Дейвид Брин
Битие (26)

26.
Сътрудничество

Първият ден отмина, последван от напрегната нощ, през която той се бе вкопчил в спящ делфин на лунната светлина, а около него се носеха облаци фосфоресциращ планктон.

„Чувал съм, че китоподобните спят само с половината си мозък. Господи, колко полезно може да е това?“

За щастие технологията на избирателна пропускливост, която позволяваше на шлема му да черпи кислород от морето, му осигуряваше и скромни количества прясна вода, която се събираше в малък резервоар до бузата му. „Трябва да си купя акции от тази компания“ — помисли си той и се захвана да съставя списък на задачите, които да свърши, след като на следващия ден го приберат.

Само че не го прибраха — нямаше хеликоптери или спасителни цепелини, нито скоростни тримарани с емблемата на Дарктайд. Нямаше дори рибарски гемии. Сутринта и следобедът минаха почти по същия начин като предишния ден, без да зърне суша. „Светът винаги ми се е струвал ужасно претъпкан“ — помисли Хакер. А сега му се виждаше безкраен и неизследван.

„Странно. Очаквах Лейси досега да е напълнила небето със спасители.“ И не само тя. Въпреки репутацията си на вечно търсещ тръпка плейбой Хакер имаше и неколцина истински приятели, брат, който също би се включил в издирването, както и верни хора. „Явно цялата електроника в костюма е изпържена. И сигурно съм се отклонил страшно много от курса.“

Последвалият дълъг ден сякаш продължи цяла вечност в компанията на новите му другари, които се редуваха да го водят и теглят в някаква неизвестна посока.

Шлемът си имаше и малко протеиново блокче. Когато то свърши, Хакер добави към списъка на оплаквания и глада. Но поне нямаше да умре от жажда. Веднага щом резервоарът се пълнеше с прясна вода, Хакер я изпиваше, след което свършваше естествените си нужди и от време на време изхвърляше отпадъците, за да нахрани носещия се около него планктон.

Постепенно мислите му започнаха да се проясняват.

„Наистина ли щях да се върна при рифа? Явно не съм бил на себе си. Сигурно съм получил сътресение на мозъка. Тези морски приятелчета май ме спасиха от самия мен.“

Разбира се, Хакер беше виждал делфини — особено от този тип — в безбройни научнопопулярни програми и симулации. Веднъж дори си бе играл на гоненица с два делфина при една екскурзия с гмуркане край Тонга. Може би именно заради това започна да забелязва, че тази група си има някои странни черти.

Например те се редуваха да издават сложни звуци, като се споглеждаха или сочеха с носове… все едно разговаряха. И можеше да се закълне, че от време на време сочат към него. Може би дори се шегуваха за негова сметка.

Естествено, това можеше и да е илюзия: може би сътресението още си казваше думата — както и излишъкът на въображение. След цяло столетие преувеличения и лъжливи нагласи учените все пак най-сетне бяха определили степента на интелигентност на делфините Tursiops truncatus. Наистина бяха много умни, горе-долу колкото шимпанзе, с някакви начални лингвистични умения — и бяха майстори на общуването със звук под вода. Но също така беше доказано, че не притежават истинска реч. Не можеха да се сравняват дори с двегодишно дете.

И въпреки това, докато гледаше как майка делфин и малкото й гонят голям октопод до леговището му в скалите, Хакер усети с импланта в челюстта си как двамата сякаш разговарят. Въпросителното цвъртене на малкото се редуваше с бавните повторения на майката. Хакер бе сигурен, че една конкретна комбинация звуци означава „октопод“.

От време на време някой от делфините насочваше изпъкналото си чело към Хакер и имплантът внезапно започваше да трепти като полудял, а зъбите му да тракат. Звучеше почти като кода, с който пилоти като него общуваха с капсулите си, след като им запушеха ушите за полета. Поради липса на друга работа Хакер се съсредоточи върху вибрациите в челюстта си. „Нормалният ни слух не е пригоден за този свят — осъзна той. — Само размазва нещата.“

Всичко беше много интересно и несъмнено щеше да се получи страхотна история, след като го спасят. Но когато мозъкът му се поизбистри, Хакер започна да си задава въпроси.

„Приближавам ли сушата?

Тези делфини никога ли не огладняват?“

Получи отговора след около час.

От изток пристигна голям делфин, здравата оплетен в нещо. Отначало Хакер си помисли, че са водорасли, но после разпозна рибарска мрежа, която се увиваше около цялата задна част на тялото му, чак до опашката. Гледката породи у Хакер необичайно чувство — съжаление, съчетано с чувство за вина заради човешката небрежност, причинила такива неприятности на горкото животно.

Той извади ножа от канията и заплува към жертвата с намерението да я освободи. Намеси се обаче друг делфин, който му препречи пътя.

— Просто се опитвам да му помогна! — започна Хакер…

… и зяпна, когато другите делфини приближиха новодошлия и хванаха края на мрежата. След което я задърпаха, а „жертвата“ започна да се върти. Мрежата се размота плавно, без изобщо да се заплете, разтегна се на почти двайсет метра и големият делфин се оказа свободен и поне наглед непокътнат.

Останалите от стадото се стекоха около мрежата, захапаха краищата й и я разпънаха, а няколко от по-младите бързо се отдалечиха. Хакер загледа изумено как описаха широка дъга зад един рибен пасаж, който пасеше кротко над близките корали. Младите китоподобни се стрелнаха към сребристото множество (май някакъв вид кефал), което се развълнува… и се насочи право към мрежата.

