Дейвид Брин
Битие (53)

53.
Потьомкини

Баронеса Смитс беше бясна на изчезналия си син и наследник. Нито на определеното за приводняване място, нито там, където беше намерен Хакер, не бяха открити следи от ракета или пилот.

Лейси не можеше да я вини. Седмици наред двете изпитваха един и същи мрачен ужас и обединяваха ресурси за обща кауза. С тази разлика, че Лейси беше оставила професионалистите да си вършат работата, а благородницата се бе втурнала към Карибите и ругаеше всеки, имал нещастието да се озове пред погледа й. Не беше любезна и когато синът на Лейси беше открит жив и здрав, след като се събрал с някакви променени делфини.

Нещо по-лошо — откритата черна кутия от ракетата на Хакер разкри, че двамата младежи си играели опасна игра — космическа война — по време на суборбиталния полет. Баронесата предприе съдебни стъпки. Възмездие. Дори вендета. Лейси си спомняше собственото си мятане между надежда, ярост, отчаяние и облекчение. Опитваше се да проявява съчувствие към обезумялата майка, но също така взе и предпазни мерки.

— Значи записите показват, че Хакер се е опитвал да разубеди момчето на Смитс? — попита тя адвокатите си. — Участвал е неохотно, в самозащита, докато се е опитвал да предупреди онзи продукт на инбридинга, че е в опасно положение?

Адвокатите се съгласиха и наблегнаха на някои думи от записа, но добавиха, че поведението на Хакер също не е било безупречно. „Аз ще реша това“ — помисли си тя. Можеше дори да опита да поговори по темата с Хакер, по-късно… ако момчето беше податливо на конско. Въпреки това беше изпълнена с радост, че се е появил. И че вижда как някакъв нов проект — да продължи модифицирането на делфините — е грабнал вниманието му. „Хакер се нуждае от кауза, от страст.“

Но тази кауза можеше да създаде неприятности! По-ранните опити за „ъплифт“ на животни с генни модификации и прекрояване на яйчници бяха довели до непостоянни и нещастни резултати. Като кучетата на Хелмски, създадени да „подобрят кучешкия вид повече, отколкото през последните шест хиляди години“. Обаче шпаньол, който може да играе криво-ляво шах, но за сметка на това губи способността си да ходи по нужда на определено място, не впечатляваше особено Лейси. Засега.

Или онези изхвърлени изкуствени създания, които бяха напълнили задните улички на Токио и отчаяно се правеха на мили и вършеха номера, за да оцелеят, след като бяха омръзнали на собствениците си. Работата върху шимпанзета беше спряна от активисти на Хестънската лига. И никой не знаеше къде изчезна Баската химера и дали детето с неандерталски гени още е живо.

Начинанието на Хакер можеше да скандализира още повече хора — като романтиците, които смятаха, че китоподобните „вече са разумни“ и не се нуждаят от нищо човешко. Природозащитници и религиозни фундаменталисти можеха отново да обединят сили и да попречат на експериментите с висши животни. Хакер обаче щеше да е в стихията си в такъв случай. Това беше и нейният начин — да използва пари не за безделие и показване на статус, а за да продължи напред. В търсене на хоризонта.

„Само че — отбеляза си тя, — когато моите извънземни най-сетне се появиха, те се оказаха по-шантави, отколкото предполагах. Чувствам се като куче, което все гони коли и най-сетне е уловило една.

И сега какво ще правим с нея?“

 

 

Нещото. Мнозина гледаха на Хаванския артефакт по този начин… не като на кораб или съд с екипаж, а като на една машина-същество. О, отделните „пътници“ бяха разнообразни, с разкази за деветдесет фантастични изгубени свята и цивилизации. Но все пак по-трезвите хора се бяха съсредоточили върху единствената цел на сондата.

И тъй, след изпълнена със сълзи и радостна среща с блудния син на откриването на новия институт на Хакер в Пуерто Рико, Лейси се втурна обратно към Контактния център, загърбвайки обажданията и маскираните заплахи на другите аристократи заради една по-интересна компания — колегите от кастата на учените глави.

