Дейвид Брин
Битие (51)

51.
Вдъхновение

Хамиш свали очилата — образът бе станал някак размазан. Може би бяха дефектни. Избърса очите си с ръка.

„Какво се е случило с Бетсби? Дали сенаторът не е уредил да го убият? Но пък нали обеща, че ще се сдържа, докато не му съобщя резултатите!“

Отново си сложи очилата. В периферното му зрение запърхаха образи в отговор на погледа му, разширяването на зениците, почукването със зъби и субвокалните команди. Дотолкова беше изгубил практика, че неволните движения на окото и отделните изсумтявания предизвикваха вълнения и прекъсваха връзката подобно на хвърлени в езерце камъчета.

Малкият му иисистент Ригълс се намеси и разкара всички слухове и приказки, подбра, преся и обобщи фактите.

Д-р Роджър Бетсби паднал от балкон на второ ниво в закрития стадион Детройт-Понтиак, блъснат (неволно, ако се вярва на предварителните доклади) от изпаднал в конвулсии пациент. Човек, който се лекувал от пристрастяване. Ама че ирония.

Разбира се, някои очевидни „злополуки“ не бяха такива. Затова полицията обещаваше да разследва всяка вероятност за умишлено деяние, особено след като посмъртното признание на Бетсби беше започнало да печели популярност, съпровождано от цял порой конспиративни теории. Хамиш мислено си отбеляза да изпрати един от най-добрите си нещатни агенти да помогне на властите. Чувстваше се лично задължен да стигне до дъното на всичко това.

„По дяволите. Той беше един от малкото умове, заслужаващи уважение.

Ако го е направил Стронг, вместо да ме остави да се справя с Бетсби, сделката ни отпада. Много сделки отпадат.“

Затвори очи.

В ума му нахлу поток неканени фантазии, свързани с последните няколко дни — сякаш подсъзнанието му се опитваше да намери начин да заобиколи мрачната главоблъсканица, предложена от извънземните от Артефакта. Както винаги, идеите се появяваха като драматични сюжети за книга, филм или интерактивна игра. Досега всички те му се бяха стрували… ами, несъстоятелни, дори долнопробни. Груби заемки от по-ранни параноични произведения. Разочарованието от самия себе си го беше вкиснало напълно.

Само че сега откри, че мислите му се въртят около част от посмъртната изповед на човека, наричан от някои Светеца на Среброкупола. Хамиш винаги се беше гордял със способността си да запомня добрия диалог.

Не може да се отрече, че наруших закона… Дадох законно лекарство за надлежно диагностицирано заболяване… по неморален и незаконен начин, без да се консултирам с пациента си. И заради това ще вляза в затвора… ще приема наказанието си с радост, според традицията на Ганди и другите велики мъченици.

О, това си го биваше. Наистина паметни думи. В известен смисъл Хамиш завидя на Роджър Бетсби, чийто истински експеримент не беше медицински, а обществен. Може би смъртта му щеше наистина да обърне вниманието на непостоянната публика към урока, който искаше да даде докторът. Урок по зрелост срещу лицемерно праведната ярост.

Може би. За кратко.

Но не резултатът тревожеше Хамиш. Изведнъж се почувства като ударен от гръм. Изпълнен с възхита от иновативната техника на Бетсби да изложи гледната си точка пред останалите.

„Изповедта винаги се възприема като много по-достоверна от отрицанието.“

Усети как вътре в него се отваря пропаст, изпълнена със страх. Постъпката, върху която размишляваше, можеше да промени всичко. Имаше ужасни опасности, може би толкова големи, колкото и онези, срещу които се беше изправил Роджър Бетсби. Но потенциалните награди също бяха огромни. Плюс самия шанс за промяна на света — нещо, което неговите творби, въпреки всичките им предупреждения за грозящите човечеството катастрофи, така и не бяха успели да постигнат.

„Мога ли наистина да направя това? Не трябва ли първо да проуча идеята? Да разгледам всички детайли, всички за и против?

Или така само ще рискувам да изпусна момента, импулса на гения?“

Всъщност разполагаше със съвсем малко време. Световните икономики се тресяха, хиляди хора се самоубиваха, десетки хиляди се бунтуваха, милиони си стояха вкъщи и не ходеха на работа и милиарди мърмореха гневно на очилата и телииекраните си, обзети от страх от посланието на извънземните. И докато обичайните политически институции се клатеха нестабилно, някои групировки на планетарните дилъри на власт се канеха да направят големия си ход. Ход, за който Хамиш беше работил всеотдайно години наред…

… а сега със сигурност знаеше, че не иска „решението“, предлагано от Тенскватава и олигарсите.

