Дейвид Брин
Битие (10)

10.
Къща край брега

— Бу яо! Бу яо!

Застанал на носа на лодката си, търговецът на отпадъци Син Пу Ши размахваше ръце пред лицето си и казваше: „Няма да стане, не искам!“ на путонгуа вместо на местния шанхайски диалект, докато гледаше кисело товара, който му предлагаше Пен Сян Бин — зеленясали медни тръби, покрити със сол щори, два малки шкафа за папки и мрежа, пълна с всякакви метални дрънкулки. Всичко това се люлееше на груба лебедка, която стърчеше от морския дом на Бин — някогашно крайбрежно имение, сега нагазило в надигналите се води на естуара на Хуанпу.

Пен Сян Бин се опита да свали вързопа, но старият прошарен вехтошар го изблъска с помощта на рибарската си кука от лодката.

— Не искам този боклук! Запази го за баржата за скрап. Или го изхвърли обратно в морето.

— Знаеш, че не мога да го направя — оплака се Бин, стъпил здраво с твърдите си пети върху един от стълбовете, които поддържаха дома му над водата. От дърпането вързопът се люшна към Ши. — Камерата на оная шамандура ей там… знае, че съм вдигнал деветдесет кила. Ако ги изхвърля, ще ме глобят!

— Тия ги разправяй на други! — сгълча го търговецът и се отблъсна с пръта от разнебитената вила. Плоскодънната му лодка се премести; змиорки пасяха водораслите по корпуса й. — Обади ми се, ако намериш нещо свястно!

— Но…

— Виж какво — рече Ши. — Ще те отърва от чувала пикня. Цените на фосфора отново са скочили.

Подаде му кредитна картичка с ниска деноминация. Пен Сян Бин я грабна и му метна издутия черен сушилен чувал с надеждата, че той ще се скъса и ще плисне концентрирана урина в краката на стареца. Уви, мембраната издържа.

Бин загледа безпомощно как Ши даде рязка заповед и двигателят на лодката оживя. Гласовите команди може и да бяха старомодни в града, но тук човек не можеше да си позволи субвокални грешки. Пък и старомодното бе по-евтино.

Като ругаеше под нос, Бин върза въжето и остави улова си да виси пред обективите на камерите. Изкатери се на подпората и скочи от нея на покрива на вилата. Някога това бе луксозно кътче на стойност два милиона местни долара. Днес бе негово, стига да можеше да си го позволи с работа.

„Щеше да е много по-лесно в миналото.“ Знаеше го от драмите, които Мей Лин го караше да гледа всяка вечер, докато лежаха изтощени в мрежестото си легло. „По времето, когато всеки е имал голямо семейство и е бил част от многоброен клан, всички свързани като рибарска мрежа. Братовчеди, помагащи на братовчеди.“

Естествено, тогава хората не бяха разполагали с технически чудеса. „Но пък щях да имам връзки в града — някой близък, на който да мога да продам събраното. И може би някой богат чичо, достатъчно мъдър, за да инвестира в едно дръзко крайбрежно начинание.“

Е, нищо не му пречеше да мечтае.

Бин килна сламената си шапка и огледа хоризонта, от далечните кули на Стария Шанхай от другата страна на Голям и Малък Пудон (където едва се виждаха увеселителните влакчета от „Шанхайска вселена на Дисни и Краля на маймуните“) покрай огромната предпазна стена и потопения природен резерват на остров Чонмин до мястото, където Хуанпу се вливаше в Източно Китайско море. Във водната шир имаше всевъзможни плавателни съдове, от грамадни контейнеровози, задвижвани от летящи платна като облаци, до разпръсквачите на прах и малките рибарски сампани. По-наблизо приливът притискаше двойната редица съсипани къщи, в които той и няколкостотин други бяха окачили хамаците си, полюшващи се като какавиди на постоянния бриз.

Всяко някогашно имение сега се издигаше самотно като остров над надигащото се море, така близко до града и в същото време толкова далечно във всяко отношение.

