Дейвид Брин
Битие (31)

31.
Консенсусна реалност

Естествено, вината бе на поколението на Лейси.

В края на краищата те бяха онези, които измислиха „постоянното частично внимание“. Които се гордееха със способността си да скачат от една тема на друга, да се разтеглят и разширяват като обвивката на гелглобус. Или да се съсредоточат върху нещо тясно и конкретно като момента, който наричаме сега.

Никога досега обаче не й се беше налагало да разпъва мъката си върху толкова много жизненоважни теми, всяка от която изискваше пълното й внимание. Лейси знаеше, че за органичния човешки мозък има ограничения и че в крайна сметка ще се насочи към мисълта, която изглежда най-важна. Най-настоятелна. Към слона в стаята.

„Ужасна майка съм.“

Този основен факт бе ясен насред цялата лудница покрай проблемите в Швейцария и Африка, тук във Вашингтон и в космоса. Според моралните стандарти на всяко човешко същество тя трябваше просто да зареже всичко останало, за да участва в издирването на изчезналия си син.

Без значение, че това изобщо нямаше да помогне на Хакер. Без значение, че беше наела най-добрите професионалисти и бе обещала достатъчно големи награди, за да накара всяка яхта и рибарска гемия оттук до Суринам да се включи в издирването… че Марк координираше опитите да открият брат му… и че ако заминеше за Карибите, щеше само да пречи.

Всичко това беше без значение. „Това просто е нещото, което би направила всяка майка.“

Може би с изключение на майката на Хакер Сандър.

„Последното, което би искал от мен, е да покажа, че се страхувам… или че дори съм загрижена.“

Онзи кратък сигнал с телеметрични данни, твърде кратък и с твърде много шум, за да бъде локализиран точно, беше показал, че капсулата е непокътната и че пътникът в нея е жив и здрав малко след приводняването. Мъничкият модул бе проектиран да се държи над водата и да поддържа живота на обитателя си неопределено дълго време. Нещо повече, дори цялата електроника на борда да беше изпържена, самата капсула щеше да отрази ясно сигналите на радара и сонара, когато спасителите минат достатъчно близо до нея. Две силни бури бяха затруднили екипите да достигнат някои райони на издирване, особено най-отдалечените от вероятната зона на приводняване. Все пак се смяташе, че е само въпрос на време да го открият.

А и тя знаеше как щеше да се ядоса момчето, ако разбере, че майка му се е втурнала на юг, зарязвайки единствения шанс в живота си да види с очите си най-важния момент в историята, Първия контакт с извънземни. И защо? За да кърши ръце и да пречи на работата на професионалистите?

„Е, Лейси, значи това е оправданието ти? Значи оставаш на конференцията за Артефакта в чест на Хакер? За да направиш онова, което би поискал той — и което би поискал и Джейсън?

Браво на теб.“

До нея седеше професор Ноозон. Ученият попзвезда сумтеше щастливо, тракаше със зъби и мърмореше субвокално, докато общуваше с ненаситните си почитатели — сега те бяха над сто милиона, отчасти заради мястото, на което се намираше в момента. И то във ВИП кресло. Прословутите плитки се виеха около главата му, камерите и скенерите по краищата им се въртяха във всички посоки и изпускаха аромат на шампоан с ганджа и тамян. От време на време на Лейси й се налагаше да отпъди някоя прекалено любопитна киберактивна плитка от личното си пространство, но не й даваше сърце да го смъмри — професорът й беше ужасно благодарен, че го е вкарала като неин съветник в галерията за наблюдение, която бе отделена само от дебело стъкло от карантинната зала и облечените в бели престилки хора (сред които бе и самият Джералд Ливингстън), които изучаваха Хаванския артефакт.

На близкия холоекран Лейси виждаше анимирано копие на Ноозон, което бъбреше и жестикулираше оживено, а около главата му кръжаха балони-концепции. Звукът беше изключен, за да не пречат на другите членове на Съвещателното тяло — експерти, важни клечки и представители на десетте Съсловия. Но когато погледът на Лейси се насочи натам, някакъв компютър измери разширяването на зениците й и реагира на интереса й, като изпрати тесен насочен звуков лъч към едното й ухо.

