Дейвид Брин
Битие (35)

35.
Да доловиш зова на съдбата

Демонстрантите протестираха за нещо — Мей Лин можеше да го разбере и без да влиза в Мрежата. Но от какво се оплакваха? Кой проблем ги вълнуваше — от световния набор несгоди, по-многобройни и от звездите?

Без плакати и лозунги, облечена в най-различни причудливи стилове, тълпата, състояща се предимно от младежи, се движеше към „Шанхайска вселена на Дисни и Краля на маймуните“. Всички се преструваха, че си гледат своята работа, бъбреха с другарите си, пазаруваха или просто се шляеха сред хаотичната на пръв поглед тълпа от гости и туристи. Разбира се, навсякъде имаше камери, кацнали на всяка улична лампа и знак и пиксел-нарисувани на всеки перваз. Не ставаше обаче нищо, което да привлече нежеланото внимание на държавните служби за сигурност или на местните блюстители на реда.

Имаше обаче съвпадения, които бяха твърде чести, за да бъдат подминати. Например всички носеха пикселизирани дрехи, които блестяха и пулсираха в непрестанно променящи се шарки. Някакво момиче беше нагласило туниката си да изобразява мотив от клатещи се борове. В абстрактната украса на едно момче можеха да се различат океански вълни. Пред очите на Мей Лин двамата леко се докоснаха и изображенията им сякаш се сляха и се комбинираха на гърбовете им — и се превърнаха в нещо недостъпно за никой ИИ, но което окото й разпозна веднага като три символа.

ТЪРСИ ГРАДСКО СПОКОЙСТВИЕ.

Младежите се разделиха и моментното сливане на гора и море изчезна. Може би никога преди това изразително и кратко хореографско рандеву не се бяха срещали. И може би никога нямаше да се видят отново. Не след дълго обаче друга на пръв поглед случайна среща в тълпата създаде мимолетно послание, уловено от вградената органична система за разпознаване на Мей Лин, която си оставаше по-изтънчена от всяка кибернетика, наследена от времето, когато далечните й прадеди са бродели из африканските савани и са дебнели плячка. Или са се оглеждали за опасност.

ПРЕДПОЧИТАМЕ ОТГОВОРНО УПРАВЛЕНИЕ.

Нямаше никакво съмнение. Именно това казваха срещналите се за миг символи.

Минувачи и купувачи започваха да се обръщат, да побутват съседите си и да кимат към виртлозунгите по улицата. Зяпачите се обърнаха навреме да уловят следващото кратко послание, когато някакъв дебел мъж се изравни с плещеста жена с коса на оранжеви ивици. Съчетани, пикселдрехите им обявиха:

ИМПЕРАТОРИТЕ ТАН СА ПООЩРЯВАЛИ СЪЗИДАТЕЛНОСТТА.

Мей Лин гледаше зачудено от една ниша между фризьорски салон и сергия, предлагаща пикантно пилорибешко, като инстинктивно полюшваше бебето. Защо тези младежи полагаха такива усилия да се разграничат от посланията си, защо си запазваха възможността да отрекат всякаква отговорност, след като съобщенията изглеждаха толкова невинни? Така безобидни?

„О — осъзна тя, — истинското им значение сигурно е другаде. Във виртуалното пространство.“

Извади евтините очила за подсилена реалност, които беше купила преди малко от уличен продавач. Инвестицията изглеждаше разумна в епоха, в която толкова голяма част от света беше недостъпна за нормалните очи. Особено след като Сян Бин замина на онова странно приключение през морето. Докато той имаше работа и караше онзи странен, обладан от демони камък да прави фокуси пред подобното на пингвин създание, тя разполагаше с пари. Достатъчно, за да си позволи частичен ремонт на дома им и дори да вземе Сяо Ен на сутрешна пазарна експедиция в претъпкания град, където гигантски огънати пирамиди се издигаха и запречваха половината небе, провъзгласявайки величието на новата световна свръхсила.