„Май ще има буря.“ Като че ли я надушваше.

Обърна се и тръгна по покрива. Блестящият град лежеше само на стотина метра пред него, зад новата брегова линия и тежката сива преграда, през средата на която се виждаха следи от нивото, до което бе стигнала водата тази година. От другата страна се намираше свят на пари и самоуверена амбиция. Много по-жив от Стария Шанхай с неговото остатъчно сияние от Ужасния ден.

С несигурни стъпки мина между старите керемиди и слънчевите панели, които се надяваше някой ден да поправи. Пристъпи предпазливо сред широките, подобни на лещи изпарителни панели, които пълнеше всяка сутрин, за да осигури малко прясна вода, ток и сол, която можеше да продаде в града. Навсякъде, където бе възможно, имаше саксии, рециклиращи органичните отпадъци в билки и зеленчуци. Мнозина от съседите бяха изгубили правото си да живеят тук, защото бяха изхвърляли най-небрежно отпадъците си в залива.

Човек можеше да падне през гнилите летви и плавеи, затова Бин се придържаше към пътеките, които бе укрепил, след като се бе настанил в тази каша от килнати стени и ронеща се мазилка. В тази мечта за по-добър живот. „И тя може да бъде твоя, ако късметът отново се върне и се задържи малко повече.“

Откъсна малко растения за жена си, докато правеше бърза проверка на всички тръби и въжета, които държаха дома му на едно място като платно над кораб, който няма накъде да отплава. Като изпълнена с надежда какавида. Или може би като паяк насред паяжината си.

И също като паяк, Мей Лин явно беше усетила приближаването му и подаде глава през отвора в покрива. Смолисточерната й коса бе сплетена зад ушите и вързана под брадичката в новия градски стил, който бе видяла в онлайн.

— Син Пу Ши не е взел нещата — позна тя.

Бин сви рамене, докато стягаше един от кабелите, предпазващи постройката от срутване. Някои от стълбовете (доколкото можеше да си позволи) бяха от як метлон, забити в старите основи. С достатъчно време и пари тук можеше да се появи нещо ново, докато старата къща отмираше.

— Е, съпруже? — настоятелно попита Мей Лин. Чу се приглушено хленчене, последвано от плач. Бебето се беше събудило. — Какво ще правиш сега?

— Районната баржа за скрап ще пристигне в четвъртък — рече Бин.

— И ще платят с тор — отвърна тя и взе на ръце малкия Сяо Ен. — На риба и сол ли ще караме?

— И по-лошо е имало — промърмори той, загледан през една дупка в покрива към помещението, някога било спалнята на стопанина. След това погледът му се плъзна по плочките на пода до просмуканата с влага ламперия на просторната трапезария. Разбира се, всички ценни вещи бяха прибрани от първоначалните собственици при евакуирането им, а най-добрите оставени неща бяха изчезнали през първата година на наводненията. Бавна катастрофа, която не бе оставила почти нищо за по-късните боклукчии като Пен Сян Бин.

— Да бе. — Мей Лин се изсмя безрадостно. — И между другото, претенцията ни върху това място изтича след шест месеца. Трябваше или да го възстановим, или да го разчистим, нали помниш?

— Помня.

— Да не искаш отново да се върнеш към робския труд в старческия дом, да бършеш лиги и да сменяш памперсите на разни малки императорчета? Да вършиш работа, която не е подходяща за роботите?

— Във вътрешността има ферми.

— Фермите допускат единствено бежанци, които могат да докажат, че имат някаква наследствена връзка с района. Нашите семейства обаче са градски от последните две революции. Червени гвардейци, бюрократи и фирмени служители. Нямаме селски корени!

Бин се намръщи и поклати глава, забил поглед в краката си. „Хиляда пъти сме говорили по този въпрос.“ Мей обаче нямаше намерение да млъква.

— Този път може да не си намерим работа дори в старческия дом. Ще те вземат за строител на някоя дига и може би накрая ще се окажеш погребан под тяхната Нова китайска стена. Тогава какво ще стане с нас?

