Дейвид Брин
Битие (38)

38.
Пътят нагоре

Като следваше трите делфина, Хакер влезе в загадъчния подводен купол през широк тунел, който минаваше под дома — риташе енергично към светлината в другия край. Скоро се появи отвор отпред и нагоре — басейн портал, където нивото на водата се удържаше от налягането на въздуха.

Още преди да излезе на повърхността, изкуствената среда му се стори някак странна. Вече бе свикнал да вижда само слънце, луна и звезди, така че сиянието на изкуственото осветление изглеждаше едновременно познато и… старо, като смътни спомени от някакво друго десетилетие или друг живот. Без да знае защо, Хакер спря за момент. Почти не му се искаше да продължи напред.

„Хайде — рече си той. — Това е. Пътят към дома.“

И въпреки това след дългото (колко дълго?) скитане из морето с племе странни китоподобни Хакер изведнъж откри, че не е в състояние да си представи какво точно означава тази дума. Дом. Дали наистина бе някак свързана с онази ярка ослепителна светлина отпред? Ярките светещи панели, които го приканваха да се издигне само на още два метра и да се върне в човешкия свят. Поради някаква причина сиянието им едва не го накара да кихне.

Потисна импулса, за да не изцапа шлема си, и едва когато един от делфините се обърна объркано и го сканира със сонарен знак, подобен на въпросителна, най-сетне се опомни, пропъди всички колебания, зарита и изскочи на повърхността, като вдигна пръски към една ниска метална стълба.

Огледа се предпазливо. Не се виждаха никакви хора. Покрай стените имаше шкафове и контейнери, а също закачалки за инструменти и водолазно оборудване, повечето празни.

Още делфини подадоха глави от водата, оглеждаха се и издаваха нискочестотни цъкания, които имплантът в челюстта му превърна в звукови импулси. Опитът му помогна да ги интерпретира като тъга. Разочарование.

Но защо?

Големият мъжкар с мрежата (Хакер го бе нарекъл Майкъл) търпеливо се въртеше, докато два други я развиваха от тялото му. Хакер видя и други неща: обръчи, халки, топки и други такива. Знаеше за какво са били използвани. Но вече имаше ясна — и друга, цел.

Заплува до стълбите, докосна грубата им повърхност с облечената си в ръкавица ръка… и тя внезапно сграбчи първото стъпало с настоятелност, която го изненада. Вкопчи се, не искаше да се пуска, сякаш от страх, че алуминият може да се окаже илюзия. По тялото му преминаха тръпки и дъхът се изтръгна от гърлото му едва ли не като стон. Цели две минути остана в това състояние. Поради замъгленото стъкло на шлема — или заради сълзите в очите — му беше трудно да вижда.

Дори част от него да не искаше да се върне в цивилизацията, очевидно имаше други части, които жадуваха да го направят! Да се озоват отново в света на мъже, жени, твърда земя, меки легла и прекрасни изкуствено създадени неща.

Най-сетне успя да посегне и с другата си ръка, издърпа се нагоре, на следващото стъпало, и седна за първи път от… от страшно много време. Беше странно да не му се налага да плува.

С мокър плясък плитките — хрилете около шлема му — паднаха, тъй като водата вече не ги поддържаше. Разбира се, това означаваше, че вече не му доставят кислород. Въздухът в шлема бързо започна да става негоден за дишане.

Хакер предпазливо откопча стъклото на шлема, отвори го едва-едва, подуши… и го отвори още повече. Долавяше се лека миризма на застояло и плесен, наред с металически привкус, но беше попадал и на много по-лоши неща. Сега поне можеше да се огледа добре.

Нямаше хора. Това бе най-очевидното. Не се виждаха никакви човешки същества. Като се има предвид колко евтино бе разполагането на сензорна мрежа, някой вече би трябвало да е получил сигнал за пристигането на неочакван гост и да е дошъл да провери какво става.

