Джоузеф Файндър
Тежки престъпления (8)

8.

Погледнато от улицата, заведението „Дънкин Донътс“ на Сентръл Скуеър приличаше на скъп магазин за чревоугодници. Зелената му фасада с решетка от тънки первази наскоро бе боядисана в един от онези пристъпи на облагородяване, които на всеки няколко години обземаха Сентръл Скуеър. Но и тази боя щеше да се олющи като предишните, оставяйки непокътната основната занемареност на сградата. Непривлекателният Сентръл Скуеър, където имаше хиляди италиански ресторанти, евтини магазини, адвокатски кантори и бижутерски ателиета, никога нямаше да загуби истинския си неугледен пролетарски облик.

Рей Деверо й се бе обадил рано сутринта. Помоли я да се срещнат, след като Клеър заведе Ани на училище. До лекцията й в Харвард оставаше около час. Клеър отказа да отложи учебните часове. Изпълняваше всичките си задължения, макар че й беше трудно да се съсредоточи върху нещо друго, освен Том. Рей седеше до малка тъмнопурпурна маса. Огромното му туловище висеше от двете страни на тесния стол. Придирчиво отхапваше от поничката с шоколадов крем и отпиваше на малки глътки от пластмасовата чаша. Беше редовен посетител на заведението.

— Имаш компания — безгрижно отбеляза той.

— Какво?

— Следят те.

Клеър се обърна към остъклената врата на заведението. От тротоара се отдалечи тъмносин автомобил „Краун Виктория“.

— А, онези ли? Непрекъснато ме следят. Опитват се да ме уплашат.

— Отидоха си. Тук паркирането е забранено.

Рей отхапа от поничката и избърса ръце в малката салфетка.

— И така, свързах се с моите приятели от кеймбриджката полиция. Добрата новина е, че са заловили извършителя на кражбата с взлом — каза той. — Но трудно ще намерят картините ти.

— Рей, не ме покани на Сентръл Скуеър да ми кажеш това…

— По-спокойно, драга.

Деверо се вторачи гневно в нея, докато тя се успокои.

— Продължавай.

— Ходих в Националната асоциация на дилърите, хората, които контролират брокерите и банкерите, и те ми пратиха по факса резюме на служебното досие на Том. Прегледах го. Роден е в Хоторн, Калифорния, и е завършил местната гимназия. Дипломирал се е в колежа „Клеърмонт“ през 1973-та. Обадих се и в колежа. Все едно се опитвах да се свържа със стария си приятел Том Чапман. Попитах дали знаят къде е сега и с какво се занимава.

В заведението беше топло и Клеър съблече жилетката си.

— Лошата новина е, че приятелите ти от ФБР имат право — продължи Рей. — В „Клеърмонт“ не е учил никакъв Том Чапман.

През няколко маси от тях една възрастна китайка подрязваше ноктите си.

— Това ме накара да се поразровя и да проверя какво всъщност става със съпруга ти. И намерих някои много интересни неща за него.

— Например?

— Ами проверих в Националното осигуряване, за да видя дали има някакви нередности. Всичко е тип-топ, но до 1985-та не са плащани социални осигуровки. Това е малко странно за човек на четирийсет и шест години. Освен ако не е работил, преди да навърши трийсет, което е възможно. После отидох и в Службата по кредитите. И там всичко е наред, но също липсва кредитна история до 1985-та.

Стомахът на Клеър се сви.

— В резюмето бяха изброени местата, където е работил след завършване на колежа. Все хубави и прилични длъжности във фирми и брокерски къщи. Ето защо се запитах защо няма вноски в Социално осигуряване, щом през цялото време е работил? Обадих се тук-там и отново попаднах на нещо странно — всички компании, за които Том е работил, са фалирали.

— Може би е черна котка — смотолеви Клеър.

— Една, да, но три? Инвеститорските фирми и брокерските къщи, в които е работил, вече не съществуват. Това означава, че няма и архиви за тях. Никъде не може да се направи справка.

Клеър слушаше изумена.

— И така, какво означава това? — продължи Деверо. — Преди 1985-та Том не е имал кредитни карти. Нещо повече, и в Данъчната служба няма подадени данъчни декларации.

— И как трябва да възприема всичко това? — попита Клеър.

Не беше в състояние да разсъждава. Зави й се свят.

— Ами, имам един приятел, който работи в Лос Анджелис. Помолих го да отиде до Хоторн.

— Не е нужно да ми го казваш. Досещам се какво е научил.

— В местната гимназия няма информация за Том Чапман. Никой от по-възрастните учители не го помни. Нито съучениците му от випуск ’73. Няма го в дневниците и в личните дела. Никакъв Нелсън Чапман не е живял там. Не искам да кажа, че и ФБР не правят разни номера. Нито че съпругът ти е извършил някакво престъпление. Но Том Чапман не съществува, Клеър. Който и да е всъщност съпругът ти, той не е онзи, за когото се представя.

След лекцията Клеър се върна в кабинета си, разговаря с неколцина от студентите и прегледа електронната поща.

Имаше няколко запитвания от пресата — опити да се доберат до нея през задната врата, но тя знаеше как да се справя с тях — пълно мълчание. Никакъв отговор. Както и едно многословно съобщение от приятелка в Париж.

И още едно, с обратен адрес, който не й беше известен във Финландия. Беше адресирано до професор Чапман, което бе странно, защото всички я познаваха като професор Хелър. Прочете го, сетне още веднъж и сърцето й започна силно да бие.

Драга професор Чапман,

Бих желал да ме представяте по един много спешен личен въпрос. Обстоятелствата не ми позволяват да се срещнем, но много скоро ще се свържа с вас. Телефонът и гласовата поща са недостатъчно надеждни. Моля ви, не оставайте с погрешна представа за моя случай. Когато се видим, ще ви обясня всичко.

Най-сърдечни поздрави на вас и на детето ви.

Р. Ленехан

„Роуз Ленехан“ беше любимият й ресторант в бостънския Саут Енд. Там беше първата им среща.

Клеър натисна клавиша за отговор и бързо написа:

Изгарям от нетърпение да се видим, колкото е възможно по-скоро.