„Гоначи! — помисли Хакер. Беше чел за тази ловна техника. — Подкарват цялото ято към мрежата! Но как успяват…“

Загледа като омагьосан как всички делфини се раздвижиха с онази съгласуваност, която може да се постигне единствено с опит. Едни гонеха рибата, а други държаха мрежата, докато близо четвърт от кефалите не се замятаха в нея.

Дойде време за глътка въздух в буквалния смисъл и делфините заизлизаха един след друг на повърхността. След като поемеше въздух, всеки се приближаваше до мрежата, ловко пъхаше тясната си муцуна между конците и грабваше вкусна хапка. Това продължи доста време. Делфините се редуваха — дишане, ядене, държане на мрежата…

… докато не се заситиха и на първо място излезе играта. Трима младоци започнаха да си подхвърлят някаква нещастна риба. Други двама заораха по тинестото дъно явно просто за да тормозят дънните обитатели. Междувременно по-възрастните се заеха внимателно да опънат мрежата и да я увият отново около донеслия я доброволец, който след това отново се понесе на изток, явно необременен от товара си.

„Мътните да ме вземат!“ — помисли Хакер.

Наоколо още се носеха мъртви или умиращи кефали. Хакер тепърва започваше да се съвзема от изумлението си, когато един от спасителите му изникна пред него с риба в устата. И като че ли го прикани да я вземе…

Хакер чак сега се сети, че е гладен. „Сигурно има вкус на суши“ — помисли си, осъзнал колко далеч се намира от света на предците си с техния огън…

… и това неволно го подсети за майка му. И по-точно как Лейси се беше опитала да обясни страстния си интерес към търсенето на живот в космоса, който я бе накарал да похарчи половин милиард долара. „Според една теория повечето планети от земен тип би трябвало да са с океани, които заемат повече от седемдесет процента от повърхността, както е при Земята. А това може да означава, че разумни същества от рода на китовете или сепиите са много по-разпространени, отколкото онези с ръце и използващи огъня. Което би обяснило много неща.“

Тогава Хакер не беше обърнал особено внимание на думите й. В края на краищата тази мания си беше нейна, не негова. И сега съжали, че не си е направил труда да се вслуша в думите й и да ги разбере. Както и да е, горката Лейси вече сигурно не беше на себе си от тревога.

Съсредоточи се върху сегашния момент и глада си, доплува до делфина и посегна към предложената храна.

Създанието обаче рязко се дръпна в последния момент и го заля със стакато от звуци. Хакер преглътна внезапно надигналото се раздразнение и гняв, макар да не му бе лесно.

„Опитай да спреш, когато си на път да реагираш прекалено бурно — съветваше го някогашната му психотерапевтка, преди да я уволни. — И винаги си помисли дали зад случващото се не стои някаква причина. Нещо различно от суетата.“

Когато делфинът отново приближи муцуна, имплантът в челюстта му повтори ритъма и му предложи рибата за втори път.

„Опитва се да ме научи на нещо“ — осъзна Хакер.

— Това да не е кодът за риба? — попита той. Знаеше, че шлемът му ще пресъздаде гласа му, но изобщо не очакваше създанието да разбира английски.

За негово изумление делфинът поклати глава.

Не.

И то доста недвусмислено „не“.

— Ъ-ъ-ъ. — Хакер примигна и опита отново. — Тогава да не би да означава „храна“? „Яж?“ „Измий си ръцете преди вечеря?“ „Здрасти, приятел?“

Последното предположение бе посрещнато с одобрително цвъртене и делфинът метна надупчения от зъбите му кефал на Хакер, който изведнъж изпита вълчи глад. Разкъса рибата на парчета и ги напъха през тесния отвор на шлема си, без изобщо да му пука, че наред с месото вътре влиза и солена вода.

„Здрасти, приятел? — замисли се той. — Доста абстрактно изказване за едно тъпо добиче. Макар че трябва да си призная, че е и дружелюбно.“

ЕНТРОПИЯ

В пророческия си роман „Хладната война“ Фредерик Пол ни представя един смразяващо вероятен модел на упадък, при който отделните страни и фракции не смеят да започнат открит конфликт и затова извършват саботажи, целящи да съсипят инфраструктурата и икономиката на противника. Естествено, това насочва цивилизацията по бавната смъртна спирала на рухващите надежди.

Депресиращо ли ви се струва? Романът ни кара да се замислим каква част от „инцидентите“, на които сме свидетели, нямат нищо общо със Случайността?

Разбира се, има колкото си искате конспиративни теории. Свръхефективни двигатели, които се държат в тайна от алчни енергийни компании. Лекарства за болести, потулвани от алчни за печалби фармацевтични гиганти. Мошеници, монополисти и тлъсти котараци, използващи интелектуалната собственост, за да ограничават развитието на познанието, вместо да го поощряват.

Но всички тези мрачни слухове изобщо не могат да се сравняват с този — че ние се плъзгаме към отчаянието, защото всички усилия на добрите, способни мъже и жени не дават плодове. Техният труд бива нарочно спъван, защото някакви управляващи елити са се вкопчили в тайна битка от наше име. И тази игра на зъб за зъб и око за око е изцяло свързана с най-ужасното забавление на човечеството.

Войната.

Рогът на изобилието на Пандора