— Господин Брукман?

Беше дребната директорка на лабораторията д-р Нолан, почти два пъти по-ниска от Хамиш. Не я беше усетил да идва.

— Господин Брукман, искам да ви поднеса извиненията ни, че отменихме запазеното ви време с Тарсус. Надявам се, разбирате, че новините от последния момент имат приоритет.

„Новини от последния момент? Е, може би. Но въпросът, който зададохте на октопода предсказател, беше скучен и тъп.“ Все пак Хамиш се усмихна приветливо.

— Вижте — продължи тя. — Какво ще кажете да ви предложа среща с Патмос, нашия папагал прогностик? Той познава почти толкова точно, колкото Тарсус. Ще ви направим и значителна отстъпка.

Хамиш кимна и каза:

— Добре.

Докато вървеше след отговорничката за животните прорицатели, Хамиш обмисли въпроса, който му се искаше да зададе — съвсем различен от онзи, с който го бе изпратил Тенскватава.

„Ако призная престъплението си, това ще ми помогне ли да повлияя на света и да постигна резултатите, които желая?“

Можеше да опрости въпроса още, разбира се, да го доведе до да-не, или-или за пернатия гадател, който щеше да избере, като отвори едната от двете кутийки, за да получи лакомството си. Честно казано, Хамиш не беше сигурен, че вярва в тези така наречени прорицатели. Повечето уважавани учени се отнасяха с насмешка към цялата тази идея и обясняваха „честотата на познаването“ със стъкмистика. Но щом и без това вече бе тук…

„Ами ако отговорът е да? Стиска ли ми да осъществя плана си?

Дори да намеря кураж, ще ми е нужна помощ. Но от кого? Ще ми трябват хора с технически умения, които могат да действат тайно… и бързо…“

Подсъзнанието му вече го беше изпреварило. Хамиш осъзна това, когато се усети, че лявата му ръка разсеяно опипва малката кутийка в джоба, в която се намираше контакт-ИИ лещата.

„Те ми помогнаха веднъж… моите тайнствени благодетели… да видя през баналността на аристократичния клуб.

Казаха, че е достатъчно само да се свържа отново с тях, ако искам да продължа.

Но смея ли наистина да работя с хора, които дори не познавам?

Мога ли да им се доверя?

Ще се съгласят ли с онова, което съм си наумил?

Има ли изобщо някой, който би се съгласил?“

Последва д-р Нолан в зала, чиито стени бяха покрити с висящи растения, създаващи усещане за джунгла, и чу крясък.

— Здрасти, Джил! Здрасти, Джил! Здра-а-а-асти, дълъг. Дълъг! Здрасти, дълъг!

Сивият папагал пристъпи настрани на пречката и се залюля енергично, готов да се захване за работа и да повиши скромните си, но все пак над средните показатели на Световния пазар на предсказателите. Разбира се, самата птица изобщо не знаеше за това, нито пък й пукаше дали успешните й прогнози се смятат за пророчество, съвпадение или статистическа измама. Може би (според някои) разковничето във всичко това бе именно в непукизма.

Хамиш се забави няколко минути, за да избистри сдвоените си да-не въпроси, да ги запише на две листчета и да ги пъхне под прозрачните табелки, покриващи отворите на едно дървено шкафче. После отстъпи назад, все така стиснал малката кутийка в джоба си.

„Наистина ли съм толкова доверчив? Така суеверен?

Разбира се, че съм. Иначе никога нямаше да напиша толкова много истории за цената на високомерието и амбициозната гордост.

Само че сега наистина ли ще опитам да променя съдбата на човечеството чрез собствените си дела? Не чрез истории на екрана или на страниците на книга, а в реалния живот?

Нима само по себе си това не е също арогантност?“

След секунди получи отговора. Патмос отвори едната вратичка, изкряска радостно и почна да кълве ореха си.

Хамиш го погледа, после се обърна да си върви.

Първата му работа? Да намери тихо местенце, за да си сложи контакт-ИИ лещата и да се свърже с хората зад нея, да потърси помощта им в изпълняването на един отчаян, импровизиран план. План за спасяването на света от демонични извънземни нашественици.

