Дейвид Брин
Битие (34)

34.
Чифлик в морето

Океанът се простираше във всички посоки.

Пен Сян Бин беше започнал да мисли за себе си като за морски човек, прекарващ повечето си време във водата — сред пенестите песъчливи течения, които се носеха напред и назад по естуара на Хуанпу. Изобщо не се замисляше, докато се гмуркаше на десет метра за раци или за да се добере до някаква находка на морското дъно. Чувстваше се по-близък до рибите и дори до носените от течението медузи, отколкото до неопитния моряк, какъвто бе навремето. В свят с повишаващо се морско равнище и потъващи брегове адаптацията изглеждаше доста добра.

Осъзнаваше го едва сега. „Винаги съм разчитал на близостта на сушата.“

Откри, че страшно му липсва огромната грозна бетонна бариера, която Китай бе издигнал, за да защити новата си брегова линия. Липсваха му и сияещите кули на Източен Шанхай отвъд тази нова Велика стена.

„Дори разнебитените допотопни имения, превърнати в жилища за изиграни бедняци като мен — евтин начин да се разчистят боклуците на другите поколения, — дори тези разпадащи се руини вдъхваха нещо като увереност. Придаваха на моя парцел от морето някакво усещане за домашен уют. В сравнение с истинското море.

В сравнение с това тук.“

Около него имаше само сив океан, сякаш безкраен, изпъстрен с вдигната от вятъра пяна и сливащ се неусетно с далечното размътено небе. С изключение на мястото, на което се намираше сега — на балкон, стърчащ на изкуствен остров, високотехнологично наколно селище, кацнало върху риф, на който навремето е имало цяла държава.

Сега отново беше държава.

Ако се огледаше внимателно, можеше да проследи извивката на вълните, които се разбиваха там, където бяха насадени корали мутанти със слабата надежда, че по този начин могат да се означат плитчините. Знаеше, че под повърхността има остатъци от някогашни сгради — домове и училища, магазини и кейове. Само че тук нямаше преградни стени. Никой не си беше направил труда да запази покритите с куполи имоти от надигащото се море. Всичко отдавна беше порутено от мощните и непредвидими тайфуни. Малко след като повечето от местните се бяха изнесли, експлозии довършили разхвърляните руини на Стар Пулупау и премахнали всички следи и спомени за някогашния тропически рай. Пък и новите обитатели не искаха разни неприятни останки да им развалят гледката.

Бин разбираше, че много остава скрито от окото, непосредствено отвъд рифа. Беше видял подводните съоръжения от малката подводница, която го бе докарала тук преди три дни. Вълнови генератори за производство на електричество, сифони, които изсмукваха тинята по дъното и я пускаха по теченията да храни планктона, като по този начин се обогатяваха рибните полета и в същото време се печелеха въглеродни кредити. Долепил лице до малкия кръгъл илюминатор на подводницата, Бин беше зяпал огромните глобуси, оформени като футболни топки за великани, които се полюшваха на котвените си вериги — кошари, в които ята риба тон прекарваха целия си живот, угоявани за пазара. Истинска индустриална и икономическа инфраструктура… цялата под повърхността, скрита от очите, за да не смущава богатите обитатели, които живееха горе, в света на въздуха и светлината.

Проблясък на бял плат и сребрист метал… Бин трепна, понеже току-що оперираното му дясно око реагира прекалено бурно на рязкото отражение от двайсетметровия платноход, който се появи зад отсрещния край на По-нови Нюпорт. Платната от ослепително бяла неокоприна се издуваха, по палубата щъкаха хора и теглеха въжета. Далечен, но ясен вик долетя до него над неподвижната повърхност на лагуната.

— Две-шест, дърпай!

Гласове отговориха в хор и добре обученият екипаж бързо издигна главното платно. Макар че екипажът явно работеше здравата, едва ли някой би нарекъл това „труд“. Не и когато най-бедният гражданин на тази независима държава можеше да купи десетки хиляди такива като Пен Сян Бин, ако не и повече. Бин откри, че гледката го интригува по безброй причини.

„Винаги съм си мислил, че богаташите само се излежават и оставят слугите и роботите да им вършат цялата работа. Вярно, чувал съм за богати атлети и любители на силните изживявания. Но нямах представа, че толкова много ще предпочетат да се потят и напрягат… за забавление. Или че може да е толкова…“

Поклати глава. Не намираше подходящите думи. После се случи нещо, което все още го смущаваше. В долния ъгъл на дясното му око като по магия се появи тъмно петно, което се превърна в китаец, под когото имаше редица по-дребни фигури. И китаецът му даде едновременно и определението, и перфектно произношение.