Мей Лин беше избрала това време, защото голяма част от населението на планетата следеше заседанията на конференцията за Артефакта в Америка и тя реши, че улиците ще са по-празни. Оказа се, че е улучила няколкочасова почивка и хората се бяха изсипали навън да пазаруват, да си свършат работата или за глътка въздух. Булевардите бяха особено претъпкани, което беше идеално за младежка демонстрация като тази.

Мей Лин си сложи очилата и остро усети колко време е минало, откакто двамата със Сян Бин се бяха преместили в заливните низини и съсипаното крайбрежие на Хуанпу, където светът имаше само един „пласт“ — обикновената реалност. Това я бе оставило няколко технопоколения назад. Продавачът на иилектроника беше отзивчив, търпелив и малко по-закачлив от благоприличното, докато калибрираше устройството за позабравените й умения за работа във виртуална реалност. Беше й трудно да преоткрие номера, дори с неговата помощ. Все едно се учеше да ходи отново след твърде дълго задържане в леглото.

„Гледайте. Проявете интерес. Мигнете. Обърнете внимание. Повторете.

Това е най-основният начин да се ориентирате във виртуалната реалност, ако не разполагате с други устройства.“

Мей Лин нямаше чукчета на ноктите. Нито средства за щракане и скролиране в зъбите. Нито субвокални сензори, които да прочитат оформените в гърлото и устата субвокални думи. Нямаше дори старомодна клавиатура или тракбол. И определено нямаше от онези модни и плашещи цефалосензори, които разчитаха командите направо от мозъка. Без тях се налагаше да импровизира — да избира от безброй менюта и командни икони, изкарани върху вътрешната повърхност на двете лещи, които сякаш се рееха пред реалната улица.

Като насочи погледа си към иконата за търсене и като прояви истински интерес, който промени разширяването на зениците и кръвния поток в ретината, тя накара символа да светне. Последва добре преценено двойно мигане с лявото око, после с дясното…

На третия опит цъфна нов прозорец с менюта, който й позволяваше да отдели внимание… и да избере от различни опции. И тя избра една на име Наложени нива.

Очилата незабавно изчертаха тънки линии по реалния свят, по паважа и бордюра, около всяка сграда и сергия — около всяко истинско нещо, което можеше да се окаже опасно препятствие или спънка за минувача. Очертаха също хората и превозните средства, които се движеха около нея. Сега всеки имаше около себе си тънък ореол. Особено онези, които се движеха в нейната посока, която леко трептеше в жълт нюанс, означен като предупреждение за сблъсък.

Тези линии, ясно очертаващи границите на реалния свят, не се натрапваха. И не се променяха, независимо от виртуалното ниво, което избираш. За да ги промениш, трябваше да имаш уменията на истински хакер.

А останалата виртуална реалност, текстурите, цветовете и фоновете? Е, с тях можеше да си играеш по безброй начини. Можеше да покриеш стените на сградите с лиани от джунглите или да потопиш целия свят във въображаема вода, превръщайки го в Атлантида. Или пък да наложиш върху всеки минувач кожа на марсианец. Свободата беше пълна и някой тийнейджър, скучаещ служител в офис или полуавтономен креиитивен автомат със сигурност вече беше измислил пласт, който да въплъти такава измислена вселена.

Мей Лин не се интересуваше от тези светове — не знаеше адресите им и нямаше никакво желание да се потапя в нечий любим мираж. Вместо това се опита просто да се изкачи през най-основните нива, едно по едно — първо през пластовете на Обществена безопасност, където децата и недъгавите можеха да виждат света с удобни и прости надписи, с означения за избягване на рискови ситуации и удобни указатели, сочещи към най-близките източници на помощ в реално време.

Последваха полезните нива, на които всички сгради и магазини бяха маркирани с основна информация за местоположението, предлаганите стоки и кодове на стабилност. Човек можеше да получи подробна информация за всичко, което го интересува. На нива 12–16 всички наоколо имаха етикети с имена или табелки, посочващи професиите им. Останалата реалност си оставаше почти гола.

На трийсето ниво изведнъж стана трудно за виждане, сякаш въздухът се беше изпълнил с жълти, розови и зелени бележки, които се рееха около всеки магазин и на всеки ъгъл, изписани с какво ли не — от съобщения за срещи през отправени към трафика ругатни до ехидни коментари за кухнята на някой ресторант. А също и с молитви.