— И колко теории разкарахме досега-а-а? — с провлечен ямайски акцент попита анимираният холватар на професора и посочи една многоизмерна сравнителна графика, която се рееше до него. — Почти николко! Докато Контактният екип не успее да се освободи достатъчно от хомоцентричните си нагласи, за да разбере съществата от Артефакта от тяхна гледна точка, ние си оставаме само с онази съблазнителна покана „присъединете се“ като най-важна насока относно предназначението на Обекта на Ливингстън… или Хаванския артефакт, или както там наричат това наистина чудно нещо. И ето че само това послание беше достатъчно да размести а-а-адски драматично пазара. Например обзалаганията за извънземна инвазия се сринаха до милицентове срещу долар. Залозите за пре-е-едсказуема и дружелюбна галактическа федерация на братя скочиха до небето и после се разделиха, когато интересът се насочи към въпроса към какъв вид федерално общество се придържат извънземните. Разбира се, тук можем да впрегнем малко напушено въображение и да съберем уликите, основаващи се на поведението на странните същества в камъка…

Лейси отмести поглед и гласът на Профноо заглъхна, когато тя се взря в нещото, приковало вниманието на целия свят. Артефактът — издължен млечнобял цилиндър с изтъняващи краища — лежеше в гнездото си под балдахин, който спираше по-голямата част от светлината в помещението. Тъй като беше в сянка и върху повърхността му попадаше малко фотонна енергия, по повърхността танцуваха само някакви смътни и неясни облаци.

Техници закрепваха маркучи по долната част на масата и монтираха нова система за осветление, следвайки указанията на най-новия член на контактния екип — висок строен африканец с тъмна, почти лилава кожа, който бил не друго, а експерт по трениране на животни. Откривателят на Артефакта Джералд Ливингстън се съвещаваше с генерал Хидеоши и други колеги. Един от тях беше компютърно генериран холватар — ииобраз с размерите на човек, наполовина жена и наполовина тигър: хищното му животинско изражение трудно пасваше на мирната мисия на екипа.

Не се случваше нищо особено и Лейси реши да свали крипточилата си и да насочи вниманието си другаде, към друг спешен въпрос — събитията, които се разиграваха на няколко хиляди километра на изток. Беше успяла да внедри информатор в огромното имение Глаукъс-Уортингтън, недалеч от границата с Лихтенщайн, където пристигаха делегати от най-важните фамилии на общността, както и на международното Движение за отговорност на Тенскватава (наричано също Движение за отказване заради отношението му към научния прогрес), за да проведат преговори за алианс между двете сили. Чакаше я шифрован доклад от шпионина й. Нямаше смисъл да продължава да избягва темата.

Не и когато надеритите дишаха почти във врата й като пламенни ухажори и я увещаваха да изостави общността и да се присъедини към тях. „Бих могла да го направя. Бих могла да стана част от добродетелните трилионери и да се боря за Просвещение. Да се съюзя с технобогаташите от Джакарта, Керала, Калифорния и Рио. Да използвам богатството и влиянието си, за да се боря за науката. Да се откажа от аристократичния си произход, да издам своите приятели неофеодали, с които съм израснала…

… и да накарам Джейсън да се обърне в гроба.“

Тъкмо вдигаше криптоииуера към лицето си, за да отключи доклада на информатора, когато някой се пльосна в седалката от дясната й страна.

— Наистина трябваше да пуснем и един от нашите, да знаете.

Беше Симон Ортега, представител на Корпоративното съсловие — големия бизнес, действащ навсякъде по света. С тъмните си тиморски черти и португалския си акцент Симон бе пример за интернационалния образ, който глобалните компании се опитваха да лансират още от Ужасния ден и Голямата сделка. Прозрачност, открита конкуренция, честни сделки — самата същност на истинския Адам Смит, оригиналния либерал — и вече никакви тесни връзки със свръхбогатите.

„Тогава защо е тук? Не се ли страхува, че ще го видят да разговаря с аристократичен плутократ като мен?