Обсебващо.

Да. Думата, изглежда, подхождаше на онова, което се въртеше в главата му. Или по-скоро на онова, което бе преценил ИИ в окото му, след като беше проследил погледа му и бе прочел подсъзнателните сигнали в гърлото му, субвокалните думи, които беше оформил, без да ги изрича на глас.

Щеше да му е нужно време, за да свикне с това.

— Пен Сян Бин — каза глас зад него. — Вие си отпочинахте и камъкът-свят е зареден. Време е.

Беше същият глас като на машината пингвин, неговия постоянен спътник по време на шеметното пътуване, започнало преди по-малко от сто часа — първо бягство с плуване от жена му, детето и малкото им жилище насред водата, прехвърляне на борда на миниатюрната подводница, двудневно пътуване на борда на бърз крайбрежен пощенски кораб, летене с хидроплан до мястото на последната среща с друга подводница… и през цялото време съпровождан от черния, подобен на птица робот. Неговият водач, охранител или надзирател, който му говореше успокояващо за предстоящите му задължения като пазител на камъка-свят.

Едва в края на пътуването, след като стигна в По-нови Нюпорт на Пулупау, Бин се срещна с истинския собственик на гласа.

— Да, доктор Нгуен — отвърна той и кимна на слабия мъж с анамски черти и дълга черна коса, сплетена на елегантни плитки. — Идвам, сър.

Обърна се да вземе белезникавия овоид — камъка-свят — от ниската масичка, на която беше лежал цял час под лъчите на слънцето и бе попивал енергията му. Почивката беше добре дошла и за него. Внимателно, сякаш вдигаше бебе, Бин вдигна артефакта и последва Нгуен Кай през плъзгащите се врати от матово стъкло.

Помещението беше просторно и добре обзаведено, с меки мебели, които се нагаждаха според предпочитанията на използващия ги. Програмираните завеси бяха нагласени да се вълнуват успокояващо като повърхността на бистро поточе. Най-далечният прозорец беше оставен отворен. През него Бин зърна останалата част от По-нови Нюпорт — поне хектар лъскав многоетажен лукс, кацнал на масивни основи, здраво закотвени над мястото, където някога се бе издигал дворецът на кралете на Пулупау.

Малко по-нататък покрай извивката на потопения атол имаше и други наколни селища, всяко със свой причудлив стил. Тилбург, Патрия, Галтово дере и няколко други с още по-трудни за запомняне имена. Едно от тях, цялото стомана и стъкло, беше отделено за възрастните аристократи, които се потапяха в комфорт и триви изживявания, преди да бъдат замразени за азотно пътуване във времето, за да бъдат поправени и съживени след стотина години, когато щяха отново да са млади в някакъв бъдещ технологичен рай.

Друго изкуствено островче с поликарбонано архитектура, имитираща палмови трупи и тръстикови покриви, беше заделено за кралската фамилия и шепа коренни жители на Пулупау. Несъмнено ставаше дума за някаква правна застраховка. В случай че някоя държава или консорциум реши да се усъмни в суверенната независимост на този архипелаг на богатството.

Чифлик в морето. Разбира се, Бин беше чувал за подобни места. В спектъра на човешкия просперитет тези проекти се намираха в противоположния край на крайбрежната къща, в която се бе заселил с Мей Лин в осеяната с боклуци Хуанпу. Тук и на няколко десетки други подобни места най-богатите фамилии бяха излели огромни средства, за да си купят свои собствени малки страни и да се спасят от всички задължения (най-вече данъци) към континенталните държави с тяхното многолюдно простолюдие и популизъм. Бин обаче виждаше някои общи черти между чифлиците в морето и крайбрежните къщи. Адаптация. Начин да извлечеш най-доброто от надигащото се море. Да превърнеш бедствието в предимство.

Трима технически експерти — грациозна филипинка, която никога не сваляше очилата си за виртуална реалност, островитянин, вероятно местен жител, който непрекъснато докосваше интерактивното си разпятие, и възрастен китайски господин, говорещ с тихия тон на учен — гледаха как Пен Сян Бин и Нгуен Кай внимателно поставят камъка-свят в ръчно изработената му ясла, заобиколена от инструменти и лъскави иилектронни дисплеи.

