Дейвид Брин
Битие (48)

48.
Рефлекс

Среброкуполът беше претъпкан. Зимата идваше и все повече чоберо влизаха в него, за да се спасят от нощния студ, дори това да означаваше да служат в работните екипи и да слушат проповедници, докато сърбат безплатни макарони от водорасли с долнопробно резервоарно пилешко.

Славек пристигна за смяната си и изстена, като видя колко много новодошли са се събрали на нивото на мецанините и издигат нарове, паравани и евтини пикселизирани видеоплатнища за разсейване на децата — струпваха всичко това на платформите от метлон и шперплат, покриващи седалките на стария стадион.

Подмина едно душещо за контрабанда отокуче и забърза покрай Големия афиш с правилата, изрисувани в онзи натрапчив нюанс на червеното, който очилата никога не би трябвало да скриват, макар че беше достатъчен съвсем евтин хакеруер, за да промениш спектралния им модел. Славек знаеше десетина у-нива, на които афишът беше обезобразен с груби подигравки. Негодуванието спрямо властите растеше сред по-свадливите обитатели на Среброкупола.

„Само дано не ме зачислят към патрулите“ — замоли се той. Субдурални нервни импулси едва не повдигнаха дясната му ръка да се прекръсти. Католицизмът обаче беше некультурный сред повечето други хлапета. Затова сигналите се насочиха към душевния му аватар и му наредиха да коленичи в едно тихо ъгълче на виртуалното пространство и да отправи една молитва от негово име.

Алексей Хутнички — Дани, командваше в Дежурната станция при дъската с работните отряди, която непрекъснато се променяше, когато работниците се явяваха за назначение, освобождаваха ги поради болест или се връщаха от някоя жилищна зона на Стари Детройт. Алексей го погледна и се намръщи.

— Закъсня. Когато спеше тук, никога не закъсняваше.

— Да. — Това беше преди Славек да се включи в един от сателитните проекти на Среброкупола — двайсетина къщи (цели две пресечки), възстановени като комуна — със своя мандра, парник, училище и покрити със стъкло някогашни мазета, превърнати във ферми за водорасли. Въпреки това трябваше да се явяваш навреме тук, в основния център, ако искаш да се издигнеш. — Автобусът се повреди. Наложи се да използвам скутра си.

— Хм — изсумтя Алексей и погледна дъската. — Да видим дали мога да намеря нещо подходящо за теб…

Сто на сто щеше да търси някаква гадна работа. Очилата обаче нямаха проблем да разчетат изражението му и да анализират с евтиния си софтуер изчервяването му и разширяването на зениците. „Ама че лъжец! Вече знае какво ми е назначението.“

Алексей размърда два пръста и голямата дъска примигна. Очилата на Славек автоматично откриха името му и непреклонната дума до него.

Патрул.

Лицето му остана безизразно — беше се упражнявал с програма за обратна връзка. Душевният му аватар обаче отвърна на неволните нервни импулси и изрази разочарованието му, като псуваше и тропаше с крака в личната му капсула субреалност — малко греховно е-избухване, което малкият хомункулус веднага се зае да изкупи, като коленичи и трескаво зачете молитви, достъпни единствено за Порфирио и Господ.

А външно спокойният Славек се обърна и тръгна към най-близката рампа, водеща нагоре към галериите на древния покрит стадион.

 

 

Донякъде се разведри, като разбра, че ще прави обиколки с д-р Бетсби. Това му даваше възможност да задава въпроси. Макар че отначало докторът имаше да задава свои, докато обикаляха множеството семейни обиталища на нивото на мецанините.

— Учиш ли си уроците, момче?

