Джоузеф Файндър
Тежки престъпления (20)

20.

Потънала в мисли, Клеър чакаше да я приемат на посещение в затвора.

Припомни си нещо, което бе станало скоро след сватбата им. По-точно по време на медения им месец. Бяха си запазили места в хотел „Хаслер“ в Рим, на площад „Тринита дей Монте“. Тя искаше да отседнат в един скромен пансион наблизо, но Том настоя да се поглезят в изискан лукс. Ала апартаментът, който бяха резервирали, вече не беше свободен. Предложиха им по-малък. Том се зачерви, стовари юмрук на бюрото и изкрещя: „Ние имаме резервация, по дяволите“. Хората във фоайето се обърнаха — възмутени и стъписани. Администраторът се извини — разтревожен и унижен. Започна да им се кланя. Том го гледаше кръвнишки, но после се успокои така внезапно, както се бе вбесил, и кимна. „Виждаш ли на какво е способен човек“, каза той.

Клеър си припомни и други случаи.

Веднъж помощничката му в „Чапман и съдружници“ обърка датата за деловия обяд с голям потенциален инвеститор и Том не отиде на срещата. Разяри се, започна да я обижда и я уволни, но след няколко часа се успокои и я върна на работа.

Един съсед, без да иска, свърна с джипа си в градината и изора бразда. Разгневен, Том изскочи от къщата, но когато стигна до колата му, внезапно се успокои.

Друг път Том разхождал Ани на Харвард Скуеър. Детето протегнало ръка да погали едно куче. Животното изръмжало, а Том го стиснал за врата, докато започнало да квичи. Собственикът се опитал да протестира, а Том пуснал кучето и казал на Ани: „Не се тревожи за нищо“.

Имаше десетки подобни инциденти, но дали означаваха нещо? Човек, който не иска да му развалят медения месец. Твърде взискателен шеф. Педантичен собственик. Прекалено грижовен баща. Когато си женен, макар и от малко време, ставаш свидетел на изблици на гняв и тъга. Виждаш най-доброто и най-лошото в партньора си. Том беше избухлив, но никога не бе насочвал яростта си срещу Клеър или Ани и винаги бе съумявал да се овладее.

От друга страна, Том бе парализирал агента от ФБР, който го преследваше в Търговския център. Това несъмнено се дължеше на обучение в Специалните сили. Наистина ли беше ненужно брутален? Опитваха се да го затворят за престъпление, което твърдеше, че не е извършил.

Дори безмилостният начин, по който бе оказал съпротива на военните полицаи край езерото… Но дали това беше нещо повече от самозащита или инстинкт за оцеляване?

Наистина ли всички тези неща го правеха убиец?

— Хей, къде са останалите от екипа ми? — попита Том.

От време на време бе започнал да показва проблясъци на добро настроение, което неизвестно защо ядосваше Клеър. Срещнаха се в малката остъклена стая до килията му. Този път бяха махнали оковите му в знак на уважение към нея.

— Днес съм само аз — тихо каза тя. — Искам да знам за Ла Колина. Какво се случи там?

Той наклони глава и присви очи.

— Вече ти разказах…

— Току-що прочетох писмените показания на седем човека. По същество са едни и същи…

— Вероятно са еднакви. Военните са непохватни в изготвянето на фалшификати.

— Кой е Джеймс Ернандес?

— Ернандес? Заместник-командирът на подразделението ми. Вторият след Маркс. От Флорида е, син на кубински имигранти…

— Честен ли е? Истината ли казва?

— Клеър — ядоса се Том, — честността е относително понятие за тези хора. Правят всичко, което им каже командирът. Ернандес е приятел на Маркс. Ще каже каквото Маркс му нареди.

— Обвинението призовава Ернандес като очевидец на зверството, което твърдят, че си извършил. Ако е толкова убедителен, колкото в писмените си показания, здравата ще загазим.

Клеър говореше с предпазливо неутрален професионален тон.

— И твърди, че съм масов убиец, очистил осемдесет и седем цивилни лица, така ли?