Овоидът вече започваше да оживява от докосването на Бин. Като пазител на камъка-свят, единствено той можеше да накара артефакта да създава сияйни образи, като цял свят или вселена, блестяща в подобната на яйце капсула с дължина по-малко от половин метър. Каквато и да бе причината за това специално умение, Бин беше благодарен за честта, тъй като покрай него имаше работа и можеше да участва в неща, далеч надхвърлящи нормалния му начин на живот. Все пак Мей Лин и бебето му липсваха.

Вече познатият Куриер на предпазливостта се спотайваше — или поне така изглеждаше — в неравните яйцевидни извивки сред виещите се облаци. Подобното му на цепка око се взираше навън, а ромбоидната уста свиваше четирите си устни в едно постоянно изражение на безпокойство или неодобрение.

Бин внимателно включи в единия край импровизираното устройство, което донякъде компенсираше повредената повърхност на артефакта и частично възстановяваше звуковия сигнал. Разбира се, нямаше никаква представа как работи механизмът — както нямаше представа и от останалите уреди в помещението. Опитваше се обаче да научи всички процедури, най-малкото за да бъде възприеман от останалите по-скоро като колега… а не като някакъв опитен образец.

Ако се съдеше по израженията им, това щеше да отнеме известно време. Доста време.

— Да продължим — рече д-р Нгуен. — Опитвахме се да научим за пристигането на камъка на Земята. Това са идеограмите, които искаме да изпробвате. — Дребният мъж постави пред Сян Бин лист е-хартия, върху която имаше знаци. Изглеждаха сложни и много стари, дори архаични.

За щастие на Бин вече не му се налагаше да държи овоида в ръце. Изглежда, беше достатъчно просто да стои близо до него. Той изпъна пръст (и леко се изплези от съсредоточаване) и изписа първия символ върху повърхността на камъка-свят. Мастилени щрихи сякаш следваха движенията на показалеца му. Получи се доста красиво. „Калиграфия… една от великите форми на китайското изкуство. Кой би могъл да си помисли, че имам усет за нея?“

Със следващия символ се справи по-бързо. Както и с третия. Естествено, идеограмите не бяха на съвременен китайски, а на някаква древна писмена система. Изглеждаха по-пиктографски и не толкова стилизирани, вероятно бяха от периода на воюващите държави преди въвеждането на стандартите на великия Цин, първия император. За щастие имплантът в окото му се задейства и предложи превод, който бе съобщен на глас на съвременен путонгуа.

— Дата на пристигане на Земята?

Едновременно вървяха два проекта. При първия древните символи се използваха за задаване на въпроси. Д-р Нгуен обаче искаше да се обръща към нещото вътре и със съвременни думи. В идеалния случай — ако наистина беше много по-умно от земен ИИ — то би трябвало да научи модерната версия на китайския, както и други езици. А и по този начин можеше да се тества приспособимостта на овоида.

След кратка пауза Куриерът като че ли вдигна едната си ръка с шантавите два лакътя и чукна идеограмите на Бин с движение на трипръстата си длан, при което те се пръснаха и се стопиха. След това симулираният извънземен изрисува нови фигури, които се блъскаха и подреждаха по вътрешната повърхност на камъка-свят. Бин долови също, че издутият десен край на артефакта леко затрептя. Сложни детектори вкараха вибрациите в компютър, чийто глас-ИИ изрече думи, които Бин не разбра.

За щастие белокосият китайски учен Ян Шенсю ги разбираше и почука унисвитъка пред себе си.

— Да, да! Значи така са се произнасяли тези думи. Чудесно.

— И бихте ли ни казали какво означават те? — настоя виетнамският богаташ.

— О, той… съществото вътре… казва, че не може да каже колко време е минало, тъй като е спал твърде дълго. Но ще предложи нещо, което може да свърши работа.

Д-р Нгуен пристъпи напред.

— И какво е това нещо?