— Да, сър — малко нервно отвърна Славек. Този човек имаше властта да го измъкне от ииуроците и да го върне в древната класна стая заедно с кисели тийнейджъри, които вгорчаваха живота на учителите си от плът и кръв. — Освен това чета хартиени книги — каза на лекаря, който следеше за здравето и благополучието на Среброкупола. Прошарената жълтеникавочервена коса на Бетсби беше пораснала през последните няколко месеца и към нея се бяха добавили брада и отнесен поглед. В момента вниманието му беше съсредоточено върху ръчния скенер, с който преглеждаше покритата с петна ръка на възрастна жена от потъналия Бангладеш. Работата на Славек бе да му подава инструменти, но и да е нащрек за евентуални неприятности. Хората от някои култури не обичаха да ги ръчкат представители на властите и допринасяха за къкрещото напрежение в многоликия бежански лагер. Славек беше едър, о̀правен и владееше някои отбранителни бойни изкуства. Въпреки това приличаше достатъчно на хлапе, за да не изглежда заплашително, особено когато пускаше нарочно глуповати усмивки.

Точно сега това изглеждаше особено подходящо. Неколцина мъже наблизо, вероятно синове на старицата, ги наблюдаваха внимателно. Славек им се усмихна по най-приветливия начин… и бе възнаграден с мрачно кимане.

— Ела утре да ти дам болнични — каза Бетсби на жената. — Медицинска сестра ще довърши прегледа. Ако не дойдеш, семейството ти ще изгуби привилегиите си. Ако дойдеш, със сигурност ще успеем да намерим генетично съответствие и ще разкараме тази гадост. Разбираш ли?

Тя наклони глава, заслушана в старомодната превеждаща слушалка, после стана да му стисне ръката и да му благодари с бързия си бенгалски говор. Щом видяха това, синовете й се изправиха и също се поклониха. Често ставаше така при обиколките. Цикъл на напрежение, последван от отпускане. За Славек това беше по-изтощително от всяка друга работа.

„Все пак докторът ми има доверие. А това означава много.“

Докато вървяха към сектор ЖН4, д-р Бетсби спря и се обърна към Славек.

— Какви книги?

— Сър? — Острият поглед на шефа винаги го смущаваше.

— Хартиените книги, за които спомена. Откъде си ги намерил?

— Ъ-ъ-ъ… има доста добра библиотека в старата Кутия на собственика над линията на петдесетия ярд. Старият професор Милър ни моли да му носим всички текстове, които намираме в къщите. Аз просто задържам някои, колкото да ги прегледам.

— И? Какво четеш, Славек?

— Ами, сър… в учебната ми програма по история влиза Първата американска гражданска война. Предимно правя виртуален тур с голем-гид на Шелби Фут. Нарича се „Пътят към Апоматикс“.

— Казва се Апоматокс. Знам го този тур. Можеш направо да почувстваш как сачмите профучават край главата ти при Шайло. И допълваш това с книга?

— „Климат и история“ на професор Дейвид Грийн. Малко е суховата, но е интересна. Той твърди, че Северът е спечелил Гражданската война, защото там имало повече имигранти от Европа. Хората мислят, че това се е случило заради робството в Юга. Грийн обаче казва, че е защото земеделието било по-лесно на места, където всяка година вали сняг.

— И защо е така, Славек? — Бетсби сякаш слушаше с половин ухо, докато разменяше поздрави с неколцина старци при следващия навес. Обитателите дръпнаха завесите, за да могат скенерите му да прегледат наровете и вещите им. Това семейство — от Парагвайската гореща зона — беше поставено под особено наблюдение и всяка седмица трябваше да дават кръвни проби. Toxoplasma gondii често правеше рецидиви, дори след дезинфекцията. Правилата им забраняваха да гледат котки, докато не бъдат официално обявени за чисти.

— Мисля, че е свързано с начина, по който зимният студ един вид тегли черта на всичко. Кара насекомите и тревите да заспят. Така през пролетта фермерите могат да орат и имат равен старт в борбата с плевелите и вредителите. Освен това летата са били по-приятни, не така задушни. Всичко това си е заслужавало да изтърпиш малко сняг.

