Джоузеф Файндър
Тежки престъпления (14)

14.

Военноморска база „Куонтико“, Вирджиния

Електронната врата, направена от стоманени решетки, боядисани в обичайното сиво, бавно се отвори. Пазачите застанаха мирно. Бетонният под бе застлан със светлозелен линолеум. Вратата се тресна след нея и я изпълни със страх. На червения знак пишеше „КРИЛО Б“. Стените в тази част на ареста в „Куонтико“ бяха боядисани в бяло. Там затваряха изнасилвачи и убийци. Навсякъде имаше камери за наблюдение. Придружителят й, дежурният надзирател на затвора, я доведе до една врата с надпис „КИЛИИ БЛОК Б“ и я отвори. Беше осем и трийсет сутринта.

Още един пазач застана мирно. Заведоха Клеър до стаята за посетители и й показаха един от сините столове около дървената маса. Тя седна и зачака в студеното помещение.

Дрънченето на вериги извести неговото пристигане.

Съпровождан от двама пазачи, Том спря пред нея. Беше само по сиви шорти. На ръцете и на краката имаше окови, свързани с верига, минаваща през гърдите. Главата му беше обръсната. Трепереше.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Благодаря ти, че дойде — каза той.

Клеър се разплака и скочи.

— Какво е това, по дяволите? — изкрещя тя на единия от пазачите, който я погледна равнодушно. — Къде са дрехите му?

— Взимаме предпазни мерки да не се самоубие — рече другият.

— Искам веднага да донесете дрехите му.

— Молбата ви трябва да бъде разгледана от командира.

— Тогава отидете да говорите с него. Веднага. Този човек има права.

 

 

Върнаха Том, облечен в светлосин затворнически комбинезон. Клеър го прегърна. Ръцете му още бяха оковани и той не можа да отвърне на прегръдката й.

— Искам да махнете белезниците — каза тя.

— Само на едната ръка, госпожо — рече пазачът. — Заповед на командира.

Том седна срещу Клеър. Пазачите застанаха до него. В един от горните ъгли на стаята беше монтирана камера. През остъклената стена ги наблюдаваха още няколко пазачи.

Клеър и Том мълчаха. Бяха му закачили табелка за самоличност с малка неясна черно-бяла снимка, името Роналд Кубик, номера на социалната осигуровка и датата на затварянето му. На черната ивица пишеше ЗАДЪРЖАН, а на червената — МАКС, което означаваше максимална сигурност.

— Аз съм виновна — каза Клеър.

— За какво?

— За всичко това. Колата…

— Така или иначе нямаше да намериш предавателя. Вината е моя. Не трябваше да те карам да идваш при езерото.

— Онези не се шегуват.

Той кимна.

— Сега отново си в армията — добави Клеър.

Том пак кимна и я хвана за ръката.

— Зачислен си в някаква рота за обслужване на главния щаб. Поне на книга. След тринайсет години са ти върнали статута на действащ военен. Добрата новина е, че отново ще получаваш заплата.

Клеър се усмихна насила.

— Как е мъничкото ми момиченце? — попита Том.

— Добре. Липсваш й. Сутринта я целунах за „довиждане“. Джаки я заведе на училище. Днес е последният ден на учебната година.

— Било е твърде рано сутринта за Джаки, нали? — мрачно се усмихна той.

— Не се оплаква. Тръгнах с първия самолет от „Лоуган“. По цял ден тичам насам-натам.

— Днес ли ще се върнеш в Бостън?

— Вероятно не.

— Къде си отседнала?

— Засега в хотел „Куолити Ин“, точно пред портите на „Куонтико“.

— В какво ме обвиняват?

Едва тогава й хрумна, че Том е бил държан в пълно неведение. Бяха го закарали със самолет направо във военноморската база „Куонтико“, бяха го съблекли, конфискували всичките му вещи и обръснали. Не му бяха казали нищо. Единственото, което военните полицаи съобщиха на Клеър, беше, че са ги обездвижили с помощта на нов вид гранати, съдържащи и противоотрова. Когато Том и Клеър бяха изпаднали в безсъзнание, химическото вещество е започнало да ги свестява. И наистина, след час и двамата се бяха съвзели, макар че се чувстваха отмалели.

Заплашиха я с какви ли не обвинения. Бяха вбесени, че им се е изплъзнала, и отначало отказаха да й разрешат да види Том. Накрая хората от ФБР отстъпиха. Нямаха законно основание да й сторят нищо. Тя имаше право да се срещне със съпруга си. На другия ден Клеър взе самолета за Вашингтон, нае кола и отиде в „Куонтико“, Вирджиния.

— Не знам — отговори тя. — Официално още не са повдигнали обвинения. Още не е необходимо да го правят. Системата при военните е различна.

— Накараха ме да подпиша заповед за задържане.

Клеър се намръщи.

— Не подписвай нищо.

— Трябваше да потвърдя, че съм я прочел.

— Какво пишеше там?

— Само „естеството на нарушението“.

— И какво е то?

— Дезертьорство. Нищо друго. Член 85-ти от Кодекса на военното правосъдие. Предполагам, че са оттеглили онези обвинения преди години, след като изчезнах.

Клеър кимна.

— Скоро ще предявят и други. Прочетоха ли ти правата?

— Да.

— По дяволите. Сега трябва да ти намерим адвокат.

— Може би ти ще се заемеш с това.

— Но аз не разбирам нищо от военно правосъдие.

— Ще ми назначат служебна защита. Той ще знае тези неща.

Клеър бавно поклати глава.

— Трябва да ти намерим външен адвокат. Човек, който знае какво прави. Освен служебната защита.

— Но как?

— Аз ще се погрижа за това. Не се тревожи.

— Клеър, не разбираш ли какво става тук? Не знаеш ли какво смятат да направят с мен? Ще ме изправят пред военен съд. Шибан цирк. Вероятно ще се проведе тайно, при закрити врати. Ще ме обявят за виновен и ще ме затворят до края на живота в някой специален затвор на Пентагона, за който никой не е чувал. Ала едва ли ще остана дълго там, защото скоро ще ме „намерят“ мъртъв, по всяка вероятност извършил самоубийство.

Някой почука на вратата.

— Оттук се вижда килията ми, Клеър. Погледни.

Един от пазачите влезе.

— Свиждането свърши.

— Още не сме приключили с разговора — възрази Клеър.

— Съжалявам. Заповед на командира.

Том посочи със свободната си ръка. През отворената врата Клеър видя килията му, където имаше само един зелен дюшек, сложен върху метална лавица и стоманена мивка и тоалетна.

— Клеър — рече Том, — нуждая се от теб.