Джоузеф Файндър
Тежки престъпления (12)

12.

Последва го по криволичещия път след отклонението. Минаха по няколко тесни локални шосета, които се превърнаха в черни пътища и Клеър изгуби представа къде се намират. Том караше стар черен джип „Ранглър“. Не й обясни откъде го е взел. Прекосиха едно градче, което изглеждаше застинало в 50-те. Беше тъмно и капаците на прозорците бяха спуснати. Поеха по един неосветен селски път и след известно време Том й направи знак да спре.

Тя слезе от колата и се качи в джипа при него.

— Къде отиваме?

— Скоро ще ти разкажа всичко — отговори той.

Сетне рязко свърна в една гъста гора и спря пред някакво глинесто възвишение с назъбени краища. Угаси фаровете, после мотора, взе голям черен фенер и направи знак на Клеър да слезе от джипа.

Навлязоха сред големи безформени ели, страдащи от липсата на слънчева светлина в гъстата растителност на брега на малкото езеро. Наоколо цареше непрогледен мрак. Нощта беше безлунна.

— Върви близо до мен — каза Том. — Внимавай.

Накрая спря пред малка грубовата дървена къща с полегат асфалтиран покрив. Постройката беше полуразрушена. Имаше малък прозорец, но жълтата хартия на стъклото скриваше вътрешността. Някога стените явно са били боядисани в бяло, но сега люспите бяла боя приличаха на малки снежни преспи на фона на съсипаната от времето дъсчена облицовка.

— Добре дошла — рече Том.

— Какво е това? — попита тя, макар да знаеше, че въпросът е неуместен.

Изоставена колиба на брега на едно запустяло езеро в Западен Масачузетс. Скривалище, което по някакъв начин Том бе намерил.

Клеър се приближи до него. Не се беше бръснал от няколко дни. Бръчките на челото му изглеждаха още по-дълбоки. Изглеждаше изтощен.

Том се усмихна — накриво и стеснително.

— Аз съм смахнат поет от Ню Йорк, нуждаещ се от самота за няколко седмици. Къщата е на един човек, който притежава пристанище в града. Била е на баща му, който е починал преди двайсетина години, но никой от семейството не идва тук. Наех я преди няколко години в случай, че ми потрябва скривалище. Обадих му се и той много се зарадва, че ще получава по петдесет долара на седмица.

— Преди няколко години? Тогава си очаквал този ден?

— И да, и не. От една страна, мислех, че това никога няма да се случи, но от друга — винаги бях готов.

— И какво смяташе, че ще стане с Ани и с мен?

— Клеър, ако предполагах, че това наистина ще се случи, щях да замина веднага. Повярвай. — Той отвори тежката врата, която изскърца. Нямаше ключалка. — Влизай.

Широките чамови дъски на пода бяха груби и изтрити и изглеждаха застрашително разбити. Имаше печка с дърва, върху която се мъдреше кутия кибрит. Въздухът миришеше приятно на пушек. Том явно бе превърнал колибата в свой дом. До една от стените имаше малко легло, застлано със старо тъмнозелено вълнено одеяло. На разклатената дървена масичка бяха струпани хранителни продукти — яйца, половин хляб и няколко консерви риба тон. До тях имаше купчина технически вещи, каквито Клеър не бе виждала. Взе един прибор — продълговата светлокафява кутия с визьор в единия край.

— Какво е това?

— Играчка. Едно от нещата, които задигнах от военните складове.

— Какво представлява?

— Защита. Застраховка.

Тя престана да го разпитва.

Звукът на малък самолет високо в небето над тях наруши тишината.

— Няма да си купувам къща на брега на това езеро — каза Клеър.

— Наблизо има летище за частни самолети. Мисля, че сме на техния път. И така…

Той я прегърна толкова силно, че й причини болка. Това отново й припомни каква сила се крие в гъвкавите му крайници.

— Благодаря ти, че дойде — прошепна Том и я целуна по устата.

Клеър се дръпна.

— Кой си ти, Том? — тихо и язвително попита тя. — Или може би Рон? Кое от двете?

— Отдавна не съм Рон… Не бях щастлив с това име. С теб винаги съм бил Том. Наричай ме така.

— Добре, Том. — В гласа й се прокрадна възмущение. — Кой си всъщност? Защото нямам представа какво остава от теб, след като се махнат всички лъжи. Вярно ли е онова, което казват за теб?

— Кое? Не знам какво са ти казали.

— Не знаеш… — повиши тон Клеър. — При всички случаи повече, отколкото ти ми каза, Том.

— Клеър…

— Защо най-после не ми кажеш истината?

— Предпазвах те, Клеър.

Тя се изсмя огорчено. Гласът й прозвуча като дрезгав лай.

— Добре го каза. Лъжеш ме от мига, в който се запознахме, а твърдиш, че си ме предпазвал. Как не съм разбрала досега? Какъв джентълмен си само! Истински кавалер. Защитник. Благодаря, че пет години предпазва с лъжите си мен и дъщеря ми. Много ти благодаря.

— Клеър, мила — каза Том и отново я притисна в обятията си.

— Когато те срещнах, бях самотен и потиснат. Изкарвах честно прехраната си, управлявайки парите на другите хора. Трябваше да се заловя с частен бизнес, защото всеки, който по-задълбочено провереше служебната ми биография, щеше да разбере, че фирмите, където бях работил, са фалирали. Кой би наел черна котка? — Той се усмихна тъжно. — Бяха минали шест години, откакто бях изчезнал и станал Том Чапман, но още се озъртах по улиците. Бях убеден, че ще ме намерят, защото ги бива, Клеър. И са безмилостни убийци.