— Артефактът не е толкова верижно писмо, колкото вирус — заяви професор Анри Серван-Шрайбер.

— Какво искате да кажете?

— Верижното писмо се разпространява, като убеждава получателя да разпрати повече копия на други хора. То обаче е ограничено и задоволимо. Дори да се вържете на рекламата, правите само няколко копия. Това не е достатъчно, за да си причините сериозна вреда.

— Разбирам — каза Лейси. — А когато един вирус нападне клетка, той открадва всичките й ресурси, за да изработи безброй копия на себе си, като дори може да изложи на риск живота на гостоприемника, след което принуждава организма да пръсне тези копия към още потенциални гостоприемници. Също като болния от грип, който заразява други с кашлицата си.

— С тази разлика — каза киберпсихологът от „Капек Роботикс“, — че в случая вирусът нашественик е физически пасивен кристал, който не прави нищо, а взаимодейства единствено чрез информация. И гостоприемникът е човешката цивилизация.

Лейси поклати глава.

— Това сравнение със сигурност ще си спечели поддръжници.

Анри изглеждаше неподатлив на сарказъм.

— Мадам Доналдсън-Сандър, паралелът изглежда подходящ, макар и да не е съвършен. Вместо да вкарва нови генетични инструкции, този вид самовъзпроизвеждаща се машина използва убеждаването. Примамливостта на приключението. Съблазънта на личното безсмъртие. Изкушението на новите технологии… и всичко това подсилено със заплаха от предстоящо измиране на вида ни. Всички тези елементи изглеждат ефективни егоистични меми.

— И явно вече са били ефективни — намеси се Рам Нкрума, специалист по биоинформатика от Гана. — Почти сто органични вида са били уговорени да участват в начинанието, като добавят своите подробности. И усъвършенстват посланието.

— Имате предвид, че по-ранните копия на този… космически вирус… са успели да накарат всички тези раси да изкихат още кристални пратеници навън, в космоса.

Лейси посочи дебелото стъкло, отделящо тяхната съвещателна група от контактната комисия. Джералд Ливингстън и другите от екипа се бяха събрали в един ъгъл и спореха. На известно разстояние от тях по вътрешната повърхност на овоида вървяха някакви схеми и чертежи, а техници записваха купища и купища документи и анимации. Уроци, целящи да научат човечеството как да създаде още кристални пратеници.

— Но нима тези неща нямат една черта, която ги отличава решително от вирусите?

— Каква черта имате предвид, мадам?

— Те са технологично развити! Преди милиони години някой е проектирал и построил първите кристали. Защо?

— Може би защото са умирали — предположи етнологът от Малта Мерседес Луаграха. — Не сте ли ужасно цинични всички вие? Замисляли ли сте се върху възможността тези посетители да казват истината?

— Така е — обади се събирателният образ на групата. Аватарът Хермес все още беше златокосо божество, само че този път беше смекчил дразнещите черти на древногръцкия бог и носеше делови костюм и очила. Продължаваше да преравя Мрежата и да събира най-заслужаващите вниманието мнения, допринасяйки с труда си почти като пълноценен член на групата. — Вземете историята, разказана от извънземния образ на име Най-стария оцелял. Лошата новина, че всяка техническа цивилизация рухва. Много неща са в съответствие с думите му. Тези сонди може някога да са били изстреляни с добри намерения.

— Като?

— Като запазване на колкото се може повече от всяка цивилизация. В продължение на няколко поколения може да са тъпчели в сондите данни за всяко общество, най-големите постижения на изкуството и философията му… същите съкровища, които биха натъпкали и хората във времева или космическа капсула с надеждата да покажат на другите кои сме ние и какво представляваме. Част от съдържанието може дори да е било замислено да помага — методи или съвети, така че следващата раса да има по-добри шансове за оцеляване. Насоки към решаването на Загадката на съществуването.