— Ще занеса събраното в града — рече той.

— Какво?

— На сушата ще получа по-добра цена. А също и за допълнителния улов. Пък и без това ни трябват някои неща.

— Да, бира например — кисело уточни Мей Лин. Но все пак не се опита да го спре, пропусна и да напомни, че пътуването е опасно. „Избледняващите надежди правят такива неща с отношенията между хората“ — помисли си той.

Не си казаха нищо повече. Тя се прибра вътре. Поне плачът на бебето скоро спря. Но все пак… Пен Сян Бин се задържа за момент, преди да слезе. Обичаше да си представя детето си — сина си — на гръдта й. Въпреки че беше бедна, зле образована и с лице, по което имаше белези от някаква грешка при раждането, Мей Лин си оставаше здрава млада жена в едно поколение с твърде много самотни мъже. А също така беше и плодовита.

„Тя е с възможностите — мрачно си помисли той. — Търговците на деца за осиновяване могат да й уредят работа в завод, за да поощрят работата на утробата й. Малкият Сяо Ен може да осигури добър доход и вероятно да порасне в някой богат дом, с образование, импланти и може би…“

Пропъди тази мисъл. „Не! Тя дойде с мен тук, защото вярваше в мечтата ни. Ще намеря начин.“

Като използваше разпадащото се централно стълбище на имението като вътрешен док, Бин направи импровизиран сал, състоящ се от голям куб полистирен, увит в товарна мрежа и привързан към две стари дъски за сърф. После, преди да вземе товара, се гмурна да провери капаните и въдиците около къщата. Вече се чувстваше като у дома сред наклонените покрити с водорасли стени. Поне този път имаше приличен улов, по-голямата част от който дори бе законна — в това число и един голям червен омар и дебела яростна зеленушка. Късметът не беше само и единствено лош.

С неохота пусна на свобода един великолепен рак джаоси. Човек никога не можеше да знае дали наблизо не се спотайва някой случаен подводен монитор, маскиран като плавей. Надяваше се никой да не е забелязал забранената скална риба в мрежата отзад — тя бе умряла и не можеше да се направи нищо. Все пак Бин се гмурна по-дълбоко и я скри под една каменна плоча на потъналата градина.

Прибра законния улов, включващ зеленушката, един костур и две риби лъв в друга мрежа, като внимаваше да не се убоде на шиповете на рибите.

„Странна е нашата бедност. Последното, за което се тревожим, е храната.“

Други грижи? Разбира се. Тайфуни и цунами. Крадци и полицейски претърсвания. Градски канали и цъфтящ планктон. Гниене и плесен. Ниски цени на вторичните суровини и скъп живот.

„Май днес ще задуха хубав южен вятър.“

Естествено, тази стара къща е била обречена още в деня на построяването си, та дори природата да не беше дала израз на гнева си. Прозорците гледаха в твърде много посоки и позволяваха свободното излизане и влизане на ки. Противно на всички уроци на почитаемото минало нямаше прагове, за да се запази добрият външен вид. Собствениците явно бяха наели за архитект някой лаовай^[1]. Бин се надяваше някой ден да поправи тези пропуски и с помощта на огледални рула да насочи светлината и ки в положителни посоки. Пикселизирана тъкан щеше да свърши още по-добра работа.

Провери задвижваната от приливите сонда, която набиваше метлоновия опорен стълб в основата. Само още десет и паянтовият му дом щеше да има засводена рамка, яка като материкова скала. А после? „Приливен генератор. По-голям басейн за улавяне на дъжд. Умна рибарска мрежа и лиценз за риболов. Убежище против бури. Истинска лодка. Още метлон.“

Беше виждал домове във водата, чиито обитатели бяха стигнали Трета фаза — възстановяване на водопровода на старата къща, свързването му с градската система, заздравяването на старите стени с нанобетон и изграждане на истински остров, който сам си набавя всичко необходимо. Мечтата на всеки заселник. И толкова вероятна, колкото и (Бин въздъхна) да спечелиш от лотарията.

