Дейвид Брин
Битие (96)

96.
Фокус

Групата се помъкна „надолу“ към първото фрактално ниво, на което бе възможно да създадат инструменти с умовете си, като в същото време имат ясен изглед навън. С общо съсредоточаване успяха да създадат някакви уреди за уголемяване на картината, с които да погледнат зад кристалната капсула към близо двестате огледала, завързани за петте разклоняващи се въжета. Много от широките километър прозирни цветчета все още се отваряха.

„Как всичко това е успяло да се побере в еднометрова кутия?“ Цветчетата напомняха на Хамиш за прозрачните медузи, чиито пълчища бяха завладели океаните на Земята.

Куриерът на предпазливостта представи чертеж и каза:

— Разбира се, мащабите са объркани.

— Значи голямото платно играе ролята на гигантско огледало на телескоп — замислено каза Йовиндра. — Събира и отразява светлината от двеста по-малки огледала, разположени около максималния възможен обем… по-малки огледала, които фокусират светлината върху кристалния ни кораб… който след това може да анализира образите…

— … а можем да черпим и енергия от светлината — добави видимо развълнуваният Куриер.

— Значи можем да използваме телескопа, за да погледнем към Земята? — попита изнервената Емили.

— С подобен инструмент и от толкова малко разстояние бихме могли да засечем и най-малката следа от цивилизация — каза Хамиш. — Или нейната гибел.

— Май не ми се иска да научавам — каза Емили и сведе поглед.

— Какво мислите, Лейси? — попита Хамиш. — Може ли това чудо да погледне към Земята и да…

Стресна се, огледа се и най-сетне забеляза Лейси, Профноо и Жената-птица. И тримата сега бяха високи горе-долу до глезена му и стояха на миниатюрна платформа доста под тази, на която се намираше той, сред сложни машини и компютърни дисплеи. Торнадо от числа се виеше около Жената-птица, която отново беше с пера и кряскаше, танцуваше и кълвеше вихрушката. Задача по обработка на данни, достойна за гениалните й способности.

Хамиш приклекна и се вгледа в миниатюрната Лейси. Изражението й изглеждаше повече объркано, отколкото радостно. Спореше за нещо с професор Ноозон, опряла юмруци на кръста си, като от време на време отмяташе буйната си кафява коса с един-единствен сив кичур. Поради някаква причина перспективата я правеше да изглежда не просто „готина“, а съблазнително сексапилна и събуждаше поредния пламък на любопитство в една по-примитивна част от Хамиш.

Очилата дадоха отговор на въпрос, който не бе задал съзнателно.

Л. Доналдсън: Пресъздаване с точност 95% на реалното й тяло на възраст 42 години.

Хамиш примигна.

„По дяволите, ама че мадама е била!

А аз защо трябва да се товаря с реалистични мъжки вятърничави визуални реакции? Мислех си, че тук ще сме над всичко това.“

Тръсна глава, за да се съсредоточи, наведе се още и повтори въпроса си по-високо, като прекъсна напрегнатата работа на Лейси с аутистката и ямайския учен.

— Нещата не са толкова прости — отвърна тя с тънко гласче, вдигнала глава, за да може да го види. — Не забравяйте, че основната работа на голямото платно е да отразява фотони с цел ускорение, също като платноходите от миналото. Огледалото на един телескоп се нуждае от различна заобленост.

— Но формата му може да се нагласи за различни цели. — Куриерът също коленичи до Хамиш при границата. — И по-късно, когато изпратят друг лазерен импулс, може да се преконфигурира за ускоряване.

„Кога? И възнамеряват ли да го правят?“ Хамиш обаче предпочете да запази въпроса за себе си.

— Възможно е — отбеляза Най-стария оцелял, без да се навежда или да кляка. — Но каква полза от подобно устройство? Та то гледа назад, към системата, от която идваме! Как е възможно новините от родния свят да повлияят на шанса за успех на мисията? Особено на мисия, която ще се провали без нови лазерни импулси?

Явно не беше особено впечатлен от целия този скъп хардуер, каквото и да бе предназначението му.

— Зная, че платното може да се конфигурира като основно огледало, Куриер. Всъщност то вече започва да го прави. — Гласът на Лейси беше съвсем тънък поради разликата в мащабите. — Това, което ме смущава, е дизайнът на нещата зад нас! Един оптически телескоп се нуждае само от едно вторично огледало отзад, а не от стотици!

Професор Ноозон, сега облечен в странен за него официален бял вечерен костюм, вдигна глава от някакъв инструмент.

— Ето ’начи нещо псолютно шантаво… само половината от цветчетата, дето се отварят зад нас, са вдлъбнати огледала. Другата половина са плоски дискове. Непрозрачни. Изобщо не светят.

— Плоски дискове? Но защо? — Лейси проточи шия, сякаш беше от истинска плът. — Единственото предназначение, за което мога да се сетя, е да блокират Слънцето. За какво им е да го правят? — Махна с ръка към схемата и възкликна: — Какво значи всичко това, по дяволите? И как би трябвало да ни помогне да разпространим Лекарството?