— Кои са „те“?

— Работех за една свръхсекретна част на Пентагона. Подразделение на Специалните сили.

— С какво по-точно се занимаваше?

— Това беше оперативно охранителна група от дузина изключително опитни и добре обучени командоси, действащи като тайни оперативни агенти. Пентагона ни използваше, когато трябваше да се свърши някоя секретна и често незаконна операция. Изпращаха ни на разни места по света, където Пентагона, ЦРУ или Министерството на външните работи не искаше никой да разбере, че имат пръст в тази работа.

— По-бавно, Том.

Но той продължи да говори — монотонно и необичайно развълнуван.

— Официално тази група не съществува. Няма я в никакви документи. Но е изключително щедро финансирана от черния бюджет на Пентагона. Наричат ни Подразделение 27, но ние сме се кръстили „Горящото дърво“. Начело е един истински фанатик. Корумпиран тип на име Уилям О. Маркс.

— Името ми звучи познато.

Клеър беше потресена. Зави й се свят.

Том изсумтя възмутено.

— Сега е генерал и началник-щаб на армията. През 1984-та, когато администрацията на Рейгън водеше прикрита война в Централна Америка…

— Том, започни отначало. Всичко това е твърде непоследователно и странно и ми звучи объркано. Кажи кое е истина и кое не. Учил ли си в колеж? Работил ли си за няколко фирми, които после са фалирали? Или си го измислил?

Той кимна.

— Историята, която ти разказах за колежа „Клеърмонт“, беше до известна степен вярна. Само че съм роден и израснах в едно от северните предградия на Чикаго. Родителите ми наистина са разведени и баща ми действително отказа да плати за колеж. Не забравяй, че това беше през 1969-та. Ако не си женен, не учиш или нямаш някакъв недъг, те изпращаха във Виетнам. Бях мобилизиран. Но неизвестно защо ме зачислиха в Специалните сили и след войната ме закараха във Форт Браг, където бях включен в „Горящото дърво“. Биваше ме, макар че сега се срамувам да го призная. Вярвах в нашата мисия. В подразделението съществуваха здрави връзки. Всички бяхме много запалени. Вярвахме, че Америка се нуждае от мръсната работа, която вършим, но нерешителното й правителство се страхува да го прави открито.

Тя го погледна с любопитство и той се усмихна.

— Поне така мислех тогава. През 80-те ЦРУ и Министерството на отбраната бяха затънали до коленете в тази гадост в Централна Америка. ЦРУ печаташе материали, с които обучаваше агентите си там да прибягват до изтезания.

Клеър кимна. Онези тайни материали на ЦРУ бяха станали обществена тайна.

— Администрацията на Рейгън се вманиачи да преследва комунистите в Централна Америка. Но Конгресът не бе обявил война, така че официално не трябваше да се замесваме във военни действия. Само „давахме съвети“. Изпратиха ни, за да обучаваме никарагуански бунтовници в Хондурас и да помагаме на правителството в Салвадор. Носехме цивилни дрехи, за да не ни разпознаят, ако ни хванат. Американското Министерство на външните работи зае наистина умна позиция — не уведоми Конгреса, че ЦРУ и Пентагона са изпратили там тайно подразделение, защото Законът за обявяване на война не включва антитерористичните сили, каквито бяхме ние… И така, един ден, на 19-ти юни 1985-та, в онази хубава част на Салвадор, наречена Червената зона, група американски морски пехотинци, в отпуск и без униформи, вечеряли в един от редицата улични ресторанти. Изведнъж пред тях спрял пикап, от който изскочили неколцина типове. Открили огън с полуавтоматични оръжия. Ляво настроените антиправителствени бунтовници убили четирима морски пехотинци, двама американски бизнесмени и седем салвадорци и избягали. Истинска касапница. Беше невероятно… Белият дом обезумя. Бяхме се споразумели ляво настроените бунтовници да не взимат на прицел американци. Във военновъздушната база „Андрюс“ се състоя тържествено погребение. Рейгън беше бесен. Закле се, че ще намери онези чакали и ще ги даде под съд.

Клеър кимна и затвори очи.

— Но не спомена, че вече е издал съответните заповеди. Да се заловят онези бандити. Бе наредил „пълно приключване“. Знаехме, че това означава да убием всеки, който има нещо общо със случая. „Горящото дърво“ тръгна да търси убийците. От разузнаването получихме информация, че ляво настроената организация се е разположила в едно село близо до Сан Салвадор. Сведенията обаче се оказаха погрешни. В селцето нямаше бунтовници. Само възрастни хора, жени, деца и бебета. Веднага стана ясно, че бандитите не се крият там, но ние търсехме кръвно отмъщение.

Клеър се вторачи в очите му.

— Това се случи в нощта на 22-ри юни. Цялото село спеше, но ние имахме заповед да събудим хората, да ги измъкнем от леглата и да претърсим колибите. Търсех скрито оръжие, когато от другия край на селото чух стрелба.

По лицето на Том потекоха сълзи. Той наведе глава и стисна юмруци.

— И когато стигнах там, всички бяха мъртви.

— Кои?

— Жените, децата и възрастните…

— Как бяха убити?

— С картечници…

Лицето му беше изкривено от мъка, а очите — затворени.

— Кой го направи?

— Не знам. Никой не искаше да говори.

— Колко бяха убитите?

— Осемдесет и седем.

— Исусе — прошепна Клеър.

Том безмълвно ридаеше.