Дейвид Брин
Битие (73)

73.
Потайници

Колко неща разбира нашето малко биологично чудо?

Мога да подслушвам разговорите й с кибернетичния й партньор. Прихващам данните, които изпраща на кораба си играчка, и слушам предизвикателните й излъчвания. Но не мога да сондирам ума й.

Питам се каква ли част от картината вижда.

Тя има само частица от мисловната мощ на Посрещача или Очакващата, да не говорим за мен. И нищожна част от познанията ни. Колко шантаво, че сложна мисъл може да се роди в мъничък контейнер от почти хаотично активиращи се течни клетки при температура, при която водата се превръща в солена аденинова супа. И все пак у нея има загадката на Създател.

Дори аз, отдалечен на две хиляди поколения от докосването на органични ръце и изолиран от моята Целенасочена решимост — дори аз го усещам.

Дребните предизвикателства, които излъчва непрекъснато, са дразнещи. Както бяха и при първото им пускане в информационната мрежа на Земята преди десет орбити, или осемдесет техни години.

Спомням си, че тогава преживяхме криза. Някои от нас намериха Предизвикателство номер три за удовлетворяващо програмираните им критерии за контакт! Искаха да отговорят веднага. Пратеника и Канещия трябваше да бъдат подложени на чистка, за да не изкрещят „добре дошли!“.

Въпреки това имаше още спорове какво да правим с някои други предизвикателства. Човеците ни влияеха още преди да излязат по-далеч от орбитата на собствената си луна.

След това — както и очаквах — дойде тяхната криза с кристалите. Може би болестта идеше да ги унищожи, както се е случило с толкова много други обещаващи раси, откакто чумата започна да се разпростира из галактиката.

Но нима с първата си поява кристалите не докараха до лудост и нас, по-старите механични сонди? Особено когато някои от нас решиха да се съюзят с някои варианти на новопристигналите кристални вируси — способността ни да се движим и да използваме оръжия беше извратена, за да помогне за защитата на някои типове…

… които помогнаха за избухването на последната ни война. Последната от много.

А сега Тор Повлов разравя старата пепел. Вдига искри от древен огън, докато открива с партньора си останките от една сонда Сеялка.

САМОТНОТО НЕБЕ

Предизвикателство номер три и половина към потайниците

Това е вариант на предишното предизвикателство. Ами ако вие ни говорите, а ние не ви разбираме?

Като погледнем към другите видове около нас, виждаме много комуникация, която изобщо не се осъществява с електромагнитни вълни или TCP/IP пакети. Мравките, пчелите, главоногите, делфините, кучетата и така нататък използват неща като миризми и танци, език на тялото и сонар, антени и изменения на цвета. И повечето живи същества, от бактериите до гъбите и от термитите до бамбука, чак до клетките в телата ни — се съревновават или си сътрудничат с другите чрез химически съединения.

Опростено ли е да се мисли, че може да се появи някакво извънземно съзнание, способно да гледа „Обичам Люси“? Дори да използват кодирани електромагнитни вълни, дали ще разчетат кохерентните сигнали, кодирани в двоичен код? Какво би разбрал вашият син или дъщеря от аналогова видеокасета, кодирана в PAL или SECAM?

Ами ако в момента сме бомбардирани от квантови съобщения? Ако някоя цивилизация ни крещи с цяло гърло: „А бе вие да не сте глухи? Вижте тази Комета/Бомба/Вирус…“ — или каквото и да било. Цивилизация, която полага усилия да привлече вниманието ни, като прави петна по слънцето и предизвиква огромни протуберанси. Или е гравирала повърхността на Луната и си е направила труда да я ориентира така, че да гледа към нас само с едната си страна, а ние сме толкова тъпи, че не можем да схванем простия език на кратерите.

О, но в такъв случай не е ли работа на по-развитата култура да реши проблемите с комуникацията? Както и да е, ако сценарият наистина е такъв, вие не можете да прочетете или разберете онова, което ви казвам в момента. Така че няма значение.