— Да.

— Вече ти казах, че полковник Маркс издаде заповед да избият цялото село. „Да им дадем да разберат.“ Така каза. Ернандес беше негов заместник. Няма да се изненадам, ако и той е стрелял. Не исках да участвам в прикриването на случая и затова прехвърлиха вината върху мен. Това е всичко. За бога, тази история се случи преди тринайсет години и не знам защо просто не се откажат.

— Отделът за криминално разследване е разпитал цялото подразделение. Трябва да са разпитали и теб.

— Разбира се. Казах им истината. Но очевидно не са обърнали внимание на показанията ми.

— И на никого ли не докладва?

— На кого? Ти не познаваш военните. Държиш устата си затворена, главата наведена и се надяваш на късмета си.

— Но някои от колегите ти трябва да са те видели в другата част на селото. Сигурно знаят, че не си бил на местопрестъплението.

— Няма да намериш човек, който ще свидетелства за това. Взели са участие или в убийството, или в потулването му. Сигурно са се споразумели и имат имунитет. Има начин да разбереш това, нали?

— Длъжни са да ми кажат. Нямаше ли приятели в подразделението? Някой, който е отказал да сключи сделка, но се е съгласил да мълчи? И може би ще изрази желание да ти помогне?

— Харесвах трима души от частта. Един-двама бих нарекъл приятели. Не се сприятелявам лесно. Но откъде ще знаят, че не съм стрелял по селяните.

— Том. Рон.

— Можеш да ме наричаш Рон, ако искаш — тихо каза той. — Щом така се чувстваш по-добре.

— Познавам те като Том, но това е измисленото ти име, нали?

— Това е името, което избрах, а не даденото ми от родителите. Станах Том, докато бях с теб, и затова ми харесва да съм Том.

— Защо да ти вярвам? Лъжеш ме от шест години — откакто те познавам.

— Да, излъгах за миналото си. За да те предпазя от онези безумни хора, които не се шегуват. Ако бяха чули, че съм жив и живея в Бостън, щяха да убият мен и всички наоколо. Не трябваше да се влюбвам в теб, Клеър, и да съсипвам идеалния ти живот с ужасното си минало…

— Не си съсипал живота ми.

Сълзи замъглиха погледа й.

— Клеър, дълго мислих кой би могъл да знае истината. Какво всъщност се е случило. Има един човек. — Том прехапа устни. — Той знае какво стана. Има доказателства. Ясно му е, че Пентагона се опитва да потули историята. Обзалагам се, че ще ти даде необходимите документи.

— Кой е той?

Том взе молива й и написа нещо в тефтера. Сетне прошепна:

— Унищожи листа. Пусни го в тоалетната.

Тя погледна името и вдигна вежди.

— Том, трябва да те питам още нещо.

Клеър му разказа за неприятния инцидент с кучето на съседа и за пощенската кутия във Файетвил, Северна Каролина.

Том затвори очи и бавно поклати глава.

— Наистина живеех извън базата и адресът е точен, но се обзалагам, че „съседът“ не съществува. Клеър, трябва да поговорим.

Очите му се навлажниха.

— Добре — предпазливо каза тя.

— Слушай. Ти си моята опора. Когато Джей те напусна, аз бях при теб, защото те ценях като приятелка. Опитах се да ти бъда опора, защото те обичам. Но сега аз се нуждая от теб. Не мога да ти опиша колко боли, когато човекът, когото обичам най-много на света, се съмнява в мен.

— Том…

— Остави ме да довърша. Тук съм съвсем сам. И не бих го преживял, ако не беше ти и твоята вяра в мен.

— Какво означава това? — тихо попита тя.

— Не мисля, че ще го преживея, ако не ми вярваш. Нуждая се от теб. Обичам те, знаеш това. Когато всичко това свърши, отново ще продължим живота си.

В очите й бликнаха сълзи. Клеър го прегърна.

— И аз те обичам, Том.

Само това можа да каже.