Мей Лин експериментира, като вдигна ръка и започна да рисува с пръст във въздуха. Очилата проследиха движението и се появи чисто нова бележка с името на съпруга й. Пен Сян Бин. Добави символи, образуващи пожелание за късмет. Когато свали ръката си, мъничката виртуална бележка отлетя и сякаш се стопи в бурята от други подобни. Именно това правеше трийсето ниво почти безполезно за нещо друго освен за молитви. Или ругатни. Всички посетители можеха да видят всичко, оставено някога тук… Което означаваше, че никой не може да види нищо.

„Наистина ли има хора, които живеят непрекъснато така? Бродят по света, потопени във въображаеми неща?“ Сега виждаше, че тези очила могат да се окажат и полезни. Но пък можеше да ги свали всеки момент. Ами онези, които носят контакт-ИИ лещи или дори си бяха сложили от новите очни импланти? Самата мисъл за подобен живот я накара да потръпне.

На четирийсето ниво много стени изчезнаха. Повечето сгради сякаш станаха прозрачни или най-малкото показваха анимирани етажи, образувани от публичните регистри. Те варираха от подробни вътрешни изгледи като на близкия универсален магазин, където всяка витрина и манекен се стремяха да привлекат вниманието ти, до етажите и офисите, които бяха блокирани от прегради и се криеха в различни оттенъци на сивото. Някои дори имаха светещи ключалки. Човек можеше да надникне вътре, стига да разполага с необходимия ключ.

Нива 50–100 бяха за реклама и в един момент Мей Лин се сви уплашено, защото всички обичайни заглушители изчезнаха. Съобщенията и поканите сякаш зареваха към нея от всеки магазин и сергия. Гръмовни звуци разтресоха рамките на очилата й и те почти отлетяха от носа й, така че Мей Лин трябваше да се съсредоточи здравата, за да си пробие с мигане път през рекламите. За щастие повечето рекламни нива подбираха потенциалните си клиенти и дори се държаха любезно. Например деветдесето ниво й предлагаше дискретни лични отстъпки за бебешка храна и евтини обувки, както и специален масажиращ грим в магазина ей там. Цената изглеждаше толкова разумна, че почти можеше да си я позволи! Собственикът дори беше готов да намери за пет минути бавачка, която да наглежда бебето.

Но не. Не биваше да свиква с внезапния комфорт от чека от Сян Бин, който бе така нов и необичаен. Може би някой друг път.

Както и да е, Мей Лин осъзна, че следва тайфата млади демонстранти, като в същото време внимава биберонът на Сяо Ен да не падне на мръсния тротоар. Някакъв шофьор на велотакси извика и Мей Лин отскочи с разтуптяно сърце. Тревогата й се засили, когато си даде сметка, че се е озовала в непозната част на града.

„Невъзможно е да се изгубиш с очила“ — напомни си тя. Десето ниво винаги можеше да й предложи стрелка, сочеща най-краткия път до всяка точка на света, до която искаш да отидеш.

„Тоест, ако знаех къде се намира той сега.

И ако не е станал жертва на тайните интриги на могъщи хора.“

Продължи да се изкачва през резените свят и забеляза, че броячът прескача недостъпните за нея виртуални нива. За да ги види, човек трябваше да е член на една или друга група по интереси.

„Май двеста и петдесето ниво беше за уличните приказки.“

Оказа се, че Н-250 запълва булеварда с рисувани фигури — пъстроцветни контрастни версии на минувачите с балончета над главите на мнозина. Някои бяха пълни с изписани думи. Други бяха сиви. „О, вярно. Това ниво е за подслушване, ако човек не е достатъчно предпазлив да издигне бариера. Нивото на приказките сигурно е триста и петдесет.“

Мей Лин откри, че се наслаждава на възможността да възстанови старите си умения за навигация с мигане, макар че бебето започваше да става неспокойно и торбата с покупките тежеше на рамото й. Може би беше крайно време да се прибира.

