Джоузеф Файндър
Тежки престъпления (30)

30.

В синия си затворнически комбинезон и окови Том изглеждаше странно уязвим. От двете му страни стояха мускулести пазачи, които внимателно го наблюдаваха, докато разглеждаше една картечница. Намираха се в голяма празна стая до оръжейните складове в „Куонтико“.

Картечницата „М-60“ беше дълга осемдесет сантиметра и бе запечатана в найлонов плик с етикет „ВЕЩЕСТВЕНО ДОКАЗАТЕЛСТВО“. Предполагаше се, че това е оръжието на Том, с което бе убил осемдесетте и седем цивилни лица. За Клеър това беше обикновена картечница. Не беше виждала отблизо такова нещо.

Двамата с Граймс седяха на металните столове и чакаха.

— Знаеш ли — заяви той, — че наричат „Куонтико“ „Спящата хралупа“?

— Защо? — попита тя, без да си прави труда да се преструва, че проявява интерес.

— Защото е тихо и залесено.

— И спокойно — язвително добави тя. — Искам Ембри да се върне при нас.

— Какво?

— Чу ме. Искам Ембри отново в екипа.

— Какво те кара да мислиш, че ще се върне?

— Вероятно са го накарали да се занимава със скучни неща. Мисля, че ще се възползва от възможността, която ние му предоставяме.

— Не забравяй, че той се оттегли по собствено желание. Не сме го уволнили.

— Ние го засрамихме и го принудихме да напусне. Знаеш, че сгрешихме. Обвинихме го в изтичане на информация, а сега знаем, че кабинетът ми е бил подслушван. Той ни е необходим. Нуждаем се от човек, който е вътре в системата. Ти сам го каза. Ембри трябва да проучи и да разпита свидетелите и да извърши цялата подготвителна работа, за която ти и аз нямаме време.

— Хей, не е нужно да ме убеждаваш. Говори с него. Аз няма да го направя. — После Граймс извика на Том: — Позната ли ти изглежда?

— Какво да кажа? Откъде да знам, че е моята? Сериозно. Всички използвахме „М-60“.

— Ще накараме нашия независим експерт да я разгледа — каза Клеър. — И куршумите, и гилзите. Не вярвам на онези типове.

— Питам се защо — подхвърли Граймс. — На ствола е щампован серийният номер. Струва ли ти се познат?

— Граймс — рече Том, — наистина ли мислиш, че след толкова много години ще си спомня серийния номер?

— Само се опитвам да помогна. Мислех, че вие, тайните агенти, заличавате серийните номера, за да не разпознаят оръжието, ако го намерят.

— Това са бабини деветини. Ние бяхме част от армията и като всички останали се нуждаехме от серийни номера, за да проследяваме оръжията. Само че го правехме изискано. Използвахме стерилни оръжия.

— Нови пушки, купени от правителствата на Панама или на Хондурас, за да не се проследи пратката.

— Няма ли по-лесен начин да се установи дали това е била картечницата, използвана за убийството на онези хора? — попита Клеър.

— Разбира се — отговори Граймс. — Прави се балистична експертиза и се сравняват гилзите и куршумите.

— И ако има съответствие? Как ще докажат, че Том ги е изстрелял?

— Ако си съответстват, тогава това не е била моята картечница — уморено каза Том. Гласът му изведнъж прозвуча пораженчески.

— Но има ли списъци коя картечница на кого е била?

Той сви рамене и се вторачи в пода.

— Да — бавно каза Том. — На всеки от нас беше зачислена по една картечница, по една карабина и по един пистолет. Всеки път използвахме същите оръжия. Подписвахме се за тях.

— Тогава има документи — рече Клеър.

— Оръжейни архиви — добави Граймс.

— Но те не са при нас.

— Още не са дошли. Може би не са и при тях.

— Ако не свидетелстват в тяхна полза, обзалагам се, че са ги „изгубили“. Нищо не можем да направим без оръжейните архиви.

— Това може и да е моята картечница — още по-бавно каза Том, закривайки очи с ръка. — Това не е картечницата, с която е било стреляно, но ако е… тогава… Клеър?

Той изхлипа.

Тя го погледна изпитателно. Това беше ридание, което той се бе опитал да сподави. Том плачеше. Клеър се уплаши.

Той се хвърли към нея. Пазачите скочиха, хванаха го и го простряха на земята. Чу се силно пращене. Черепът му се удари в пода. Пазачите като че ли изпитаха удоволствие от това. Том изрева от болка.

— Исусе! — възкликна Граймс.

— Какво правите? — извика Клеър.

— Тя е моя съпруга, за бога! — каза Том. — Нямам ли правото да я докосна?

Пазачите не отговориха.

— Клеър, искам да говоря с теб. Насаме!

— Не можем да позволим това, госпожо — рече единият.

— Това е законно посещение — каза тя. — Имаме правото да говорим, без вие да присъствате.

Преместиха Том от другата страна на преградата и зачакаха навън. Граймс също излезе.

Том се бе успокоил.

— Съжалявам. Но всичко това ме изнервя.

— Кое?

— Онова, което става с мен. „Съединените щати срещу Роналд Кубик“. Мислех, че не съм в състояние да го приема. Но това е действителност. Никога няма да ме пуснат. Сега го разбрах.

— Знам какво изпитваш — тихо каза Клеър. Нещо стягаше гърдите й. Искаше й се да поплаче на рамото му, но знаеше, че не бива да губи самообладание. Той се нуждаеше от силата и увереността й. — Това е кошмар за всички нас. Но ти не трябва да губиш вяра. Граймс и аз правим всичко, което е по силите ни. Няма да ги оставим да се измъкнат безнаказани. Обещавам ти.

— Ембри — каза тя, когато той вдигна слушалката. — Тери.

— Госпожо… Клеър. Здравей. — Зарадва се, като чу гласа й. — Какво става?

— Нищо ново. Нуждаем се от теб. Върни се.

Последва дълга пауза.

— Разбрали сте, че информацията не е изтекла от мен.

— Никога не съм мислила, че ти си ни издал.

— А Граймс иска ли да се върна? Или само ти?

— И той иска. Със сигурност.

— Но няма ли вечно да ме подозирате? Не искате ли да ме подложите на детектора на лъжата?

— Откъде да знам, че не си обучен да лъжеш уреда? — засмя се Клеър.