Бетсби изсумтя доволно и се съсредоточи върху скенера. Разбира се, Славек предпочиташе точно сега да обсъждат нещо друго — и по-точно мнението на Бетсби за Хаванския артефакт и неговото изпълнено с песимизъм и мрачни тонове послание.

„Извънземните казват, че никой не оцелява. Никакви видове или култури. А само индивиди, които успяват да се копират в кристални верижни писма и да се изстрелят в космоса. Свети Карел, нищо чудно, че имаше бунтове!“

Новината като че ли се отрази най-зле на по-образованите хора или онези, които имаха свободно време да мислят за разни абстракции. Тук, в Край-Детройт, за лишените от всичко грижите бяха по-насъщни — като следващото им хранене. Въпреки това Славек се замисли. „Как може някой като мен да спечели място на космическо писмо в бутилка? При положение че човечеството реши да произвежда такива?“

Лично той поддържаше теорията, която бързо ставаше консенсусна в някои религиозни сайтове и виртсветове, че извънземните пришълци са всъщност демони, изпратени да деморализират човечеството! Имаха си всички отличителни черти. Шантава външност, напомняща за чудовищата от Откровение. Предреченото непознаване или безразличие към Бог. И неспособност да въздействат на материалния свят освен чрез човешките умове и ръце.

Тази характеристика особено занимаваше католическите богослови и дори отец Прахариткул, който я обясни на Славек вчера в малката църква на ложа 42.

„Този въпрос е бил решен много отдавна, още при сблъсъка с манихейската ерес. — Славек трябваше да направи справка, докато тайландският свещеник продължаваше да говори. — По онова време било установено, че Сатана и слугите му нямат реална съзидателна сила. Те не могат да направят нищо в материалния смисъл. Силата им е единствено в убедителната магия на лъжите.“

Дори йезуитите, които отдавна приемаха идеите за извънземен живот, вече клоняха към същото обяснение, макар че Ватиканът все още се въздържаше от становище. Славек също изчакваше.

„Обзалагам се, че д-р Бетсби може да хвърли известна светлина по въпроса, стига да имам възможност да го попитам.“

Огледът приключи и парагвайците отново спуснаха своите завеси-екрани. Пикселизираната тъкан заблестя и визуално уголеми навеса им, превръщайки го в нещо по-просторно — може би с панорама към пампасите от родината, преди да изсъхнат и да се превърнат в пясък.

Макар че материята спираше звуковите вълни в двете посоки, на Славек му се стори, че чува характерното мяукане на котка. Симулация? Или някое семейство гледаше тайно котка? Някои видове токсоплазмоза сред предизвиканите от паразити обсесии караха хората отчаяно да копнеят да имат котета.

— Добре — каза Бетсби и взе чантата си, докато Славек вдигна по-тежките уреди. — Значи щом зимата е била толкова полезна за имигрантите от деветнайсети век, защо по-късната масова миграция на хора през втората половина на двайсети век е продължила на юг, към слънчевия пояс на Америка, и е довела до обезлюдяване на градове като Детройт?

„Преценява ме — помисли Славек. — Обикновено не позволяват на хлапета на моята възраст да влизат във външните комуни. Ами ако ми наредят да се върна под купола? Ще изгубя ли дяловете си?“

— Ами… — Мигна, за да пусне търсене, базирано на въпроса на Бетсби. Отговорите го наобиколиха от всички страни, но… Бетсби не му беше казал да махне очилата си… а това със сигурност означаваше нещо.

„Успокой се. Той не иска факти и статистики. Мисли сам.“

— Ами… климатичните инсталации са направили южните градове по-поносими… и… след известно време работните места са се преместили на юг, където работната ръка е била по-евтина, преди да се преместят първо в Далечния изток, а после в Африка. Отначало дрехи, после коли и тъй нататък, а след това компютри, телефони, уреди, услуги…

— Тогава защо миграцията се е обърнала и отново се е насочила на север?