„Освен ако не са ме помислили за делфин.“

Чак след това си даде сметка за отсъствието на шум, създаден от хора — не се чуваше говор, нямаше механични ритми. Но пък си напомни, че и не би могъл да ги чуе. Изведнъж изпита остро липсата на нормален звук. Под водата имплантът в челюстта му изглеждаше напълно подходящ и полезен — всъщност именно той беше ключът към разбирането на речта на делфините. А ето че сега все се прозяваше и тръскаше глава, сякаш по този начин можеше да се освободи от глухотата на тъпанчетата си, които бяха запушени преди много време, преди онова злощастно изстрелване.

„Това трябва да бъде оправено веднага, ако имат нужните средства. Още преди да вляза в банята.“

Изведнъж го нападнаха стотици болежки, натъртвания, изкълчвания и непоносими сърбежи, на които беше успявал някак си да не обръща внимание до този момент поради простата причина, че нямаше какво да направи за тях. Сега те гръмко заявяваха за себе си. Особено стягането в главата, сякаш с менгеме. Като драскаше отчаяно закопчалките, Хакер успя да разкопчае верния си шлем, който бе спасил живота му, и да го отдели от спасителния костюм. Захвърли го настрани като нещо омразно. Ръкавиците го последваха. И за няколко секунди Хакер се наслаждаваше на простия акт да докосва, търка, чеше и дори да милва собственото си брадясало лице.

„Добре, ставай. Размърдай се. Намери хората тук. Потърси помощ… и не забравяй да си любезен.“ Напомни си последното, за да е сигурен, че старите гадни прояви на разглезено мамино синче няма да излязат на преден план. Може би тази нова, зряла гледна точка бе само някаква временна промяна. Артефакт от времето, прекарано с Племето. Странно, но му изглеждаше някак отдавна закъсняла. Или най-малкото нещо ново, което си заслужава да се опита.

Изправянето се оказа прекалено голямо изискване за тялото му. Затова се изтътри по задник нагоре до следващото стъпало, после на третото и така нататък, докато най-сетне не се озова на площадката около басейна и само плавниците му оставаха потопени във водата. Остана да седи така две-три минути, задъхан от изтощение.

„Добре, а сега да…“ И се сепна. Над басейна имаше голям написан на ръка надпис, закрепен така, че да не остане незабелязан.

Проект Ъплифт е спрян!

Съдебните разноски изядоха всичко.

Тази структура се дарява на нашите приятели с плавници.

Дано някой ден се присъединят към нас като равни.

С по-дребен шрифт бе отбелязан номер за достъп по Уърлднет, а до него имаше някакво официално на вид писмо. Хакер присви очи и примигна, за да махне засъхващата солена вода и да може да го прочете.

Писмото просто потвърждаваше горния надпис: че малкото стадо делфини притежава постройката, включително мрежите, играчките и наличните инструменти.

И Хакер разбра значението на жалните им възгласи: те се бяха върнали, но домът им бе празен. А се бяха надявали „приятелите с ръце“ също да са се върнали.

„Проект Ъплифт? — замисли се той, докато се мъчеше да се освободи от прилепналия към тялото му костюм и се мръщеше, когато тъканта минаваше по натъртванията и синините. — Това име ми е познато. Май… май съм чувал нещо.“

Един от делфините — старият Жълт корем — се приближи, погледна го и издаде серия звуци, които бяха много по-неразбираеми тук, извън водата.

— Ще се върна — увери го Хакер и вдигна ръка, за да потвърди обещанието си.

Трябваха му страшни усилия да се надигне на колене. После се хвана за парапета и някак успя да се изправи. Не беше толкова от липса на сила — беше упражнявал краката си доста време и мускулите му бяха стегнати и яки, — колкото проблем на равновесието. Никой друг вид на Земята не се нуждаеше от по-фин двигателен контрол от човека само за да не тупне на земята. Щеше да му трябва време да го овладее отново.