Лейси примигна към силната илюзия, че Хермес е личност, а не програма, проектирана да изглежда като личност.

— А после? — подкани го Рам.

— С времето са се намесили други сили. Двигателите на отбора и възпроизвеждането са награждавали онези кристали, които са заменили алтруизма с влияние и ефективност.

Рам кимна.

— И това станало решаващо, когато се появило съревнование между различните верижни писма.

— Когато най-сетне се сдобием с други кристали за сравнение, очаквам те да предложат конкурентни идеи — каза Анри. — Вземете например качеството ефективност. Трябва ли да създаваме милион сложни пратеници… или милиарди опростени модели… или дори трилиони свръхмалки? Виждал съм предложения за междузвездни сонди с размерите на нокът! Трябва да има някаква размяна между количество и способност, за да се постигне баланс с размера, който видяхме. Въпреки това ще има огромен отборен натиск за намаляване на запазеното съдържание, за изхвърляне на голяма част исторически и културни материали, докато не стигнем до най-основна реклама. Призив към фундаменталните подбудители — суета, лично оцеляване, страх от измиране. Насочване на посланието към контролиращия елит на местното племе, който може да организира и осъществи построяването на фабрики и уреди за изстрелване.

Лейси беше едновременно очарована и отвратена.

— Значи желанието да са изцяло полезни ще бъде… отхвърлено.

Опита се да не се просълзи, докато си представяше по-стар тип сонда. Изследователите. Колко чудесно би било да открият някоя от тях, пълна с чисти съкровища. Може би предстоящите космически мисии щяха да попаднат на такава сонда.

Преглътна и добави:

— Разбира се, сега реалният проблем е очевиден.

— Нима? — обади се Хермион Радагаст от фондация „Роулинг“. — И какъв е той, мадам Доналдсън-Сандър?

На Лейси й се искаше личният й съветник професор Ноозон да беше тук вместо да води битки в ефира срещу коварно привлекателната, но нелепа Фалшификация на Хамиш. Ако беше тук, растаученият шоумен щеше да изкрещи очевидното.

— Трябва да научим дали междузвездните вируси са винаги смъртоносни за гостоприемниците си.

Всички на съвещателната маса се умълчаха. Накрая Хермес обобщи:

— Иначе казано, историята, която ни разказват извънземните… че всяка органично-технологична цивилизация загива и че единственият ни изход е да се спасяваме като индивиди… тази история може да се прочете наопаки. Възможно е органично-технологичната цивилизация да загива, защото е установила контакт със заразни междузвездни фомити.

Определението светна пред очите на Лейси. Под фомит се разбираше всеки обект или вещество, предаващо заболяване при контакт.

„Контакт — помисли си тя. — Как само обичах тази дума. Изглеждаше ми уютна, близка, изпълнена с надежда. А не като изнасилване.“

— Светът на прилепите-хеликоптери се самоунищожи, докато изстрелваха копия — каза Анри. — Времето…

— … може да е съвпадение — прекъсна го Хермион. — Или ядреният им спазъм да е бил борба за места в спасителните капсули. Но вие двамата виждате нещо още по-ужасно, така ли?

Анри се замисли.

— Ами… хората се втурват към спасителните лодки, ако имат чувството, че корабът им потъва. Възможно ли е нашият съвременен песимизъм и отчаяние да са били отчасти програмирани отвън?

— Питам се — добави Рам — дали и по-ранните епизоди на изгубена увереност също не са ни били наложени. Като цялото първо десетилетие на двайсет и първи век…

— В този случай защо ни е изобщо да опитваме този плод! — възкликна Хермион. — Вместо да записваме всички онези схеми… — тя посочи към карантинното стъкло — нека просто заврем това проклето нещо в някоя дупка!

— Милиони искат точно това — отвърна Анри. — Но не смеем да го направим. Хората ще започнат да подозират, че някой така или иначе се сдобива с тези познания — тайно, от този Артефакт или от някой друг. Няма по-сигурен път към войната от този. А така има известна отчетност. Всеки получава дял и може да критикува всяко физическо приложение на технологиите. Нещо повече, това, че се сдобиваме с познанията, не означава, че трябва да строим огромни фабрики за вируси!