Или си има свои източници, които му казват какво се случва в момента в Швейцария? Преподреждане на силите, което може да доведе до връщането към старите традиции, когато няколко приятелски фамилии са можели да влияят на пазари, да сриват корпорации и държави и да определят съдбата на човечеството? Ако си мисли, че тези времена се завръщат, би могъл да се опита също да се присламчи към алианса. И да се озове на страната на победителите.“

— Извинете, господин Ортега. Трябвало е да пуснем един от нашите… какво?

— Групов холватар, госпожо Доналдсън-Сандър. Представител, който да говори от името на Съвещателното тяло. Да представя нашите интереси от другата страна на стъклото, където ръчкат посетителите от космоса. Нещо, което да отвърне на онова проклето момиче-тигър и да ги накара да престанат да ни пренебрегват!

Аха. Значи нямаше нищо общо със събитията в Цюрих. Ортега просто даваше израз на естествената си реакция към начина, по който се развиваха нещата тук, на конференцията за Артефакта. И по-точно към начина, по който стъклената бариера държеше всички хора и интереси от тази страна, в галерията за наблюдатели, и не им позволяваше да се намесват. Корпоративното съсловие като цяло бе по-нервно от повечето други.

Макар общуването с извънземните от Артефакта да бе все още хаотично и спорадично, светът отвърна с колективно облекчение на несъмнено приятелското „присъединете се“. Почти всяка форма на участие в междузвездна федерация със сигурност щеше да донесе изгоди, разширяване на познанието, чудесни нови технологии, изненадващо изкуство и може би решения на много от проблемите на човечеството. Разбира се, щеше да има преобърнати каруци и някои групи нямаше да са на седмото небе от щастие. Като Движението и консервативните фамилии от общността на Лейси.

„Но не и надеритите. Те ще се влюбят във всичко това.“

Съсловието на Ортега попадаше някъде по средата, разкъсвано от надежда и безпокойство едновременно. От една страна, познанията на извънземните би трябвало да предоставят какви ли не нови бизнесвъзможности за късметлиите и по-гъвкавите. От друга… дори ако всичко минеше добре, ако се появяха страхотни нови извънземни концепции и технологии, носещи милион изгоди без сериозни странични ефекти… дори тогава много корпорации щяха да открият, че техните стоки, услуги и пазари са станали ненужни. Че само няколко подобрения в нанотехнологиите могат да направят възможно най-сетне да се построят домашни фабрикатори, позволяващи на обикновените хора да създават почти всичко направо в кухнята или в гаража си. Страхотна благодат… освен ако работата или портфейлът ти не зависят от производството. Или от транспорта на стоки. Половината от компаниите на всяка борса можеха да изчезнат. Нищо чудно, че мъжът до нея изглеждаше нервен.

Оказа се обаче, че Ортега се вълнува от съвсем друго нещо.

— Чухте ли какво смятат да правят, госпожо Доналдсън-Сандър? Възнамеряват да приложат оперативно обуславяне. Иначе казано, да използват награди и наказания, за да постигнат промяна в поведението на извънземните!

Лейси едва се сдържа да прихне от хрумналия й каламбур.

„Ще научим ли кучетата на Павлов да СЕТят мирни и да просят?“

За щастие събеседникът й не чу изпръхтяването й.

— Можете ли да си представите подобна арогантност? Ама че суета! Да приемат, че нашите трудности в общуването с тях са по тяхна вина, а не по наша! Да използват варварски негостоприемни методи, за да ги принудят да отговорят на нашите примитивни стандарти за общуване!

Лейси бе впечатлена — и може би малко засрамена. Беше готова (на два пъти само за няколко секунди) да припише на този човек противни мотиви, докато истинската причина за безпокойството му бе чисто идеалистична. Въпрос на благоприличие и любезност.

— Е, извънземните наистина изглеждат неуправляеми. Блъскат се и се бутат. Прекъсват се един друг, така че не се разбира почти нищо. Трудно е да се приеме, че това може да е по наша вина.

— Именно. — Ортега кимна енергично. — Наистина е трудно да го разберем с примитивните си умове. Но все пак как може вината да не е наша? Една огромна и развита галактическа цивилизация с опит от стотици контакти в миналото би трябвало да знае какво прави! Особено в сравнение с неопитните и незрели земни жители. Те може би са търпеливи към нас и ни изчакват да проумеем нещо просто.

