Дейвид Брин
Битие (13)

13.
Метастабилност

„Само да можех да бъда повече от един.“

Често си го мечтаеше. Животът ставаше все по-натоварен и Хамиш делегираше колкото може повече задачи, но нещата продължаваха да се трупат. Колкото повече успяваше, толкова по-натоварен се чувстваше.

Застанал на балкона, гледащ към покритата хавайска веранда на имението си в Клиъруотър, Хамиш се взираше през палмите, другите имения и потопените руини към искрящия Мексикански залив. Зад себе си чуваше мелодичните сигнали на обажданията, приемани от двама секретари, трима асистенти и твърде много иисистенти, за да знае точния им брой.

„По дяволите на желанието да бъдеш «влиятелен» и да спасиш света! Не бях ли по-щастлив, когато бях само аз и старата клавиатура? И героите ми. Дай ми само един арогантен злодей и някаква Голяма технологична грешка. Пищна героиня. Устат герой. Подобно нещо ми стигаше за месеци.

Добре, обичах да правя и филми. Преди краха на Холивуд.

А сега? Сега има Кауза. Важна, разбира се. Но след като трилионерите застанаха с цялата си огромна мощ зад Движението, не може ли то да мине и без мен за една седмица? Да ме остави да попиша?“

Разпозна една от телефонните мелодии — обаждане, което не можеше да откаже. След първото позвъняване слушалката с цвета на кожата му в ухото започна да вибрира.

Отказа да чукне със зъб и да отговори. Някой долу щеше да вдигне. И да приеме съобщението.

Никой не го направи. Добре обученият екип знаеше, че този сигнал е само и единствено за него. Въпреки това Хамиш продължаваше да се взира в хоризонта, където навремето се издигаха няколко реда скъпи вили. Сега над вълните стърчаха само скелетите им. В далечината се чуваше денонощното ръмжене на екипите от Корпуса за консервация, които разширяваха крайбрежните диги и дюни. За да запазят Флорида като щат, а не като някакъв изгубен рай.

„Приближава нов Потоп…“

След третото позвъняване (проклети технологии) прозвуча синтетичният глас на Ригълс:

— Тенскватава се обажда. Длъжни сме да отговорим.

Хамиш най-сетне се предаде и кимна едва-едва. Чу се слабо прещракване…

… и той трепна, когато ритмичните барабанни звуци нахлуха в ухото му. Включиха се заглушителите, за да филтрират данданията до поносимо ниво. Беше ритъм четири четвърти, с тежък фронтбийт.

— Брукман! Чуваш ли ме? По дяволите, как така не носиш очила?

На Хамиш му беше писнало да обяснява защо използва ииуер само когато е нужно. Все едно лидерът на Движението за отказване щеше да го разбере.

— Откъде се обаждате, Пророче?

— От Пюджит Саунд. От тържествена церемония на куиналтите. Дялат ръчно канута и харпуни и организират голям лов на косатка робот, след това се връщат и пируват с изкуствено отгледано китово месо. Изкуствено отгледано! Ненормални дърволюбци. Както и да е. Имаш ли някакъв напредък с Баската химера?

— Майката и детето са в нелегалност. И са се скрили доста добре. Предполагам, че получават помощ от елементи от Първото съсловие.

— Същото си помислих и аз. Не че биха могли да изчезнат напълно. Добре. Ще упражня малко натиск върху трилитата. Време е да престанат да играят на двете страни и да избират. Едно нещо не може да се отрече на аристократите. Имат инстинкт за самосъхранение.

— Така е, сър.

— А как мина онази работа със сенатор Стронг? Би било чудесно, ако можем да го спасим. Беше ценен кадър.

— От един ден съм у дома — отвърна Хамиш. — Наех екип бивши момчета от ФБР, които да съберат предварителни данни по най-дискретен начин. Да надничат в правителствени файлове и тъй нататък. Да разследват онзи тип, който твърди, че е отровил сенатора. Имат четирийсет и осем часа за събиране на информация, преди да я прегледам.

— Това да не е от твоите прословути „Големи картини“? Иска ми се някой път да те видя как го правиш.