Хамиш нямаше с какво да допринесе към разговора. А ако имаше нещо, което мразеше в тази вселена, то бе да няма какво да каже.

Затова… изпита определено удоволствие, когато забеляза нещо, което може да коментира. Далеч долу, в наситените с магия мъгли на вътрешността на сондата, се случваше нещо.

— Чакайте малко — каза той, докато се взираше покрай Лейси в дълбините. — Мисля, че всеки момент ще си имаме посетител.

Всички погледнаха хуманоидната фигура, която се изкачваше от вътрешността — отначало микроскопична, но растяща бързо. В първия момент Хамиш си помисли, че е поредната копирана личност, някой от АКЛ пътниците. Фигурата обаче изглеждаше по-проста, почти двуизмерна. Продължаваше да се издига, без изобщо да се преструва, че „върви“.

Усети, че Лейси и Профноо се връщат на по-високото ниво; Жената-птица предпочете да си остане долу и да танцува сред числата.

Приближаващата анимационна фигура нямаше текстура или фалшива реалност. „Посланик“ — осъзна Хамиш, когато тя се приближи… а после Емили Тан извика:

— Джералд!

Фигурата рязко спря и се зарея до изравнената им с мисъл платформа. Беше опростена версия на прочутия космически пътешественик, а не пълноценно виртуално същество. Запис с малко добавен ИИ.

Хамиш не можа — просто не можа — да се сдържи. Думите сами излязоха от устата му и той се закле никога да не се извинява за тях.

— Доктор Ливингстън, предполагам?

Откривателят на първия артефакт фомит се зарея край групата и леко му кимна.

— Боя се, че степента е само почетна. Здрасти, Емили. Здрасти, Лейси. Здравейте всички. Доста време ви трябваше да задействате спусъка. Десет процента забавяне от средните показатели. Шест милиона от другите капсули вече са включени.

Лейси бе сложила ръка върху гърдите си.

— Значи цивилизацията не ни е забравила? И не се е самоунищожила?

Фигурата тъжно поклати глава.

— Милиони сонди — и виртобитателите на всички стигнаха до едно и също мрачно заключение — най-лошото. Ама че сте черногледци! Ако го направим пак, определено трябва да включим повече оптимисти. Или поне да ви спестим част от напрежението!

— В отговор на въпроса ви — продължи той, — не, все още мърдаме на Земята и из Селищата и продължаваме да откриваме моделите за провал тъкмо навреме. Понякога печелим малко преднина и увереност. В други моменти едва успяваме да избегнем паниката. Правим ремонт на планетата. Разкарваме тирани и демагози. Справяме се с амбициозни боготворци и фанатични носталгици. Постепенно се учим как да се възползваме от многообразието си.

Ииватарът на Джералд Ливингстън разпери ръце.

— Колкото до това дали сме зарязали вас и мисията ви? Как бихме могли да обърнем гръб на подобна инвестиция? Предстоят ви големи задачи!

Най-стария оцелял пристъпи напред и се обърна към изображението вестител.

— Тогава защо лазерът не стреля? Да не би да се е повредил? Движим се само с една стотна от планираната и необходима начална скорост! Кога ще приключите с ремонта и ще построите още лазери? Ако това забавяне се проточи, срещата ни с целта трябва да бъде преизчислена.

Пратеникът вдигна пръст.

— Първо, лазерът си работи чудесно. Когато включите оптиката си, погледнете назад. Ще видите, че все още действа сам, с бавен, но постоянен график и провежда специални експерименти. Не толкова мащабни като вашата мисия, която изискваше десет милиона сонди. Колкото до оплакванията ви за скоростта, вашата сонда се намира точно по планирания курс. Няма да са необходими никакви допълнителни корекции или ускорения с лазера.

— Това е абсурд! — викна Най-стария оцелял. — С тази скорост никоя сонда няма да напусне Слънчевата система!

Отговорът, който получи, изобщо не го задоволи. В гласа на астронавта се долавяше сардонична нотка.

— Боя се, че предположението ви е погрешно, почитаеми. Винаги сте имали тази склонност… приятелю.

Хамиш виждаше, че извънземният кипи от гняв. Следващите му думи излязоха през люлеещите се дихателни стъбла като задъхано сумтене.

— И… какво… е това… погрешно… впечатление?

— Че кристалният ви кораб има за цел да посети друга звездна система, какво друго. И че сте били натоварени с мисията на междузвездни пратеници… Или междузвездни паразити.

Симулираното изображение на Джералд Ливингстън замълча, както сигурно правеше на борда на милиони други кристални сонди в същия момент при съобщаването на тази новина. Макар и изпаднал в шок, Хамиш оцени по достойнство драматичния ефект.

— Всъщност вие няма да напуснете Слънчевата система, защото такъв беше замисълът от самото начало.

Емили Тан пристъпи към стария си другар и любовник.

— В такъв случай целта ни…?

Изпълнената с обич усмивка на симулирания астронавт го направи да изглежда реален почти като нея.

— Вие вече я постигнахте, мила.