Лейси се замисли. „Нещо просто… нещо, което тези сложни умове не могат просто да ни обяснят? Защо не го изложат съвсем ясно, на разбираем език и илюстрирано, без никакви двусмислия?

Естествено, открай време това е и оплакването на човека от Бог.“

Спря се, преди да е споменала възможността, която се оформяше бавно, но неотклонно в залозите по цял свят. Хаотичното, неконтролируемо поведение на извънземните можеше да се обясни, ако камъкът от космоса всъщност бе фалшификат. В такъв случай той би могъл да е програмиран да отлага колкото се може повече реалния разговор, като обърква главите на девет милиарда души, без нито веднъж да каже нещо конкретно. Залозите всъщност вече бяха разделили тази категория на няколко подкатегории в зависимост от това дали целта на измамата е да „обедини човечеството“, „да ни подплаши и да ни принуди да приемем диктатура“, „да помогне за финансова далавера“ или просто да извърти най-голямата шега на всички времена.

Разбира се, много експерти заявиха, че Обектът на Ливингстън не може да е фалшификат. Голяма част от технологиите му изпреварваха постигнатото от човечеството до момента. Но само с мъничко — например може би с около едно-две десетилетия в областта на кристалите. Почти всеки ден някоя компания, правителство или аматьорска група заявяваше: „Открихме как да осъществим онова, което го може Артефактът!“

Находката предизвикваше особено висока активност в Индустрията на лъжите.

„Питър Плеймаунт се готвел да прави епичен виртфилм, в който главният герой ще е парче космически кристал, спасен от някакъв мрачен заговор от банда храбри хлапета…“

— Контактният екип определено е излязъл извън контрол. — Симон Ортега посочи красноречиво групата от другата страна на стъклото. — Международната надзорна комисия няма да се намеси заради безумното им решение да измъчват извънземните пътешественици, за да ги принудят да сътрудничат.

Извади старомоден клипборд, към който бе закрепен един-единствен лист, и продължи:

— Ще излезем с петиция или да бъдем допуснати в онова помещение, или контактният екип да бъде разширен, или най-малкото да ни осигурят някакво присъствие там, за да можем да изкажем възгледите си!

Лейси погледна листа. Голяма част от съветниците вече се бяха подписали. Малко вероятно изглеждаше подобно начинание да навреди. Всъщност защо не? Тя тъкмо посягаше към писалката, предложена й от Ортега…

… когато едната й обица издаде тих звън. Телефонно обаждане. Спешно, разбира се — ясно беше наредила на секретарите и помощните ИИ да й препращат само най-важните съобщения. Тих кибернетичен глас прошепна името „Глория Хариган“. Личният адвокат на Хакер.

— Бихте ли ме извинили? — каза тя на Ортега. — Това обаждане е много важно.

Гласът й беше на път да се пречупи, докато се обръщаше и стискаше обицата.

— Да?

— Мадам Доналдсън-Сандър? Вие ли сте?

— Разбира се, че съм аз. — Сякаш някой друг би могъл да отговори на криптирания й канал. — Има ли новини от издирването?

— Да, мадам. Един от екипите е открил капсулата на Хакер, или по-точно останките й.

Заляха я едновременно гореща и студена вълна. Картината пред очите й започна да се размазва.

— Извинете. Много лошо се изразих. Капсулата е разбита, но няма следи от човешки… Тоест, един експерт огледа люка и заяви, че трябва да е бил отворен нарочно, при това отвътре! Така че имаме основания да смятаме, че Хакер е излязъл преди капсулата да бъде унищожена. Това, както и липсата на всякакви свежи човешки биоследи в района, предполага, че е напуснал капсулата, защитен от най-добрия костюм, който може да се намери на пазара.

Глория говореше толкова бързо, че на Лейси й беше трудно да схване значението на думите.

— В момента Марк е на място — продължи адвокатката. — Помоли ме да ви предам добрата новина и обещава, че ще ви се обади лично до един час.