 

 

Пен Сян Бин задвижваше полистиреновия куб, като описваше осморка с единственото гребло, с минимален натиск при движението му напред. Целта му бе използваното от останалите обитатели статично въже за изтегляне, което стигаше при брега недалеч от Донгюан Ханглу, където гигантската стена се извиваше на сто метра назад, за да защити летище „Пудон“, и оставяше свободно място, на което се образуваше плаж. Там човек можеше да продаде рибата си на прекупвачи или готвачи от увеселителните паркове. През уикендите се появяваха и семейства, за да се разходят между морето и пясъка, като понякога плащаха добре за свежия, още мятащ се улов.

Но приливът, който го приближаваше към сушата, беше и причина шлюзовете да са затворени. „Ще трябва да спра при стената и да чакам. Или може би да се покатеря през нея. Да се промъкна в града, докато морето не се отдръпне.“ Бин имаше малко пари. Недостатъчно за купуване на още метлон, но щяха да му стигнат за една заслужена бира.

В парчето полистирен имаше забита тръба с голяма като рибешко око леща, през която можеше да гледа под себе си, докато гребе — малко преимущество, което пазеше в тайна. Без значение колко често пътуваш по този път, вечно движещите се води винаги разкриваха нови неща. Повечето къщи в тази зона бяха разрушени с булдозери след евакуацията и отломките им бяха разчистени; едва по-късно настаняването в останките било прието като по-евтина алтернатива. Нека някой беден глупак да се трепе като роб години наред, подбуждан от слабата надежда да стане собственик.

Тук не беше останало почти нищо, ако не се брояха бетонните основи и дебелите тръби. Въпреки това Бин продължаваше да се взира през тръбата, като нарочно се отклони, за да мине през мястото, където се бе издигала най-голямата постройка покрай брега. Някакъв технобарон беше разположил тук крайбрежния си палат, преди да бъде съборен при някоя чистка, прибран, съден тайно и нарязан на резервни части — бързо, за да не може да издаде тайни за още по-могъщите от него. Така поне се говореше. Подобни неща се случваха често преди двайсет години, при това по целия свят.

Разбира се, правителствените агенти бяха оглозгали мястото по-добре и от кокал в съчуански ресторант, преди да пуснат булдозерите и вехтошарите. Бин обаче винаги се настройваше на романтична вълна, когато минаваше на два метра над останките, и си представяше двореца по времето, когато стените и прозорците му са се извисявали, окъпани в светлини. Когато облечени в ливреи слуги са разнасяли подноси с деликатеси и са задоволявали гостите по начини, които… ами… Бин не можеше да си представи, макар понякога да му харесваше да се опитва.

Разбира се, пясъкът и разбитият бетон все още криеха остатъци. Стари тръби и проводници. Кутии с боя и разтворители все още изпускаха съдържанието си от руините и образуваха по повърхността разноцветни петна. От своя дом Сян Бин и Мей Лин често бяха гледали как под лъчите на залязващото слънце по водата блестят всички цветове на дъгата. Но това беше навремето, когато всичко това им изглеждаше вълнуващо, романтично и ново.

„Като стана дума за ново…“

Бин спря да гребе, наведе се и се взря надолу през импровизирания си перископ. Нещо проблясваше. Нещо различно.

„Имало е хлътване — осъзна той. — Под основите.“

На това разстояние от прибоя морето бе относително спокойно, така че Бин закрепи греблото и си сложи маската. Хвана въжето на сала, пое няколко пъти въздух и скочи в топлата вода почти без да вдига пръски. Гмурна се надълбоко, за да огледа по-добре.