— Разбира се — отбеляза Нкрума с по-спокоен тон. — Някои разумни раси може да са направили този избор. Да са отказали предложението. Никога няма да научим за тях, защото не са изпратили кристали! Но да обърнем напълно гръб на безплатни технологии? Такова нещо не може да се случи на Земята. Ще открием милион отлични приложения на новите методи и инструменти. Нещо повече, с напредъка ни, дори да се закълнем да не произвеждаме верижни писма, заради нашата развиваща се технология ще бъде все по-лесно да променим решението си.

— Което може да не е лошо! — възрази Мерседес. — Всички сте тръгнали здравата по пътищата на подозрителността с тези приказки за вируси. Опомнете се! Да сте се замисляли, че Хаванският артефакт може да ни казва истината? Че всички разумни раси биват сполетявани от една или друга гибел, без абсолютно никаква външна намеса? Нима това не е в съзвучие с всичко през последния век? За бога, та те ни предлагат изход! Не е съвършен. Не е спасение. Но е може би единствената възможност, която ни предлага вселената. Всички тези приказки за вируси могат да ни заслепят и да не видим онова, което ни се предлага — начин да запазим нещо от човечеството!

За известно време се възцари тишина. Уморена от препирнята, Лейси пусна обобщаващ ИИ да следи разговора, а самата тя насочи вниманието си напред. Това задейства очилата й, които първо й предложиха доклад от шпионина й в Швейцария за маневрите на новия съюз на олигархията и параноята, който сега трескаво се реорганизираше, за да се справи с предателството на Хамиш Брукман и да използва мъглата на отчаяние, предизвикана от Хаванския артефакт. Всичко това бе зловещо свързано с темата, обсъждана от Анри и останалите.

— Значи постигаме върховната ирония — замислено рече Анри. — Най-големите песимисти относно човечеството виждат доброто във всичко това… а оптимистите оклюмват.

Лейси остави швейцарския доклад за по-късно и прелисти другите спешни съобщения, като слушаше с половин ухо разговора на колегите си за разликите между симбиотични, сътрапезни и паразитни вируси.

— Ще ви кажа какво ме тревожи най-много — тихо рече Хермион, докато Лейси проверяваше последния доклад от Хакер за проект Ъплифт. — Вложеното убеждение. То може да е във всичко казано от Артефакта, от така наречените му пътници и във всяка страница от техническите…

Накрая Лейси попадна на съобщението, което беше очаквала. От Рияд, свряно сред обикновените спешни съобщения.

Квантовото око най-сетне се беше заело с въпроса й.

И дори можеше скоро да даде предварителен отговор!

С растящ ентусиазъм Лейси се поизправи в стола. Но преди да успее да прочете подробностите…

… от другата страна на дебелото стъкло настана суматоха! Джералд Ливингстън и колегите му работеха с очилата си или се тълпяха около холоекраните. Чуваха се приглушени викове. Никой не обръщаше внимание на яйцевидния Артефакт, който продължаваше методично да бълва технически схеми и чертежи.

— Какво става? — попита Лейси, докато останалите съветници се включваха в Мрежата. Хермес завъртя очи нагоре и за момент заприлича на труп, след което заговори с равен машинен глас:

— Има съобщения за активност в Астероидния пояс и няколко точки на Лагранж. Обсерватории и наблюдаващи сателити засичат ярки светлинни лъчи, следвани от проблясъци и детонации.

Анри пое въздух през зъби.

— И какво? Сигурни сме, че това са призивни сигнали от други сонди, отчаяно желаещи да пуснат своите реклами. Китайците, бразилците и американците подготвят експедиции. Космическите проблясъци идеално опровергават нелепото твърдение за фалшифициране…

— Не ме разбрахте — прекъсна го Хермес. — Това са интензивни кохерентни лъчи със седем или осем пъти по-голяма енергия от по-ранните проблясъци. Достатъчно мощни, за да изпарят плътна скала.