Хамиш се сдържа да не се тросне. Навремето се ласкаеше, когато важни хора се обръщаха към него за съвет и по-широк поглед върху нещата — да им посочи какво са пропуснали. Това удоволствие вече си беше отишло. Особено откакто Каролин посочи нещо, което би трябвало да е очевидно.

— Хамиш, какво ще е останало от теб след сто години? — попита го тя в деня на раздялата им, слагайки край на целия гняв и викове с нотка на съжаление. — Да не очакваш благодарност за всички тези конспирации със силните на деня? Или да останеш в историята? Вземи който и да е от романите си. Някоя книга може още да се среща, да бъде четена и харесвана от милиони, след като останалите боклуци са били отдавна забравени. Много след като тялото ти се е превърнало в прах.

Беше права, разбира се. Но въпреки това Хамиш знаеше как би отговорил Пророкът. Без Каузата след сто години може и да няма човечество, което да чете романи или да прави каквото и да било друго.

Въпреки това, като си мислеше за Каролин, той разбираше, че тя бе имала предвид и брака им. Това също беше важно. И на него трябваше да се гледа като на нещо, което ще устои.

Гласът на Тенскватава отново зазвуча в ухото му:

— Но не това е причината да ти се обаждам. Можеш ли да се свържеш в момента? Ще има новини. А аз вече съм претоварен. Трябва да присъствам на конференция с някакви аристократи в Швейцария. Един от големите новознатни кланове май най-сетне ще се включи в движението.

— Страхотна новина.

— Да. Е, богатите копелета ни трябват, така че не мога да им откажа, особено след като изникна нещо още по-неотложно.

Хамиш почувства как удоволствието преминава в тревога.

— Нещо по-неотложно от спечелването на подкрепата на трилионери от Първото съсловие?

— Боя се, че да. — Тенскватава замълча за момент. — Един от хората ни, Карлос Вентана, току-що успя да ни прати вест, заобикаляйки системите за сигурност на НАСА. Съобщава, че се задава нещо голямо.

— Вентана — замислено повтори Хамиш.

Името му беше познато. Богат латиноамериканец. Притежаваше цяла телефонна компания в Бразилия или някъде там, докато не разбиха монопола му като част от Голямата сделка. След това май започна да се занимава с торове.

— НАСА ли казахте? Те още ли са в бизнеса?

— В момента се изживява като турист на космическата станция.

— Имате предвид старата изследователска станция, а не „Високия Хилтън“ или „Жен хотел“? — Хамиш поклати глава. Защо един свръхбогаташ ще троши грешни пари, за да се рее цял месец сред мръсотии?

— Именно. Искал е автентично изживяване, предполагам. Както и да е, чист късмет — или съдба — е, че имаме приятел на борда точно когато се е случило.

— Какво се е случило? — Хамиш едва успяваше да прикрие раздразнението си.

— Астронавтите спипали или прибрали нещо. Всички направо са полудели.

— Но какво толкова могат да открият, че…

— Подробностите са оскъдни. Може обаче да се окаже смутител втора степен. Ако не и първа.

Хамиш лично бе създал номенклатурата на „смутителите“ преди десетилетие, за да класифицира откритията или новите технологии, които биха могли да застрашат крехката стабилност на човечеството. Лидерите на Движението приеха терминологията му, но Хамиш винаги бе имал проблем със запомнянето на точните дефиниции. Разбира се, ако си носеше очилата, можеше да се обърне за помощ към Ригълс.

— Първа степен… — повтори той замислено.

— Ох, Исусе по Андите. Трябва ли да го казвам буква по буква, човече? Космонавти на правителството са се натъкнали на нещо от дълбоката тъмнина… и то започва да им говори! Оказва се, че точно в този момент дешифрират серия комуникационни протоколи!

— Говори им? Искате да кажете…

— Подробностите са оскъдни. Може би не става въпрос за истински разговор. Но е достатъчно, за да накара всичко живо в Белия дом, Синия дом и Жълтия дом да търчи по коридорите и да се поти. Още по-лошото е, че куп професионалисти от гилдията на чиновниците вече знаят… проклети цивилни слуги… и не можем да упражним натиск и да накараме президента да потули нещата. Този път новината ще се разчуе, Хамиш.