Поне вече не й се налагаше да минава през нивата едно по едно като абсолютен начинаещ. Просто меню за предпочитания вече й позволяваше да вижда виртсвета като триизмерна паяжина с възможности за прескачане, паяжина, която се простираше във всички посоки. Достатъчно беше само да погледне, да присвие очи и да намигне, за да се озове на нужното й ниво, където…

… се рееха друг вид бележки. Гласови, текстови и видеопослания непрекъснато се лепваха за младите демонстранти, изпратени от раздразнителни минувачи или дори от хора, които гледаха ставащото от стотици километри.

Нафукани хлапета — коментираше една бележка. — Сякаш поколението им знае какво означава борба и революция.

През 2025 бях в Новата червена гвардия и тогава наистина знаехме как да вдигнем врява по улиците! — мърмореше друга. — Носехме маски, които прецакваха програмите за разпознаване на лица…

Точно така. Улични приказки. Най-сетне Мей Лин беше намерила нещо свързано с онова, което я интересуваше — съвсем просто питане.

ЗАЩО демонстрират?

Към бележката имаше още по-проста добавка, анонимно предлагаща връзка към:

08471als0xldo098-899as0004-hahd-dorad087

Мей Лин мигна към адреса… и улицата отново се преобрази.

Сега младежите носеха костюми в стил Шун от 17 в., подобно на последователите на великия бунтовнически водач Ли Зичен. Мей Лин разпозна облеклото на Народната милиция от един исторически роман, който бе гледала. Тъй като се стремял да освободи масите от феодално потисничество, преди век Ли Зичен официално бил провъзгласен за „герой на китайския народ“ от самия председател Мао. „И все пак съм изненадана, че днешните богати и могъщи големци от Благодетелния Патриархат одобряват хората да събуждат този спомен.“

Зяпачите и минувачите също бяха преобразени — най-вече съвременните им дрехи бяха сменени с парцаливото селско облекло от седемнайсети век. Посланието не беше особено ласкателно, но пък бе ясно: „Всички сме невежи плебеи.“

Помисли си дали да не се опита да се свърже с някоя от близките камери и да види как изглежда, но реши, че не си заслужава усилията. Пък и най-сетне беше видяла отговора на въпроса си. Над главите на демонстрантите се рееха огромни знамена, отговарящи на крещящите им разноцветни костюми.

Всичко, което не е изрично забранено*

автоматично е разрешено!

* (за справедлива кауза, от суверенен и справедлив законодател)

Мей Лин беше чувала тази фраза. Помъчи се да си спомни и напъните й явно задействаха режима на търсене на очилата. Трепна, когато безтелесният глас започна да обяснява:

— Преди осемнайсет години групи за човешки права настояха принципът да бъде увековечен в прочутата Международна голяма сделка, твърдо и окончателно отхвърляйки противоположната традиция, дълго спазвана от повечето човешки общества, според която всичко, което не е изрично разрешено, се приема за забранено. Активисти нарекоха тази промяна в принципите по-важна и фундаментална дори от свободата на словото. По-късно някои социални психолози обявиха реформата за безполезна, тъй като се отнася за дълбоко вкоренен културен постулат, а не за точка от закона. В замяна на гарантирането на този принцип професионалните гилдии и аристократите успяха да спечелят официално приемане на Съсловията…

Мей Лин успя да прекъсне педантичната лекция, която и без това не й беше от особена полза. Същият проблем важеше и за други два виртуални лозунга, развяващи се на несъществуващ вятър…

Всички човешки същества — дори лидерите —

са заблудени по рождение

и

Критиката е единствената известна

противоотрова срещу грешките

Разбира се, имаше начини да проследи темата. Цяло море от определения, обяснения и коментари, подходящи дори за недостатъчно образована жена. Дали демонстрацията искаше да примами зрителите да проучват? Или реалната цел на младежите бяха именно всички тези двусмислени послания? Може би искаха да разбунят духовете и да раздразнят по-възрастните с неясните цели на протеста си?

Какъвто и да бе отговорът, Мей Лин беше изгубила търпение.