Извънземният приближи ръцете си една до друга, после отново ги раздалечи. Вездесъщите облаци се събраха по краищата, разчиствайки част от камъка-свят, докато в центъра не се оформи голямо черно петно. Бин зърна светеща точица… и още една… после други две… и още една двойка…

— Звезди — каза Ана Аройо. — Шест, подредени в приблизително правилен шестоъгълник… с една звезда в средата, малко изместена от центъра… Проверявам онлайн каталозите… По дяволите. Всички съвременни съответствия включват звезди под седма величина, които са били невидими за хората от миналото. Малко вероятно е…

— Моля да не проклинате и богохулствате — обади се островитянинът Пол Менелауа. — Да не забравяме, че темата е времето. Дати. Кога. Звездите се преместват. — Опипа аниматроничното разпятие, висящо на верижка от врата му, и добави: — Опитайте да се върнете назад…

Фигурата на Исус сякаш се гърчеше под докосването му. Ана се намръщи на укора му, но въпреки това кимна.

— Добре. Връщам се назад и правя сравнение с цялото небе на интервали от сто години. Може да отнеме известно време.

Бин се поколеба за момент, после изтърси:

— Седем!

Ученият и богаташът се обърнаха към него. Бин преглътна, за да събере кураж.

— Ами… Мисля, че броят на звездите може… да улесни нещата.

— Какво искате да кажете, Пен Сян Бин? — попита д-р Нгуен.

— Искам да кажа… може би… може би трябва да опитате Седемте девици. Нали се сещате. Онези… — Помъчи се да си спомни официалното име.

— Плеядите — притече му се на помощ Ян Шенсю точно когато ииуерът на Бин му подсказа името. — Да, предположението е добро.

— Ясно — обади се филипинката. — Проверявам само този куп. Назад… назад… Да! Има сходство. Плеядите преди около пет хиляди години. Еха!

— Много добре — каза д-р Нгуен. — Очаквах нещо подобно. Млади приятелю Сян Бин, ако обичате, разкажете ни за кутията, в която се е намирал камъкът-свят. Какво пишеше върху нея?

— Открито в Харапа, хиляда деветстотин двайсет и шеста… — отвърна Бин. И довърши с лек трепет в гласа: — Обладано от демони. Да се държи на тъмно.

— Харапа, да — каза Нгуен, без да обръща внимание на другата част. — Един от центровете на културата от Долината на Инд… бедна трета сестра през най-ранните дни на градската цивилизация, след Месопотамия и Египет.

Погледна учения Ян Шенсю и той продължи:

— Някои мислят, че Харапа е спряна в растежа си държава — ограничена и параноична. Други се възхищават на изчистената и строго организирана градска планировка. Не знаем какво се е случило с цивилизацията от Инд. Казват, че селищата били изоставени около хиляда и седемстотната година преди нашата ера. Вероятно някакво голямо наводнение е поразило двата й основни града, Харапа и Мохенджо Даро. Възможно е по същото време на няколко хиляди ли на запад вулканът на остров Тера да е…

Д-р Нгуен поклати глава и елегантните му плитки се разлюляха.

— Но в това няма никакъв смисъл! Защо това нещо говори с нас на архаичен китайски, съществувал повече от хилядолетие по-късно? Харапа по онова време е била погребана под пясъците!

— Желаете ли да попитам, сър? — предложи Бин и пристъпи напред.

Дребният мъж махна с ръка.

— Не. Следвам установен набор от въпроси, подредени по важност от колеги и сътрудници от цял свят. Първо ще се заемем с тях, после ще попълваме празнините. Сян Бин, ако обичате, продължете със следващите символи.

Бин отново се почувства поласкан от безупречната любезност на д-р Нгуен. Джентълменът беше добре възпитан, дума да няма. Знаеше как да се държи с по-нисшите. „Може би ще остана да работя за него.“ Подобна участ не изглеждаше много тежка, стига Мей Лин и бебето да бяха с него.

Искаше да се докаже пред този човек. Наведе се над камъка и внимателно скицира още четири от сложните идеограми в стар стил, осигурени от Ян Шенсю. Консорциумът на д-р Нгуен очакваше с нетърпение техният камък-свят да научи съвременен китайски. Нямаше време. Особено след като планетата вече беше обхваната от истерия около загадъчните образи и звуци, излъчвани от така наречения Хавански артефакт — друг извънземен камък пратеник, открит неотдавна от американски астронавт във висока орбита. Този камък пред Бин даваше възможност да проверят — тайно — нещата, разказвани от другия във Вашингтон.

Засега знаеха едно нещо. Куриерът като че ли не одобряваше Хаванския артефакт. Когато му показаха картини на прочутия предмет. Куриерът реагира с крошета и разсичащи движения, които бяха толкова ясни и недвусмислени, че сигурно бяха универсални в целия космос. В допълнение към предишното предупреждение за опасност съществото в камъка-свят на Бин добави и друга дума, която бе лесна за превеждане.