За няколко секунди се възцари тишина. После…

— Господи — промълви Лейси. — Лазерни лъчи ли имате предвид?

— Не само това — обади се Рам, специалистът по извънземни от афроиндийски произход, раздвижи пръсти и над масата се появиха холограми. Черният космос беше изпълнен с рояци светулки. Някои от тях внезапно проблясваха и до тях се появяваха редове цифри. — Повечето цели са там, където видяхме призивните сигнали преди няколко дни. Някой унищожава конкуриращите се сонди.

Тънки ярки копия се кръстосваха в зоната между Марс и Юпитер. Лейси се взираше в картината и постепенно проумяваше какво вижда.

В Слънчевата система беше избухнала война.

Кой стреляше? По кого? Без други данни беше ясно само едно.

Думата съревнование вече имаше ново и по-силно значение.

 

 

ЛИЧНИЯТ ДНЕВНИК НА ТОР ПОВЛОВ

Събитията се развиват твърде бързо, така че едва успявам да отговоря на исканията към мен.

Едва ли подобно нещо може да се очаква от една жена, изпържена почти до овъгляване. Във всяка предишна епоха щях да умра в милостиво кратка агония или да линея на системи, докато не изгубя разсъдък от липсата на сетива. А сега какъв е моят проблем? Свръхстимулацията!

Първо, лекарите не ме остават на мира. Изпращат нанопълзачи, които сноват от мозъка към гръбнака, размотават фибри, отделят коктейли на растеж, които прилъгват невроните да ги следват. Непрекъснато се откъсвам от мислите си или се мятам в гелкапсулата си от някакъв неочакван проблясък от несъществуващ цвят, вкус или миризма.

Би трябвало да съм благодарна. Но, честно казано, просто съм затънала до гуша. Имам да координирам набралата вече висок рейтинг Повлов-Хайкии в нейното продължаващо полупрофесионално търсене на истината. Нима не помогнахме в разпространяването на алармата за лазерните лъчи, засечени от учените аматьори в космоса цели седем минути преди Отбранителната мрежа да обяви нещо?

Нима не изиграхме роля в разобличаването на Хамиш Брукман, докато от обърканите му последователи не останаха само половин милиард или някъде там — наивниците и отчаяните?

И въпреки това някои въпроси си остават… например кой му помага? Някой е изфабрикувал „доказателствата“ му за конспирацията, която уж създала Артефакта от подръчни материали и после го пробутала на Джералд Ливингстън. Глупости! Но кой би поискал да размъти водата, като използва Брукман като подставено лице?

Също толкова любопитно е кой помага на нас? Някои псевдоними в нашата умна тълпа — като Жената-птица303 — със сигурност знаят повече, отколкото казват.

А сега сякаш са ни обзавели и с шперц… серия кодове за достъп, които ни позволяват да минем през някои доста грижливо охранявани врати!

Това може да е опасно. Аз обаче свалих малко най-нов дебнещ софтуер, за да създам изкуствени персони и да защитя нашите членове. Това няма да попречи на никое от Петте големи правителства… нито на Порфирио. Но ако те искат да спрем, трябва да говорят открито. Или да се махнат от пътя ни.

Какво? Някои от вас искат да проследим вниманието на света навън, където внезапно и с дивашка злоба започнаха да се кръстосват енергийни лъчи? Стига бе, хора, да не сме някакви фенове на научната фантастика? Всички гледат натам! А съгласно спогодбата на нашата умна тълпа, ние не ловуваме там, където ловуват други. Стига. Оставете онези безвкусици за големите медии, бюрократите и публиката. Да останем съсредоточени върху целта си.

В момента сме по следите на онези, които са знаели какво представлява Артефактът още прели Ливингстън да разбере. Онези, които може би знаят за подобни неща от векове или повече. Каквито и да са древните им доводи за пазене на тайна…

… те не са наши приятели.