„Китайците са били открити хора, известни с това, че казват каквото мислят и мислят каквото казват. Но дали сега, след като станахме най-голямата сила на света, не възприемаме по-класически азиатски подходи? Дали не скриваме мотивите и целите си зад пластове уморителен символизъм?

Както и да е — помисли си тя с известно задоволство, — хората ще забравят за тези хлапета веднага щом конференцията за Артефакта поднови работата си.“

Дръпна се до стената на най-близката сграда, съсредоточи се и замига, за да се махне от това шантаво виртуално ниво и да се върне при благословената простота на десето ниво, където дружелюбна жълта стрелка щеше да й покаже пътя обратно до защитната стена, разделяща тези богати жители на Шанхай от застрашителните тъмни вълни. И оттам до кея за водните таксита, където можеше да хапне, преди да поеме към…

Изведнъж нещо изскочи пред очите й. Повикващ символ, който показваше, че я очаква съобщение на живо. Проблясваше неотложно… и цветовете на райета показваха, че е от официалните власти. Малко нервно Мей Лин погледна към пулсиращата икона и мигна, за да приеме обаждането. Непосредствено над уличния трафик и пешеходците изникна лице и горната част на тяло. Мъж, със строг поглед и с униформа.

— Пяо Мей Лин, аз съм Джин Пу Ван от Държавна сигурност. Трябваше да положа известни усилия, за да ви открия.

Думите прозвучаха като упрек.

— За щастие успях да хвърля пресяваща мрежа, която откри ириса ви веднага щом започнахте да използвате очилата си. Трябва незабавно да се срещнем и да поговорим за съпруга ви.

Гърлото на Мей Лин се стегна и тя се препъна. Малкият Сяо Ен, който се беше унесъл, изскимтя във вързопа на гърдите й и стисна малките си юмручета.

— Какво… какво е станало?

Наложи се да произнесе думите на глас, за да е сигурна, че очилата ще я чуят. Двама минувачи я погледнаха изненадано и раздразнено, че някой може да прояви подобна простащина. Да водиш телефонен разговор на толкова висок глас, че да пречиш на хората на обществено място? Ама че безобразие!

Мей Лин обаче не разполагаше дори с микрофон на гърлото и нямаше особен избор.

— Какви новини имате за него?

— Никакви — отвърна служителят. — Искам да обсъдя с вас как да го спасим от лошата компания, с която се е забъркал. Как да го върнем в обятията на любимата му страна.

Мей Лин се страхуваше от коварни подводни течения, а ето че изведнъж я заля вълна на облекчение. Огледа се и заговори по-тихо:

— Аз… вече казах на другите полицаи всичко, което зная. Те провериха истинността на думите ми с машини и наркотик. Не виждам какво бих могла да добавя.

Каза го без чувство за вина или съжаление. Сян Бин й бе казал, че ще е най-добре да сътрудничи напълно на властите, ако започнат да й задават въпроси. Нищо от онова, което знаеше, не можеше да им позволи да го открият. Пък и в момента на заминаването му с робота пингвин нямаше причина да смятат, че върши нещо противозаконно.

— Ами… — Мъжът погледна за момент настрани, кимна и отново се обърна към Мей Лин. Тя се зачуди какъв ли източник използва, за да я вижда. Макар че образът му беше на вътрешната повърхност на очилата, той вероятно използваше миниатюрната камера на близката улична лампа. — Бихме искали да поговорим отново с вас — обясни той. — Ще отнеме само няколко минути, искаме да изясним едно-две несъответствия. След това ще ви осигурим превоз до дома ви, за сметка на държавата.

Е, това правеше предложението доста изкусително. Така нямаше да й се налага да се влачи през Източен Пудон с покупките и бебето, което сякаш ставаше все по-тежко с всяка минута.

— Имам кода за контакт с инспектор Ву, която ме разпита миналия път. Искате ли да й се обадя и да си уредим среща?

Джин Пу Ван поклати глава.

— Не. Отделът ми няма време да минава през местните власти. Въпросите са сравнително незначителни, но трябва да се изяснят незабавно. Заповед от столицата.