— Имате предвид други причини освен кудзу ли?… Или наводненото крайбрежие? Или когато Мисисипи променила курса си и оставила крайречните градове без река? Или разпадането на Тексас? Или Голямото мочурливо десетилетие? Или…

Можеше да продължи с изброяване на още куп причини за постепенното, но постоянно обезлюдяване на Югоизтока, но осъзна, че това може да е неразумно. Лагерът, пред който се намираха сега, бе навес, достатъчно широк да побере пет семейства, заемаше цялото пространство между две пътеки от нивото на мецанините и бе издаден над ръба на балкона почти пет метра. Пикселтъканта над входа изобразяваше знаме с Х-образен кръст и звезди, което се вееше на симулиран вятър.

Петима мъже лежаха на предния край на платформата, надвиснала над старите железни греди. Славек направи бързо сканиране и прати на д-р Бетсби субвокално съобщение:

„Двама са в списъка на болните. Но тримата други — маркира ги — не са се явявали за трудова повинност от няколко дни.“

Дори да беше получил съобщението му, лекарят не го показа с нищо. Вместо това каза на най-близкия здравеняк да стане и да вдигне навеса за оглед. Това фигурираше на челните места в Списъка с правилата и всички се подчиняваха, ако искаха да се класират за голямата награда — настаняване в Детройт или Понтиак. Въпреки това някои групи негодуваха срещу ежеседмичното нахлуване на тяхна територия.

Този път реакцията беше особено начумерена. Докато източната тъканна преграда се вдигаше, никой не си мръдна пръста да намали шума и крещящите образи, изливащи се от двете други стени на палатката. Д-р Бетсби сви рамене и започна да сканира за здравословни и хигиенни проблеми.

Тъй като нямаше какво да прави, Славек се загледа в сцената, която се разиграваше върху пикселизираните екрани. Несъмнено беше някаква игра — от онези, които изискваха сериозна отборна работа и усилия. Десетина души със сиви сензокостюми приклякаха и размахваха реалистични на вид пушки в тясната площ между видеостените. Разбира се, оръжията не бяха истински — иначе алармите щяха да се задействат. Но симулираните „пушки“ гърмяха и проблясваха, а облечени в синьо войници се строполяваха на екрана с викове и сред локви кръв. Славек зяпна, изумен от съвпадението. Бойната сцена идваше направо от войната от 60-те години на 19 век, която изучаваше в училище! Само че тази симулация беше много по-страховита и живописна от „Пътят към Апоматокс“.

Бунтовник във времето — обясни пълзящият текст в очилата му. — Сюжет: Играчът открадва експериментална машина на времето от изследователска лаборатория на САЩ и се връща в 1860 г. с планове за производство на прости автомати за Конфедерацията, за да помогне на генерал Нейтън Бедфорд Форест в унищожаването на…

Славек мигна, за да разкара текста. Фигурите, които се снишаваха и крещяха на преден план, не просто клинчеха от работа. Много бегълци играеха, за да спечелят — точки и виртуални придобивки като брони и вълшебни мечове, които можеха след това да продадат за истински пари на богатите играчи от Ориента. Всъщност това си беше носещ приходи труд.

И въпреки това тази конкретна фантазия го възмути. Той обичаше Америка и не харесваше тенденциите, които водеха до разпадането й.

Очилата доловиха любопитството му и продължиха с коментара. Идентифициране на музиката… „Лоша нагласа“ на Стайнман и Мийтлоуф…

„Трябва да си дам очилата за настройка“ — помисли Славек, изтри отново коментара и намали чувствителността.

Разбира се, военните игри бяха регистрирани като пристрастяване. Начините да възбуждаш центровете в човешкия мозък обаче бяха толкова много и различни, че кой можеше да ги проследи всичките? „Шеметите“ ли, които седяха с кръстосани крака на съседната шперплатова платформа и използваха очила с обратна биовръзка, за да изпаднат в състояние, подобно на наркотичен унес?