„Ако това проработи, ще дължа вдъхновението си на теб, Роджър.

Почивай в мир.“

ИЗПОВЕДТА НА ЕДИН ШЕГАДЖИЯ

Здравейте. Казвам се Хамиш Брукман и с това изявление признавам, че съм извършил престъпление.

Първо обаче ще спомена, че съм на 246-то място по популярност на планетата. За онези от вас, които все още не знаят кой съм, ето моята биография. Мнозина казват, че съм доста добър като автор на истории, съставител на сценарии, режисьор на филми и тъй нататък. Всъщност именно поради тези свои умения преди няколко години бях поканен да се включа в конспирация. В замисъл, в който навремето вярвах…

… и който сега смятам за чудовищен и погрешен.

Позволете в своя защита да кажа, че отначало заговорът не изглеждаше лош. Хората зад него изглеждаха искрени и твърдяха, че ще спасим света! Свят, разкъсван от политически, военни и етнически вражди, заплашващи с Армагедон по десетки начини. Свят със съсипана природа, изтощен и обезсилен от десет милиарда лакоми потребители. Свят, в който почтените традиции на миналото са превърнати в парцали и в който всеки ден чуваме новини за безочливи технологични „чудеса“, които могат да сложат край на всичко.

Дали заприличалите на леминги хора все още е възможно да се отклонят от тяхната гибел?

Концепцията, до която стигнахме, бе проста и се представя в научнофантастични драми още от времето на един класически епизод от великата поредица „До краен предел“ от 80-те години на миналия век.

Как да бъдат накарани хората и държавите да сложат край на кавгите и да се обединят в името на обща кауза? Ами естествено — като бъдат изправени срещу общ враг.

Достоверна външна заплаха би могла да провокира добрата воля и взаимопомощ, които хората винаги показват към съплеменниците си, когато се озовават срещу опасни противници. През цялата ни история различни лидери са използвали този метод, за да обединят подчинените си.

Но как може да се постигне това? Много идеи, които изглеждат елегантни в един филм например, се оказват невъзможни за осъществяване, особено от малка и тайна клика. Когато се свърза с мен, групата вече беше обмисляла дълго и сериозно този проблем. Те знаеха, че е по-добре да не се правят прекалено бомбастични опити като фалшифициране на „извънземен космически кораб“ или дори останки от катастрофирал такъв. Учените и умните глави бързо щяха да открият издайническите следи на земния произход във всяка сплав и част, до разпределението на изотопите.

Ами самите нашественици? Дори велики държави като Китай, Америка и Бразилия не са достатъчно напреднали, за да могат да изфабрикуват извънземно същество до ниво органи, метаболизъм и геном.

Но Групата имаше преимущество в една област. Има симулационни технологии, скътани от доста време — шантава холографска техника тук, метод за запазване на информация в кристали там, някой и друг номер на ИИ, заделени от умели работници и изобретатели в Холивуд, в системата на отбраната и в гейминдустрията. Взети поотделно, те не представляват кой знае какво. Но заедно! Е, представете си колко всеотдайни трябва да са били тези предвидливи идеалисти, за да запазят най-големите си открития в тайна, вместо да ги използват и да станат още по-богати! Взети заедно, тези техники според нас можеха да са достатъчни и комбинирането им би могло да изглежда впечатляващ резултат на високоразвита цивилизация, далеч изпреварила нашата.

И точно тук беше моята роля. Кой по-добре би могъл да опише историята? Сценария? Героите? Тяхното поведение и мотивите им? Нещата, които казват… за да заблудят света със симулирани извънземни?

Разбира се, вече всички знаете, че имам предвид Хаванския артефакт и неговите „извънземни пратеници“.

И да, с настоящето твърдя, свидетелствам и признавам — всичко това беше страхотно, но си остава номер!

 

 

Изчакайте за момент. Нека завърша. Разбирате ли, останаха спорове за това как да представим нашата симулация. Може би да скрием предавател на борда на някоя голяма сонда, изпратена от ЕСА, НАСА или „Сайноспейшъл“ — може би „Мафео Поло“ или „Вояджър 12“, запътили се към Уран или Нептун. Хитрата идея бе малкото ни паразитно устройство да се отдели от основния апарат, докато той прелита покрай Юпитер, за да използва гравитацията му за маневриране. Ако се извърши правилно точно в този момент, двата апарата ще продължат по съвсем различни пътища. (Тук можете да видите илюстрация на концепцията.)