— Къде трябва да отида?

— Ще ви дам координатите на един участък наблизо. Полицаите ще ви настанят в удобна стая с храна и освежителни напитки. Ще изпратя холватара си, за да се срещна с вас. След това кола ще ви откара до дома ви.

Очилата й незабавно преминаха на петнайсето ниво. Пред Мей Лин пробягаха някакви кодове, след което се появи виртуална стрелка, която й сочеше, че трябва да продължи до следващата пряка и да завие наляво.

— Надявам се, че инспектор Ву не е останала недоволна от сътрудничеството ми — каза тя, докато тръгваше в указаната посока.

— Не се тревожете за това — успокои я полицаят. — Ще се видим скоро.

Лицето му изчезна.

Известно време Мей Лин следваше стрелката машинално. Беше смръщила чело. Не беше хубаво да привличаш вниманието на могъщите власти, макар че инспектор Ву и хората й бяха любезни и не я заплашваха по време на разпита, докато голямата им лъскава лодка на въздушна възглавница се поклащаше до малката къщичка, която си бяха построили със Сян Бин.

Разбира се, поискаха да научат всичко за сияйния камък. Онзи, който така приличаше на Артефакта пратеник от Вашингтон. Когато я попитаха защо съпругът й не е съобщил за откритието си на властите, Мей Лин обясни съвсем честно, че са се уплашили от онова, което се е случило с предишния собственик на кристала.

— Ли Фан Лу е станал жертва на параноята и корупцията на онова време — призна инспектор Ву. — Но онези, които са го екзекутирали, бяха сполетени от същата участ по време на реформите след катастрофата Жен Хе и Голямата сделка. Жалко, че съпругът ви не е взел предвид това и не е донесъл находката си при нас, за благото на цялата страна.

Когато Мей Лин възрази, че двамата със Сян Бин изпитват единствено любов и почит към великата си родина, инспектор Ву като че ли омекна и каза:

— Така и трябва. Ще го открием, сигурна съм. Той ще има предостатъчно възможности да докаже верността си.

С това уверение полицейските следователи си заминаха и оставиха Мей Лин замаяна от наркотиците и невросондите. Дори й позволиха да задържи парите от робота пингвин — скромната утеха и свобода от немотията, спечелена с изчезването на Бин.

Възможно ли беше тези по-високопоставени служители да мислят другояче? Мей Лин усети как нервите й се опъват, докато приближаваше дадените й координати. Но какъв друг избор имаше освен да изпълнява онова, което й кажат властите? Знаеха къде живее. Можеха да отменят договора за заселване, който бе единственото, с което разполагаше малкото семейство.

Упътващата стрелка й посочи да завие отново — този път надясно — през малка търговска алея. В отговор на скептичното й присвиване на очи очилата й показаха карта, на която се виждаше, че това е пряк път до Булеварда на живата детска митология, прочут с роботизираните си скулптури на любими герои от „Пътуване на запад“, „Снежанка“, „Бандата от Феншен“ и други.

„Може пък да зърна Пипи Лу, Лу Сиси или Шрек“ — с надежда си помисли Мей Лин. Но първо трябваше да стигне до булеварда…

Погледна към сумрачната алея, където старомодни магазини и сергии сякаш се бяха върнали назад във времето до епоха, когато подобни улици е имало във всяко село и градче. Особено преди Революцията, когато четири поколения от една фамилия се трудели заедно, делели тесни стаички над магазините си и късали от залъка си, за да може един от синовете им да се издигне. Традиционен стремеж към напредък, който беше цинично подигран в една стара поговорка.

Първо поколение — ратай: спестява пари, купува земя.

Второ поколение — стопанин.

Трето поколение — ипотекира земята.

Четвърто поколение — ратай.

Не би ли трябвало тези отвратителни цикли вече да са приключили? Да е свършено завинаги с тях, сто години след Революцията? Мей Лин се изкашля в юмрука си. Едно нещо знаеше със сигурност. Нейният син щеше да е умен и образован и тя щеше да го научи на ум и разум! „Ако можем да издържим изпитанията…“

Тръгна по тясната уличка… и изведнъж чу глас.