Именно натам тръгна д-р Бетсби, след като приключи със сканирането. Славек го последва, макар че височината го изнервяше. Бетсби се наведе над един мъж с празен поглед и стичащи се от ъгълчето на устата му лиги.

— Джонатан? — Бетсби щракна с пръсти. По голите рамене на мъжа имаше биолуминесцентни татуировки — пиксикожа, която пулсираше с постоянно променящи се шарки, подобно на октопод или сепия.

Джонатан не отговори. И нямаше да отговори, докато очилата му показваха настроени към мозъчните му вълни образи и го водеха към плато, някога постигано единствено след години молитви и обучение… или с незаконни вещества. Будистите и трансценденталистите наричаха това „мамене“, а наркокартелите от миналото бяха предприели стъпки тази практика да бъде обявена за незаконна, след като бяха изгубили пазарен дял заради програми като „Когито“^[1] и „Господар на светлината“.

— Остави го на мира — каза някакъв тип с червеникава коса и бакенбарди. Неговото средство за качване на черешата беше по-просто — бутилка пенлива „Мотор Сити“, светло. — Джонатан не реагира много добре на прекъсвания.

— Още една причина да се намеся, Хенри Джеймс Лий — отвърна Бетсби и се наведе още повече към шемета. — Джонатан Кейн! Знаеш правилата. Никакви медитации през деня. Откога не си се грижил за тялото си? Това, което правиш, е безотговорно и опасно.

И посегна към очилата на Джонатан, за да прекъсне транса му.

— Казах ти да го оставиш, копеле тъпо! — Вторият мъж се озъби, пристъпи напред…

… и Славек зърна другата му ръка, не тази с бирата. Очилата му увеличиха образа…

— Нож! — Славек скочи напред и след това всичко се разви със светкавична бързина. Докато се мяташе между Джонатан и доктора с намерението да блокира острието, закачи коляното на Джонатан — и шеметът изкрещя, получи спазъм и ръцете и краката му се замятаха. Изрита силно Славек в бедрото и го запрати в Бетсби, който заразмахва ръце, за да запази равновесие.

— Докторе! — извика Славек и се извъртя към Бетсби. Успя да го хване за ръкава, докато лекарят се олюляваше назад…

… и точно тогава Джонатан отново изрита рефлексно, улучи Славек в сгъвката на коляното и той политна напред.

Лекарят се олюля с крака на ръба, тежестта му помъкна и Славек. За секунда изражението на доктора се промени от паника в осъзнаване и той с неочаквана и изненадваща сила се дръпна от Славек и дори успя да го отблъсне назад. Което обаче изтласка самия него към ръба…

Силна мазолеста ръка — на Хенри Джеймс Лий — сграбчи Славек за яката и го дръпна назад.

— Пусни ме! — изкрещя той и замахна към ръката. С разтуптяно сърце, вкопчен в шперплатовите плоскости, които скърцаха под него, Славек се замоли във виртуалния и реалния свят, докато проточваше врат да надникне надолу към секция 116.

„Не е чак толкова високо. Може пък да се отърве само със счупен крак или ръка…“

Сълзите замъгляваха очите му, но очилата засякоха проблемите със зрението и компенсираха, като увеличиха и изчистиха картината — и Славек се разхлипа и стисна очи.

 

 

ТОРАЛИЗАТОР

По принцип не следвам информация от неустановени източници.

Сами по себе си те са достатъчно несигурни. Но когато някой настоява дори да не търся източници… ами… намирисва ми на дезинфобот, ако не и нещо по-лошо. Така че я стига!