Несигурно, сякаш краката му бяха гумени. Хакер се затътри по някакъв дълъг коридор, подпираше се на стените и шкафовете и спираше да погледне всяко помещение, покрай което минаваше. Повечето бяха лаборатории. Щом видя умивалник, завъртя кранчето докрай и пъхна главата си под струята прясна вода, после пи жадно, почти до пръсване. Наложи се да си заповяда да спре… и после продължи обиколката си.

В следващото помещение видя апарат за разделяне на гени, произведен от една от собствените му компании. И изведнъж умът му свърза отделните точки.

„Проект Ъплифт. Ами да!“

Преди около две години професионалните и аматьорските медии вдигнаха страхотна врява около някакъв дребен заговор, чиято тайна задача бе да промени няколко животински вида с крайната цел да им даде интелект на нивото на човешкия.

Какви ли не противници атакуваха начинанието. Църкви го заклеймиха като светотатство. Екозелоти ревяха, че човекът се меси в мъдростта на природата. Толерасти настояваха „културата на делфините“ да бъде оставена на мира и да не я тъпчат с разни ограничени човешки ценности, а други предсказваха появата на мутанти, които ще избягат и ще застрашат човечеството.

Един от проблемите на разнообразието във Века на аматьорите бе, че хобито ти може да привлече раздразнението на много други, особено на онези, които са отдадени на присъщата им страст да се възмущават и негодуват. И които с удоволствие се обръщаха към съдилищата.

Така „проектът Ъплифт“ загина в последвалото шумно меле. Също като безброй други начинания.

„Оцеляват най-силните — помисли си той. — Толкова драматично и спорно начинание трябва да си осигури могъща и решителна подкрепа, в противен случай е обречено.“

Докато оглеждаше следващата лаборатория, най-сетне се натъкна на онова, което търсеше — евтин мултифон, захвърлен сред купчина боклуци. Отначало му се стори счупен, но беше нужно само повърхностно почистване на клемите и апаратът се включи! На плъзгащия се екран се появи симулирано женско лице и задвижи устни в поздрав, който Хакер не можеше да чуе, но чието значение бе очевидно — предлагаше най-основни услуги, макар устройството вече да не бе свързано към лични или корпоративни акаунти.

А, но дали имаше връзка с Мрежата тук, под водата? Разбира се. Проект Ъплифт би трябвало да е разполагал с комуникационни линии дори на това място. Но дали те все още бяха активни и достъпни?

След много опити и грешки най-сетне успя да извика старомодна клавиатура и написа:

МОГА ЛИ ДА СЕ ОБАДЯ НА СУШАТА?

Приветливото женско лице изчезна и се смени текст, изписан с груб двуизмерен шрифт, който запълзя по екрана.

ДИАГНОСТИКА…

… КАБЕЛНАТА ВРЪЗКА С ОСНОВНАТА ПОДВОДНА ЦЕНТРАЛА ПРИ ТРИНИДАД Е ИЗКЛЮЧЕНА СОФТУЕРНО.

ДА ПРАТЯ ЛИ ИСКАНЕ ЗА СПЕШНО ВКЛЮЧВАНЕ?

Хакер отговори с просто „Д“ с надеждата, че играчката ще го разтълкува като „Да“.

ЗАПИТВАНЕ…

МОЖЕ ДА СЕ НАЛОЖИ ДА ИЗЧАКАТЕ ОТ ПЕТ МИНУТИ ДО НЯКОЛКО ЧАСА.

МОЛЯ, БЪДЕТЕ ГОТОВИ ДА ПЛАТИТЕ.

Хакер изсумтя и се зачуди какво да прави ако и когато бъде установена връзката. Би трябвало да успее да състави съобщение от прости знаци, като се позовава на самарянските правила при спешни случаи наред с обещанието, че получателят на обаждането — майка му — ще поеме всички разноски. Всичко това, от писането до споровете за плащането, изглеждаше ужасяващо архаично и сложно. Но онова, което наистина го тормозеше, беше съвсем друго.

„Спешно съобщение за помощ… ще създаде впечатление, че се нуждая от спасяване… след като всъщност съм се спасил.“

Е, не сам — делфините му бяха помогнали.