Лейси кимна. Мъчеше се да приеме чутото като добра новина. Преглътна няколко пъти.

— И какво следва?

— Търсенето продължава, мадам. Моля, разберете, мястото е на доста голямо разстояние от очакваната точка на приводняване и това е причината за дългото забавяне. Освен това разчитахме да засечем радарни или сонарни отражения от капсулата. Вече е ясно защо не успявахме. Но все пак успяхме! Не може да се е отдалечил на повече от няколко десетки километра с плуване или носен от местните течения. Така че просто ще съсредоточим всички екипи в този участък. Всеки момент очакваме резултати.

Беше страшно трудно да разговаря, още повече да запази вежливите обноски, които бяха станали част от нея.

— Благодаря, Глория. Моля те, благодари на… на всички.

Безсмислено беше. Не можеше да намери повече думи. Стисна обицата, за да прекъсне разговора, след това я стисна отново, когато тя се опита забързано да съобщи за чакащите съобщения от важни хора като водача на коалицията на надеритите, директора на чилийската й обсерватория и…

„Не. Подреди нещата по приоритет. Първо подпиши петицията на Ортега, за да накараш този воден от честта, но досаден дребосък да се разкара… после се съсредоточи… съсредоточи се върху нещо важно, като доклада на шпионина в Алпите. Или се потопи изцяло в занимателните брътвежи на гения ти под наем. Профноо би се зарадвал на малко внимание.“

Едно нещо нямаше намерение да прави. Да очаква новини. И да се надява.

Пък и онова, което се спотайваше в дълбоко в съзнанието й, бе отвъд надеждата. Може би дори обидно отвъд надеждата. Не можеше да се отърси от силното чувство — може би резултат на пожелателно мислене или дори на истерично отричане на противното, — че Хакер е не само жив, но и в безопасност.

И че може би дори се забавлява.

„Не би ли било типично за него?“

Подозрението й донякъде се основаваше на опита.

„Задължително би се свързал с мен, ако е в беда. От друга страна, Хакер по принцип ме пренебрегва като майка, когато нещата са интересни и вървят добре. Изобщо не си прави труда да отговаря на обажданията, когато се забавлява страхотно.“

 

 

ЕНТРОПИЯ

Да предположим, че успеем да избегнем най-лошите беди. Онези, които унищожават света, предизвикват измиране, правят цивилизацията на пух и прах. Да си представим и че никакви черни дупки не гризат Земята. Че се разминем с големите войни, способни да ни върнат в каменната ера. Да си представим, че сме избегнали екокатастрофата и че икономическата система се запази жива и работеща.

Да си представим също, че не сме сами в това чудесно постижение. Че много други разумни форми на живот също са успели да се измъкнат от най-лошите капани и са преживели непохватното си детство. Е, все още има куп начини някой обещаващ разумен вид да се издигне, да погледне към небето с надежда, но въпреки това да не успее да достигне потенциала си. Какви капани може да ни очакват заради това, че сме толкова умни?

Да вземем една от най-ранните и най-велики човешки иновации — специализацията. Трудът ни е бил разделен още по времето, когато сме живеели в пещери и колиби. Най-добрите ловци са ловували, най-добрите събирачи са събирали, а най-добрите майстори са прекарвали дълги часове по бреговете на реката, за да изработват сложни кошници и каменни сечива. Когато земеделието и скотовъдството създали излишък, който можел да се съхранява, се появили пазарите, владетелите и жреците, които разпределяли излишната храна, за да издържат дърводелци и строители, писари и астрономи, които се грижели за календара. Разбира се, самите владетели и жреци вземали лъвския пай. Нима администрацията не е също специалност? И тъй, не след дълго едно малцинство започнало да управляват мнозинството. И това продължило през 99 процента от историята ни.

Накрая уменията и знанията се разпространили и довели до увеличаване на скъпоценния излишък. Това позволило повече хора да се научат да четат, да пишат и изобретяват… което създало още по-голямо богатство, още по-тясна специализация и така нататък, докато накрая на нивите и пасищата останали съвсем малко фермери, които също били предимно добре образовани специалисти.