Няколко години по-късно тайният предавател щеше да се завърти към Земята, да излъчи СЕТИ сигнал към планетата ни уж от някой далечен свят и да отправи заплаха, която да обедини човечеството! Планът бе хитроумен… но неприложим, както ми казаха. Космическите агенции и експертите им по астронавтика нямаше да останат излъгани дълго време. Щяха да проследят назад орбитите и да се сетят какво се е случило. Пък и поставянето на паразитен товар в научна междупланетна сонда е горе-долу толкова вероятно, колкото да убедите жена си да наеме три шведски „детегледачки“. Просто не може да се получи.

Затова моите другари по конспирация се спряха на варианта с Артефакта. Не беше нужно да го пращаме на пътешествие в дълбокия космос. Вместо това можехме да използваме всички онези скрити техники и да създадем прост блок от реактивен кристал, който може да се захранва само от слънчевата светлина. Да му бъдат качени подходящите програми за симулация… и просто да бъде изпратен в орбита около Земята! Така той можеше да бъде забелязан и уловен от някой космически боклукчия… в идеалния случай от някой отегчен изчерпан астронавт, който лесно може да бъде подлъган. Да пуснем един-два намека, да го уредим да работи в необходимия район… и готово!

На пръв поглед измамата ни проработи по-добре, отколкото предполагахме. И признавам, че се чувствах адски горд от резултата. Особено от моите извънземни! Те бяха едно от най-добрите ми произведения в цялата ми кариера.

О, разбира се, някои хора още от самото начало викнаха: „Измама!“ Ние обаче очаквахме това. Стига повечето хора да вярваха, че това са истински извънземни и че Първият контакт най-сетне е реалност, вниманието на целия свят щеше да бъде насочено към едно и също нещо по едно и също време…

И тогава нещата се объркаха. Започнах да виждам как замисълът излиза от релси. Нашите синтетични извънземни, симулирани в Артефакта, започнаха да се отклоняват от моя сценарий! Нещо повече, вместо да обедини света, този „Първи контакт“ имаше обратен ефект — раздели обществото и всичко тръгна да се разпада!

После се стигна до Основното послание. Историята с правенето на милиони копия беше достатъчно лоша. Но твърдението, че никой не оцелява?

Тогава осъзнах… че съм измамен. С цялата си наивност бях предложил услугите си и репутацията си на една конспирация. Конспирация, която беше общувала с мен чрез кодирани виртуални нива, никога лично. Онова, което ми изглеждаше като разсъдлива предпазна мярка, сега се оказа начин да ми попречат да открия другарите си по престъпление. Съратниците, които поради някаква причина бяха решили да променят посланието по начин, който никога не съм възнамерявал. От надежда към отчаяние.

Защо? Съвсем искрено ви казвам, че не зная! Когато писах сценария си, обмислях възможността зад външния идеализъм на Групата да се крият някакви други мотиви. Може би се показвах като пълен наивник и всичко това щеше да се окаже просто някаква реклама за нова интерактивна игра. О, наистина се оказах наивник, и то какъв. Но скритият замисъл беше по-дълбок и много по-злонамерен, отколкото бих могъл да си представя.

Времето ми изтича, така че ще оставя подробностите за по-нататък. Засега е достатъчно да се каже, че съм готов и дори изпълнен с желание да се реванширам за ролята си в това престъпление. Няма съмнение, че наруших закона… и опитах да създам фалшификат, с който да накарам света да се отърси от модерното си заболяване. Лекарство, което би могло да проработи, ако беше приготвено правилно.

Сега изглежда вероятно, че заради своята роля в целия номер — заради греха ми на горделивост с мисълта, че мога да „спася света“ — почти със сигурност ще прекарам остатъка от живота си в затвора, ако не и по-лошо. Но се чувствам пречистен, че признавам истината… и се изправям срещу заговор, който сега разпознавам като погрешен, дори подъл.

Към властите — уверявам ви, че ще сътруднича, ще кажа всичко и ще приема наказанието си с радост, според традициите на Ганди, Кинг, Солженицин и другите борци за истина.

Колкото до всички вас, моля да приемете искреното ми съжаление, че допринесох за това разстройване на живота ви. Живот, към който можем да се върнем, след като вече ние — човечеството — сме отново сами във вселената.