по място и размери на фигурите, които се бяха събрали около прозаични на вид дисплеи в задния край на кораба — там, където отвесната кристална бариера установяваше пряк контакт с мистериозния подобен на кутия товарен отсек.
Дискът се сля със стъкления под и първи при тях дойдоха двама човеци, които Хамиш не познаваше и чиито имена не му говореха нищо. Експерти по оптика и дизайн на инструменти, предположи Хамиш. Третото същество бе много по-интересно.
Куриерът на предпазливостта, пратеник от планетата на име Турбулентност, чиято раса беше видяла капана на вирусната чума и се бе опитала да намери решение. Нейната ранна и примитивна версия на Лекарството бе да изпрати капсули, които да помогнат на нови видове, като ги предупредят за опасността. Хамиш погледна водача си — Най-стария оцелял, неговия Вергилий. Тези двамата (или техни различни, по-ранни версии) навремето се пенеха, кипяха и сипеха обвинения един срещу друг по време на първия от Великите дебати между различните кристални сонди. Начинание, което послужи като назидание за човечеството и помогна за голямата промяна. Съдбоносна първа крачка по лъкатушещата пътека през минните полета към евентуалното спасение.
Поне в това беше вярвал Хамиш… допреди няколко минути, когато в ума му се появи ужасно подозрение.
Ако беше очаквал фойерверки или търкане между Куриера и Най-стария оцелял, щеше да остане разочарован. Двамата не показваха никакви признаци на враждебност. В края на краищата нима сега не участваха всеотдайно в една и съща мисия? Нима нямаха една и съща свещена цел? Да помогнат за разпространяването на противоотровата срещу чумата.
Куриерът пристъпи към Лейси. По време на първите дебати подобната на куршум глава и пулсиращата зрителна лента на съществото не изглеждаха така симпатично като подобното на Буда лице на Най-стария оцелял. Откритото поведение и честността му обаче бяха спечелили стотици милиони сърца.
— Е? — полита Куриерът.
Лейси поклати глава.
— Жената-птица се нуждае от още време за изчисленията си. Но това е нейният начин да се справи със стреса. Понеже самото смятане не е от значение. Боя се, че това е достатъчно убедително.
— Какво е убедително? — не разбра Хамиш.
Куриерът и Лейси се обърнаха към него. Хамиш не успя да разчете изражението на извънземния. Жената видимо се колебаеше. Понечи да заговори…
… но беше прекъсната от глас, който се разнесе зад Хамиш.
— Братя и сестри, защо да се сдържаме? Макар и събуден току-що, този пич не е от крехките. Кажете му истината. Или го оставете на мен.
„Не — помисли си Хамиш. — Само не и той!“
Но беше той. Тъмнокож, висок почти колкото Хамиш, но с „коса“ от подобни на змии пипала, които се гърчеха и изпускаха облачета ароматизиран пушек. Въпреки многото си други виртуални подобрения — космати гърди и известно омекотяване на прочутия островен диалект — си беше професор Ноозон.
— Ии-ха, гус’ин Брукман! Колко гот, че сте тук. Надявам се, че ще намерите днешните новини за достатъчно „важни“, за да оправдаят будилника.
Хамиш стисна юмруци, макар че успя някак да запази външно спокойствие.
— Някой би ли ми обяснил, моля?
— Дадено, човече — отвърна Профноо и приветливо ухилената му физиономия се смени с тънка иронична усмивка. — Разбираш ли, трябваше да получим поредния лазерен шут, за да се засилим към звездите още по-яко. Той обаче така и не дойде, нали разбираш. И нямаше никакви обяснения по теснолъчевия канал. Това ни принуди сами да направим някои наблюдения и измервания. Достатъчно добри, за да установим страховития факт.
Хамиш мразеше начина, по който този човек превръщаше всичко в драма. Сега от него явно се очакваше да попита.
— И какъв е този факт, професоре?
— Че как! Страхотният факт е, че скоростта на туй чудно корабче не е точно такава, каквато би трябвало да е.
Хамиш се обърна към Лейси.
— Зная, че корабът е малко тежичък. Но колко по-бавно можем да…
— Повече от сто пъти по-бавно — отвърна тя.
— Какво?!
Ако можеше да поиска не така реалистична емулация на човешко тяло, не би се замислил нито за миг: Виртуалното му копие беше залято от химични реакции на изумление и отчаяние. Или от симулации, които бяха твърде подобни на „истинското“. Най-вече обаче му се искаше следващите думи да бяха на някой друг, а не на ямайския попучен.
— Адска гадост, нали? С тази скорост дори няма да се измъкнем от системата, а само ще надникваме в стария Куйперов пояс и ще поемаме обратно към слънцето, епоха след епоха. Можем да щракнем някоя и друга снимка на Плутон, Тихе, Планетата X или каквато там ледена топка ни се изпречи. Но няма да има никакви извънземни. Никакви нови звездни системи. И това дори не е най-голямата гадост, брат ми.
Макар и обхванат от ужасно предчувствие, Хамиш се насили да го попита:
— И каква… е най-голямата… гадост?
— Че как? Ами това, че Земята дори не се опитва да поправи проблема с ново пускане на лазера. Струва ми се, стари ми приятелю и противнико, че порочният дърт свят, онзи Вавилон, от който идваме, ни е захвърлил на произвола на съдбата.