Наистина приличаше на нова дупка под единия ъгъл на къщата. Но със сигурност някой я беше забелязал преди него. А и онези от правителството бяха преобърнали всичко. Какви бяха шансовете да…

Привърза въжето за едно парче бетон и се приближи достатъчно, за да надникне в кухината, като внимаваше да не вдига тинята от дъното. Измъкна фенера от колана си и насочи острия му лъч вътре, към неотдавна срутилата се подземна част на стената. През краткия интервал преди дробовете му да започнат да се свиват в конвулсии, успя да различи съвсем малко подробности. Но въпреки това, докато изплуваше, беше сигурен в едно.

В кухината имаше разни неща.

Много неща.

А за Сян Бин почти всичко долу си заслужаваше труда, та дори това да означаваше, че трябва да се промъква през тесен отвор в рушащото се мазе под замърсеното море.

 

 

УНЕС

Уау, не е ли странно, че… учените предсказваха, че до създаването на истински, подобен на човешкия изкуствен интелект остават „само едно-две десетилетия…“ в продължение на осемдесет години?

Някои твърдяха, че ИИ ще се зароди от наличието на огромно количество информация. Това наличие се появи няколко месеца след като интернет стана общодостъпен. Но ИИ така и не се появи.

Други очакваха мрежа, която най-сетне ще има толкова много връзки, колкото са в човешкия мозък — събитие, което видяхме да навлиза в тийнейджърска възраст, когато някои от кримивирусите като червея Рагнарок или ботмрежата Торнадо заразиха и отвлякоха достатъчно домове и телефони, за да образуват най-големия разпределен компютър на света, далеч надхвърлящ възможностите на най-големите „суперкомпютри“ и дори броя на синапсите в собствените ни черепи!

Но въпреки това ИИ продължаваше да чака някъде.

Колко други пътища бяха опитани? Като софтуерното моделиране на човешкия мозък? Или хардуерното? Развиването му в най-големия еволюционен експеримент, провеждан някога? Или опита да се насочва еволюцията, да се променят компютри и програми по начина, по който променяме овце и кучета, като позволяваме да се размножават само онези, които имат характеристики, които ни харесват — като онези, които проявяват човешки черти на теста на Тюринг? Или онези, които изпълват улиците, домовете и виртуалните реалности на Токио, подбрани да излъчват невероятна привлекателност?

Други с нещо като мистична вяра, подкрепена от математиката и физиката, решиха, че няколкостотин квантови процесора, настроени по подходящия начин, могат да се свържат със себеподобните си в безброй паралелни светове и просто така ще се появи някакво великолепно подобие на Бог.

Единственото, което не очакваше никой, бе това да се получи случайно при един гимназиален експеримент.

Така де, не е ли странно, че недотам блестящият трик на шестнайсетгодишната Маргарита Десилва надскочи постиженията на всички големи лаборатории, като качи в киберпространството съвършено копие на малкия ум, самоличността и инстинктите на любимия й плъх Порфирио?

И уау, не е ли странно, че Порфирио започна да се размножава, като използваше ресурси и се разрастваше в модели и спирали, които и до днес си остават така дълбоко по себе си характерни за един плъх?

Не зли, поглъщащи всичко или дори хищни — слава богу, не. Но упорити.

И уау, няма ли сега по целия свят залози на обща стойност един милиард бразилски реала за това дали Маргарита няма да се окаже банкрутирала от всички повдигнати срещу нея дела за изгубени данни и компютърни цикли, схрускани от Порфирио? Или тя ще е най-богатият човек на Земята, защото толкова много от новите ИИ се основават на нейните модели? Или може би защото единствено тя сякаш успява да запази някакво влияние върху Порфирио и да примамва неговото животинско, чудесно внимание към виртнива и ъгълчета на Уърлдспейс, където не може да навреди много? Засега.

И ЗАЩО стигнахме дотук? Да умилостивяваме един виртуален Бог Плъх (виждаш ли, Порфирио, този път не забравих да напиша титлата ти с главна буква), за да бъде той търпелив и да ни остави на мира? Тоест, докато хората напълно не успеят там, където Виктор Франкенщайн се е провалил?

Да дублираме Резултата Десилва и да намерим половинка на създанието си.