Лъжци!

 

 

ТОРАЛИЗАТОР

Трябва да броя колко пъти съм благословена.

Изпечена-от-огън на борда на „Духът на Хула Виста“, щях да съм мъртва в която и да било предишна епоха. Нямаше да ме има или щях да получа някоя посмъртна награда (за което има малка агностична вероятност).

Но това е моята ера и ми бяха предложени възможности, които биха приличали на чудо за прадедите ми. Като се започне с шанса да продължа да практикувам занаята си, докато това измъчено изпечено тяло лежи във вана животоподдържащо желе. Нима това не си заслужава една (доста осезаема) продължителна агония? Да пътувам из света като призрачен е-портер, да бъбря с известни личности, да проследявам слухове, да събирам умни тълпи (!), непрекъснато да съм заета.

Някои от вас питаха за реконструкция на органите. Присаждането на кожа е кокалът на раздора между мен и докторите — процедурите са ужасно болезнени. Но пък биоструйните принтери могат да впръскат собствените ми стволови клетки в макетите и да изградят всички прости, влакнести и съдови тъкани като черен дроб, далак и ляв бял дроб — също както фермерът отглежда онези бифтеци и бургери, с които обядвате.

Говори се дори за присаждане на ръце и крака, стига да се намери донор с моя рядък тип антигени. Усещам обаче съмнение в тези изпълнени с надежда думи заради големите поражения върху нервната ми система. Сигурно е, че никога вече няма да имам истински очи и уши. Цяло чудо е, че черепът ми успя да защити онова, което е вътре в него.

Така че какъв е смисълът? Дали да стана отново подвижна с помощта на механични крака, контролирани с мисъл? С някое от онези съскащи и дрънчащи неща?

Някои от вас питат — ами ъплоуд? Така де, и без това съществувам предимно в киберпространството. Защо просто не изоставя съсипаното си тяло и да измина останалия път — да пренеса цялото си съзнание в Мрежата? Да стана едно с онлайн аватарите си! Тази идея винаги е била 99 процента фантастика и 1 процент наука… докато Маргарита Десилва и последователите й не започнаха да твърдят, че всеки ще може да направи като нейния плъх Порфирио и да вирее на воля във виртуални светове, много по-огромни от всичко „реално“.

А сега се появиха и извънземните от Артефакта, които като че ли доказват, че тя е права. Ако изберем да се включим в междузвездната федерация, ще ни покажат ли те как да се прехвърляме в кристални светове, както са направили със самите себе си?

Има ли някакъв начин да се каже дали подобно нещо си заслужава?

Разбира се, за човек като мен има и други възможности. Някои от вас казват, че всички проблеми ще бъдат решени, когато му дойде времето. Е, може би след сто години ще бъдат в състояние да ме оправят? Да ремонтират горкото ми тяло и то отново да стане младо и жизнено? И дали този шанс си заслужава рискованото пътуване във времето?

На повечето места е незаконно да замразиш жив човек. Крионните компании трябва да чакат и да се втурнат да те замразяват веднага щом докторите те обявят за законно мъртъв. Аз обаче получих предложения от богати почитатели (не, няма да ви кажа имената им), които предлагат да платят преместването ми в Сан Себастиан, Пулупау, Фридмания или Свободната земя на Ранд, чиито закони не си играят с подобни дребни детайли. Така де, нали сега съм героиня и историческа фигура! Нима в някакво изпълнено с чудеса бъдеще няма да поискат да размразят замразения ми труп?

Ето каква реклама ми изпрати един истински вярващ: „Дългосрочните планове на криониката ни позволяват да гледаме на предстоящата мозъчна смърт не като на солипсистко заличаване на света, а като на дълъг сън преди много важна хирургическа операция.“

Хм, да поспя. А може би и да сънувам? Това може да се окаже сериозна пречка.

И още по-лошо — ами ако религиозните хора като родителите ми се окажат прави? Ако смъртта е освобождаване на духа? Врата, водеща към нещо отвъд? Дали криогенният сън няма просто да спре и да отхвърли онова, което може да се окаже награда за душата? И да я смени с ледена нордическа версия на ада?

Никой да не се хили насмешливо, преди да се озове в моето положение. Във ваните с желе няма много чисти атеисти.