— От… космоса… — Хамиш примигна няколко пъти. — Това е или провокация, или някаква измама… може би някаква китайска шега…

— Де да имахме такъв късмет!

— … или пък е истинско — продължи Хамиш. — Нещо извънземно. Ох!

Сега бе ред на Тенскватава да замълчи и да остави барабанния ритъм да запълни паузата. И да отмерва равномерни отрязъци време, подобно на удари на сърцето.

— Ох, да — каза накрая Пророкът. — А може и да е нищо. Или може да успеем да се разберем някак с драскачите. Да отклоним общественото внимание и отново да оставим нещата потулени. Въпреки това потенциалът е ужасен. Можем да загазим здравата, приятелю. Всички ние. Цялото човечество.

ЕНТРОПИЯ

Ами войните? Трябва ли да признаем, че нашият вид е минал едно от изпитанията, като не се отдаде на оргията на атомното унищожение?

Все още има милиони, които си спомнят съветско-американското противопоставяне, известно като Студената война, когато десетки хиляди водородни бомби бяха готови за изстрелване от подводници, силози и бомбардировачи. Няколко души, някои от които доказано нестабилни, са били на косъм да отприщят атомния ад. Всяка от десетината кризи е можела да сложи край на нашата цивилизация и дори на бозайниците на Земята.

Един мъдрец, помогнал за създаването на първата атомна бомба, го е казал доста хапливо. „Кога се е случвало човекът, който е кръвожаден в душата си, да изобрети ново оръжие и твърдо да откаже да го използва?“ Циниците твърдят, че подобно нещо е немислимо предвид основния човешки рефлекс към ярост и насилие.

Това обаче не се случи. Дори Ужасният ден и аферата Пак-Ит-Инд не доведоха до немислимото. Дали бяхме подплашени да се дръпнем от ръба, дали не изтрезняхме от предупредителния образ на облака с форма на гъба? Смъмрени и така спасени от носителя на смъртта?

Възможно ли е циниците по принцип да грешат? Никога не е имало доказателство, че свирепите конфликти са втъкани в човешката ДНК. Да, насилието е било вездесъщо през дългата мрачна ера на племена и владетели, от Вавилон и Египет до Монголия, Таити и Перу. Между 1000 г. и 1945 г. най-дългият мирен отрязък от време в Европа е продължил петдесет и една години, между битката при Ватерлоо и Австро-пруската война. Този спокоен период съвпада с индустриалната революция, когато милиони се преместили от фермите в градовете. Дали просто е било по-трудно да се намерят войници? Или хората са били твърде заети, за да се бият?

О, разбира се, тогава индустрията направила войната по-ужасна от всеки друг път. Тя вече не била въпрос на мъжествено самохвалство, а се превърнала в смъртна оргия, желана единствено от чудовища и водена мрачно и решително от достойни хора, стремящи се да победят тези чудовища.

След това спокойствието в Европа се завърнало отново. Потомците на викинги, центуриони и хуни се превърнали в пацифисти. С изключение на няколко стихийни пожара, етнически търкания и терористични удари, свирепият някога континент познал мира за цяло столетие, превръщайки се в ядрото на мирния и разрастващ се Европейски съюз.

Според една теория демокрациите рядко воюват помежду си. Управляваните от аристократи държави били по-импулсивни, прахоснически и склонни към насилие. Но на каквото и да припишете тази промяна — на благоденствието или образованието, на все по-тесните контакти или на Американския мир, — тя разби идеята, че войната пламти неугасимо и неизличимо в самата същност на човека.

Добрата новина? Склонността към самоунищожение не е програмирана в нас. Независимо дали ще се впуснем в изгаряща планетата война, или не, това не е предварително заложено у нас. А въпрос на избор.

Лошата новина е абсолютно същата.

Въпрос на избор.

Рогът на изобилието на Пандора