— Почтените майки не бива да идват на подобни места.

Мей Лин спря, огледа се и осъзна, че е единствената очевидна майка наоколо. Вгледа се в сенките на един вход, откъдето бе дошъл гласът. Евтините очила се опитаха да избистрят образа — не особено успешно — и показаха дете, на не повече от дванайсет, с избеляла зелена канадка и с очила, поправени с тел и много тиксо.

— На мен ли говориш?

В момчето имаше нещо странно: полюшваше се напред-назад и гледаше към Мей Лин, но погледът му се плъзгаше покрай нейния, сякаш се фокусираше в нещо на хоризонта.

— Майките са източникът на всички проблеми и на всички отговори.

Думите бяха изречени с безизразен тон и прозвучаха като някакъв афоризъм или поговорка. Мей Лин забеляза, че зъбите му са развалени, има силно изразена обратна захапка и лош обрив по врата. Момчето определено не беше наред.

Момчето стана и се затътри към нея, като продължаваше да не я гледа в очите.

— Джя-Джупен, майка ти иска да се прибереш у дома да ядеш.

Това го беше чувала. Поколението на родителите й си го казваше да се посмее, макар че Мей Лин така и не успя да разбере какво му е смешното. Изведнъж осъзна — това дете явно беше продукт на аутистката чума. Иначе казано, кошмарът на съвременния родител. Инстинктивно се обърна, за да предпази с тялото си малкия Сяо Ен, макар че дефектът не беше заразен.

„Болестта не е заразна. Но лошият късмет може да бъде прихванат.“

Преглътна с мъка.

— Защо казваш, че не бива да минавам оттук?

Момчето протегна ръце към нея. За миг Мей Лин си помисли, че иска да го гушне. После разбра. „Иска очилата ми.“

Понечи да се дръпне, но нещо в спокойната, настоятелна полуусмивка на момчето я накара да свали евтиното устройство. Усмивката на момчето се разшири и погледът му срещна нейния за по-малко от секунда. Явно не беше в състояние да поддържа по-дълъг контакт с друго човешко същество.

— Мъжете — рече то — не идват тук да купуват соев сос.

— Мъже ли? — Мей Лин се огледа. — Какви мъже?

Без да обръща внимание на въпроса, момчето завъртя очилата й и ги огледа, като явно внимаваше да не позволи на скенерите да се вгледат в лицето му. След това със смях ги метна в близката кофа за боклук.

— Хей! Знаеш ли колко струват?!

И млъкна. Момчето й предлагаше собствените си очила, чиито дръжки бяха поправени с тел и тиксо.

— Виж ги.

Тя примигна. Това беше пълно безумие.

— Кои да видя?

— Мъжете. Които чакат майката.

Без очилата момчето силно присвиваше очи. Гласът му бе монотонен и абсолютно безизразен.

— Нека чакат. Майката няма да дойде. Не и днес.

Мей Лин не искаше да вземе очилата. Не искаше да си ги сложи. И най-вече не искаше да научава кого или какво има предвид момчето под „мъжете“.

Но въпреки това си ги сложи и видя.

Алеята вече беше осветена и приличаше на тунел, който сякаш пронизваше сумрака, минаваше покрай няколко работилници, в които майстори поправяха метални накити или изработваха дрехи от истинска кожа (което бе незаконно); едно семейство пък отглеждаше суперскорпиони за битки. Очилата й се бяха сторили по-прости и примитивни от нейните. Оказа се, че не са. Мей Лин можеше да види сърцевината на плодовете жожоба, които един пекар режеше за пай, и в същото време да долови аромата им.

Около тунела прелитаха символи — повечето китайски, но не всички. Подреждаха се не в стройни редове или колони, а в спирали и на вълни. Тя се опита да ги погледне, но не можеше да контролира картината.