Ние обаче се справихме доста добре, следвайки подсказките на Жената-птица303. Вземете начина, по който насочи нашата умна тълпа към десетина големи клечки, обявени за международно издирване — за голямо раздразнение на федерални и всякакви други, които прахосват години и не могат да ги открият! Раздуването на това ни спечели невероятно висок кредит на достоверност и ме нареди сред кандидатите за тазгодишната Шумна награда! Не е зле за репортерка, която все още е затворена в пашкул с гел и трябва да общува със света чрез мрежови сурогати и побъркани тълпи. Но да се върнем на темата.

Жената-птица303 се оказа най-полезна относно извънземните артефакти. Помните ли как бързо съпоставихме подземните трусове и казахме на света, че всяко отделно сеизмо-пук е вик на някой отчаян погребан кристал? Освен това помогнахме за събирането на данни от най-различни организации на учени аматьори и потвърдихме, че всички онези космо-блясъци в Астероидния пояс и точките на Лагранж също са викове „ела и ме вземи“ от самотни камъни-пратеници.

Вярно, мисиите по издирване и прибиране ще продължат години. Въпреки това едно откритие на аматьори ще доведе до подновяване на космическите програми на света. Поздравления!

Но това са вече стари новини и не са интересни. Те са отпреди три седмици — цял палеомесец! И макар че правителствени и частни агенции пресяват цялата Земя в търсене на останки, повечето изровени кристали са прекалено очукани, нацепени и натрошени, за да останат холоживи. Двайсет дни след Голямото откровение във Вашингтон ние все още не разполагаме с достоверен втори източник. Друг кристал, който или да потвърди думите на извънземните от Артефакта, или да оспори киселата им прогноза…

… че всички сме обречени като вид, цивилизация и планета, защото всички умират. С изключение на отделни индивиди, които успяват да се прехвърлят в писмата в бутилка, разбира се. Върховният индивидуализъм. Ниво на солипсизъм, в сравнение с което Айн Ранд изглежда като Шейкър.

Но няма да задълбаваме в тази посока. Не и днес. Не и когато целият свят вече е захапал онази зловеща реклама. ТОЛКОВА е отегчаващо да си мислиш същото, за което си мисли и всеки друг, нали?

Не, въпросът, върху който работим с тази умна милиция, е друг: Ами ако има други, относително непокътнати космически сонди, които вече се пазят тайно, може би в частни ръце?

Някои от подгрупите ни проследяваха легенди, слухове и приказки. Други преравяха музеи и надничаха в иначе недостъпни аристо-колекции, настоявайки за достъп, за да проучат скъпоценни експонати с всевъзможни лъчи.

Но дали тези дейности не са твърде явни и не се вършат и от агенции и групи с много по-добро оборудване от нашето? Нашата сила е в откриването на неочевидното! Затова предлагам различен подход. Вместо да търсим скрити артефакти, нека поговорим за онези, които ги издирват.

Или по-скоро за онези, които започнаха да ги издирват подозрително рано!

Говоря за периода веднага след като Джералд Ливингстън улови своя прочут Обект в орбита. За онези първи няколко дни, когато започнаха да се появяват първите редки слухове, без никакви образи или конкретни данни зад тях. Не биха ли могли архивите на Мрежата да разкрият кой е бил по-развълнуван и жален, отколкото би трябвало да е на този ранен етап?

Кои първи са започнали да търсят полупрозрачни издължени предмети с дължина около половин метър? Няма причина да очакваме да открием подобни кристални обекти на Земята, още по-малко да предприемаме толкова детайлно и специфично търсене. И въпреки това, следвайки някои намеци от нашата загадъчна приятелка, аз вече забелязах няколко търсещи червеи и порове, изпратени още през онези първи дни.

Някои… може би не повече от десетина групи… явно са знаели какво да търсят. Знание, което все още не споделят, когато ни е нужно най-много…

А, консенсусно проблясване.

Значи сме съгласни? Имаме си нова цел. Прясна следа.

Време е да пуснем хрътките.