И въпреки това… Ето го тук, с храна, вода, удобно място за почивка и с възможност при нужда просто да продължи към близкия плаж, а оттам и до цивилизацията. Защо му е тогава да изпраща еквивалент на SOS или на надписа ПОМОЩ? Може и да беше от глупава гордост, но му се струваше някак неправилно след всичко преживяно.

„Може би ще е по-добре съобщението да изглежда колкото се може по-нормално. Небрежно, като платя сметката с биометричните си данни. Да се представя така, сякаш контролирам всичко. Здрасти. Как сте? А, между другото, можете ли да пратите насам някоя коптер-подводница?“

Помисли си, че знае как да го направи. Да използва някои от инструментите в тази лаборатория и да установи връзка между мултифона и импланта в челюстта си. Не би трябвало да е чак толкова сложно. Просто щеше да повтори същата схема, която използваше в ракетата си. Най-важните части бяха в шлема му, при басейна.

„И между другото защо да не опитам малко истинска храна?“ Дори консервите, които бе видял по лавиците в камбуза, щяха да са чудесни сред суровата риба. Поне нямаше да му се налага да плюе кости и люспи.

„А също да се изкъпя… а може би дори да подремна?“

Настроението му беше много различно от трескавата възбуда, която би трябвало да очаква от предстоящия контакт с цивилизацията. И въпреки това чувството му се струваше правилно.

НЕ Е СПЕШНО — каза той на примитивния стар мултифон, като пишеше внимателно на сензорния екран. — ЩЕ ПРОБВАМ ОТНОВО СЛЕД НЯКОЛКО ЧАСА.

ЕНТРОПИЯ

Да предположим, че опасността идва от човешката природа — някакъв упорит навик, втъкан в гените ни. Може ли науката да намери изход чрез целенасоченото ни подобряване? Първо трябва да признаем, че ние имаме природа.

Вземете споровете около еволюционната психология. ЕП твърди, че всички ние сме наследили модели от праисторически времена — онази продължителна епоха, когато доминиращите мъжкари са имали повече потомци, защото са били по-силни, ревниви или добри в измамата. Монархията и феодализмът са награждавали повече всеки владетел, който е можел да убеди хиляди здрави мъже да тръгнат на поход и да се бият в защита на неговия харем. Всички сме потомци от харемите на хора като Карл Велики и Чингис хан, които са овладели този номер.

Противниците на ЕП изтъкват, че сме нещо повече от сбора на предците ни, и се позовават на прехвалената ни гъвкавост, на начина, по който се учим и променяме като индивиди и култури. Единият пол може да прави почти всичко като другия и правилата, ограничаващи възможностите поради кастова принадлежност, раса или пол, са се оказали безпочвени. Всъщност нашата най-велика черта е способността ни да се адаптираме към нови обстановки и да постигаме непостижими мечти.

Само че, след като започват от тази истина, критиците пуритански твърдят, че еволюционната психология може да се използва като оправдание за лошо поведение, позволяващо на изнасилвачи и потисници да заявят: „Дарвин ме е направил такъв!“ Ето защо по политически причини те твърдят, че хората нямат абсолютно никакви вродени социални модели и дори склонности.

Никакви ли? Без значение колко условни и трудно доловими? Нима сме дотолкова различни от всеки друг вид на Земята? Това не е ли същото, което твърдят религиозните фундаменталисти? Че нямаме нищо общо с природата?

Можем ли да си позволим лековерни преувеличения в едната или в другата посока? За да оцелее, човечеството трябва да преодолее страшно много стари и лоши навици. Трябва да изучаваме тези древни модели — не за да се оправдаваме, а за да разберем по-добре суровия материал на Homo sapiens.

Едва тогава можем да погледнем в огледалото към най-голямото чудо на еволюцията и да кажем: „Добре, дотук се справихме. А сега да се представим още по-добре.“

Рогът на изобилието на Пандора