Гледната точка изведнъж се смени и се прехвърли към някаква камера, закачена на стената надолу по алеята, непосредствено над малък триколесен туктук. Образът се увеличи покрай превозното средство, чийто двигател работеше, към малък магазин, в който Мей Лин видя възрастна жена да рисува на ръка шарки по керамичен съд. Изглеждаше неспокойна и хапеше устна, наведена над работата си. Топна четката в червена боя и когато я извади, ръката й трепна и от четката закапаха капки.

Картината отново се смени и Мей Лин изведнъж откри, че гледа през очилата на старицата и вижда онова, което вижда тя.

Отначало беше само върхът на четката, дооформящ опашката на анимационен омар — древния герой на Дисни, любимия спътник на Малката русалка. Макар и ограничена от медната жица на гарафата, червената боя се разля малко повече и неравномерно. Мей Лин чу приглушена ругатня, докато художничката се мъчеше да изчисти разлятото… и рязко вдигна поглед…

… към малкия ван с димящ ауспух, паркиран отпред. Шофьорът чакаше с отворена врата и пушеше. В скута му имаше кълбо канап.

Отново треперещ поглед към четката, която пак се потапяше в червената боя. После камерата рязко се завъртя наляво и за миг Мей Лин зърна втори мъж, плещест и мускулест, който стоеше назад в сенките и нетърпеливо пристъпваше от крак на крак.

Без никаква команда от страна на Мей Лин очилата на детето замразиха картината, обработиха я и я увеличиха, за да покажат нещата, които държеше едрият мъж. В едната имаше някакъв черен плат. В другата — хипоспрей. Мей Лин го разпозна от криминалните драми, които често гледаше. Използваше се от ченгета за укротяване на опасни престъпници. Както и от… похитители.

Картината се върна към онова, което виждаше възрастната жена. Старицата отново гледаше гарафата. Сега обаче четката й обезобразяваше веселата подводна сцена с един-единствен символ в кървавочервено. Мей Лин ахна, когато го прочете.

Бягай.

Рязко свали очилата. Беше плувнала в пот, сърцето й туптеше бясно от ужас. Беше абсолютно сигурна, че капанът е заложен за нея. Но защо? Тя съдействаше. Отиваше в полицията по собствена воля!

Отговорът я порази с очевидността си. Нямаше никаква среща в най-близкия участък. Това беше измама, целяща само едно — да я накарат да дойде тук.

Какво да прави? Къде да иде? Може би да тръгне в другата посока… към оживените улици… да се опита да се свърже с инспектор Ву…

— Майката върви натам — каза момчето, хвана ръката й и я задърпа. — Навсякъде има коблита, а също и лоши хора. След трийсет и осем секунди ще разберат и ще се втурнат от всички страни. Но ние знаем как да се грижим за майки.

Тя впери поглед в него и понечи да се дръпне. Детето обаче отново се усмихна и погледите им пак се срещнаха за миг.

— Ела — настоя то. — Време е да бягаш.

И моментът на решението се озова в миналото. Забързаха заедно, далече от алеята с опасностите по уличката, която само допреди малко изглеждаше пълна с приказни фантазии. Само че сега Мей Лин знаеше, че в нея има и опасни очи.

 

 

ПОВИШАВАНЕ НА РАВНИЩЕТО

Относителните предимства на хората и машините варират според задачите. Представете си графика, в която работите, които са „предимно за хора“, заемат високата суша. Тук ще намерите задачите, които се извършват най-добре от органичните хора, например изкусното готвене и елитната фризура. Следва „бряг“, съдържащ задачите, които хора и машини вършат на еднаква цена — например педантичното сглобяване на скъпи части. Или санитарни работи.

Под тези работи ще откриете „океан“ от задачи, които се извършват най-добре от машини — като масовото производство или управлението на трафика. Когато машините стават по-евтини, по-умни или и двете, нивото на водата се покачва, така да се каже, и това води до две следствия.

Първо, машините заместват хората, като поемат „наводнените“ задачи.

Но способностите на новата машина могат също така да допълнят и разширят обхвата на предимно човешките задачи, като повишават стойността на доброто им изпълнение. Понякога новите възможности за хората изникват като новообразувала се планина, която се надига от морето.

Робин Хенсън, емулиран герой от уебпиесата „Трилема“