На Запад през целия двайсети век се наблюдава една характерна тенденция — постоянна професионализация във всичко. Към края на хилядолетието почти всичко, което съпругата и съпругът някога правели за семейството, вече се предлагало като стока или услуга, осигурявани от пазара или от държавата. А в замяна? Пилотът трябвало просто да пилотира, а пожарникарят — да се бори с пожарите. Професорът просто преподавал, а зъболекарят само лекувал зъби. Изгодата станала още по-голяма. Продуктивността рязко се увеличила. Евтини стоки залели света. Граждани от средната класа можели да си позволят ягоди през зимата, докарани от другото полукълбо. Науката процъфтяла, а знанията се увеличавали по-бързо от вещите, които притежавали хората.

И именно тук нещата започват да изглеждат тревожно — за някои от нас.

Нека ви върна малко назад, в началото на дългия ми живот, преди експлозивното разрастване на кибернетиката, преди интернет и Мрежата, чак до 70-те години на миналия век, когато постъпих в Калифорнийския технологичен институт. Често се събирахме и до късно през нощта обсъждахме киселата логика на специализацията. Изглеждаше ясно, че след като сме обрали плодовете на труда на много поколения, се задава криза.

Науката продължаваше да прави открития с все по-бързо темпо. Един изследовател вече трябваше да е в течение с все по-голямо количество адаптации, за да може да открива нови неща. Изглеждаше, че самата необходимост да си в крак с тенденциите те принуждава да се съсредоточиш във все по-тясна област, да загърбиш гората, за да насочиш цялото си внимание върху отделни части от едно-единствено дърво. Накрая можеше да се стигне дотам новите поколения студенти да прекарват половината си живот в научаване на достатъчно неща, за да могат да започнат да пишат дипломните си работи. А дори и тогава как можеше да се каже дали някой не се занимава със същия проблем в другия край на света или в дъното на коридора?

Тази перспектива — да се налага да знаем все повече и повече за все по-малко и по-малко — изглеждаше плашеща. Неизбежна. Като че ли нямаше начин да се избегне…

… докато изведнъж, почти за една нощ, човечеството рязко зави в нова посока! Цивилизацията ни избегна тази криза с технологична крачка настрани, крачка, която изглеждаше толкова очевидна, така лесна и грациозна, че малцина я забелязаха и коментираха. В края на краищата епохата на интернет имаше толкова много вълнуващи аспекти. Старият страх от тясна свръхспециализация изведнъж се оказа отживелица, биолози започнаха да си сътрудничат с физици, настъпи бум в интердисциплинарните изследвания. Вместо да бъдат спъвани от специализирана терминология, експертите започнаха да общуват помежду си по-оживено от когато и да било!

Днес почти никой не говори за опасността, която ни плашеше толкова много навремето. Тя бе заменена от противоположната тревога, върху която ще се спрем следващия път.

 

 

Но нека първо разгледаме следното:

Вярно, засега може да сме избегнали капана на специализацията, но дали всички други там, между звездите, са успели да го направят? Сега нашето решение изглежда очевидно — да сърфираме върху цунамито! Да посрещнем потопа знание с жизнена и еклектична гъвкавост. С отказа си да се ограничаваме с официални класификации ние оставихме знанието да се движи и да приема нови форми, да допълва професионалните умения с вълни от пламенно аматьорство.

Но не приемайте това за даденост! Този подход може и да не съществува другаде. Не и ако се е появил поради някакво уникално качество на нашата маймунска природа. Или по чиста случайност.

Подходът не е бил позволен и в повечето човешки култури! Коя от военните, търговски или наследствени империи от миналото би позволила пускането на нещо толкова силно като интернет и би позволила той да се разпространява без ограничения и напълно свободно до всяка кула и колиба? Или да позволи толкова много сложни задачи да бъдат изпълнявани от хора без нужния лиценз?

Можем да си представим как безброй други видове — и нашият собствен крехък ренесанс — затъват в онзи безрадостен сценарий, върху който размишлявахме като студенти в мрачните нощи. Как попадат в безкрайния смазващ цикъл, в който някогашният ни приятел специализацията се превръща в най-големия враг на мъдростта.

Рогът на изобилието на Пандора